Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.02.2011 12:20 - ИЧКО (Христо) БОЙЧЕВ - горноджумайският войвода
Автор: lubomir33 Категория: История   
Прочетен: 3506 Коментари: 1 Гласове:
6

Последна промяна: 11.07.2011 14:47



Интересна биография на един заслужил българин
 
- на 7 октомври 1912 г. взима участие в освобождението на Горна Джумая (дн. Благоевград) от турско робство, два пъти спасява града  и гражданите му от ограбване и унищожаване.

  image
 
 
Ичко Бойчев е роден през 1883 г. в Гюмендже, Енидже-вардарско, в Егейска (Беломорска) Македония.  Още на 12-годишна възраст остава кръгъл сирак. Без семейно огнище, без родителски грижи и ласка, животът се изправя пред него с цялата си суровост и безпощадност.

Към средата на август 1905 г. Ичко Бойчев приема революционния пост - Горноджумайски войвода. Така на 23-годишна възраст става войвода в един изключително важен за организацията район и на този пост остава до младотурския прев­рат през юли 1908 г., когато ВМОРО легализира своите въоръжени чети.
Документите сочат, че много бързо Ичко войвода се налага като авторитетен ръководител на организацията сред местното население в Горноджумайска околия. В негово лице българското население намира свой водител, покровител и защитник от насилията на турския аскер и власти.

С неуморната си рево­люционна дейност и убедителното си слово Ичко войвода допринася изключително много за повдигане на революционния дух у населението в Горноджумайско, подготвя го всестранно за бъде­щото освобождение от турско робство.

Като околийски войвода Ичко Бойчев води редица сраже­ния с турския аскер и башибозук. Ето как той описва в своите спомени първата си бойна акция срещу турците в Горноджумайско; "Като войвода първата ми среща с турския аскер беше в с. Маролево. Яне с четата си беше дошел при мен и се установихме да нощуваме в с. Маролево. Аз изпратих един селянин да отиде до града, за да купи захар и чай за цялата чета. Пихме чай, попри­казвахме до късно и се настанихме да спиме. В полунощ ме събуж­да хазаина и ми съобщи, че аскер е заобиколил селото. Веднага събудих всички четници, които бяха около 25-30 души. Заедно с 15-20 души милиционери от селото заехме удобна позиция.

Започна се сражение, в което се включи целият турски гарнизон от града. При престрелката един турски куршум улучи цевта на моята пушка и тя се разцъфна. Аз я захвърлих и взех друга . Тъмнината и разположението на селото ни помогнаха при разкъсване на обръча. Под нашето прикритие Яне и хората му излезоха от обръча, а след тях и ние. Така се отървахме без ни­каква жертва. След това направих разследване и установих, че сме били предадени от един бакалин - цинцарин. Като видял, че един беден селянин от Маролево купува захар и чай в необичайни количества, веднага се досетил и съобщил на турците. Цинцаринът после се самоуби..."

Ичко войвода почти напълно иззема правораздавател-ната дейност в Горноджумайската околия от държавните турс­ки съдилища. Те, както и цялата турска администрация, са така корумпирани, мудни и без всякакъв авторитет по това време, че при много случаи организацията решава спорове не само между българското население в околията, но дори и между турци.

"При нас - пише Ичко Бойчев - решаването на споровете беше бързо, безплатно и справедливо. Решенията ни се приемаха и изпълнява­ха точно от спорещите..."

На много места в околията по това време се появяват разбойници, повече от турски и цигански произход, които извърш­ват палежи, изнасилвания, грабежи, убийства и други. Ичко войво­да ефикасно се справя и с тях.

Той най-напред предупреждава таки­ва хора, а най-закоравелите и непоправимите осъжда на смърт. Един такъв пример е случаят с престъпника Чауш Али, известен в Горноджумайско като извършител на всевъзможни беззакония и престъпления. Мало и голямо в околията пропищява от неговите мародерства и скоро оплакванията на населението стигат до Ич­ко войвода. Въпросният Чауш Али заемал някаква административ­на длъжност на турско-българската граница, намираща се на 5-6 км от Горна Джумая, по протежението на река Рилска. Чрез свои хора Ичко войвода го предупреждава няколко пъти да не закача мирните хора и да си гледа работата, за да не бъде наказан.

Чауш Али обаче не се вслушва в предупрежденията и е осъден на смърт. С изпълнението на присъдата се заема лично Ичко войвода. Ако обаче присъдата се изпълнела на турска тери­тория, т. е. в Горноджумайско, турските власти щели да вземат още по-строги мерки и да предприемат отмъстителни акции, от които би пострадало българското население. Ето защо, войвода­та взима решение екзекуцията да се извърши на българска територия. Започват да следят Чауш Али, научават къде ходи, кои са приятелите му и т. н. Турчинът често преминава границата и ходи на гости у негов приятел в с. Кочериново, на 2 км от грани­цата.

Един ден, научавайки, че е преминал границата, Ичко с два­ма четници се прехвърлят на българска територия и посред бял ден изпълняват произнесената присъда в една кръчма в центъра на селото. Настъпва голяма паника. Вдигната е на крак полиция­та по Рилското корито и цялата погранична стража. Ичко и дру­гарите му успяват безпрепятствено да се върнат обратно на турска територия, като прекосяват река Рилска...
Тази екзекуция изиграва своята роля. Различните насилници, бейове, експлоататори и обикновени разбойници разбират, че не могат, както по-рано безнаказано да потискат и грабят българското население. Авторитетът на Ичко войвода в този край се засилва още повече.
Тази и няколко други акции на Ичко вдигат на крак турските власти в Горна Джумая и околията. Започват арести, жестоки побоища и издевателства над българското население. Уст­ройват се многобройни засади и потери срещу неговата чета.

В спомените си Ичко войвода разказва за една такава турска засада през лятото на 1905 г., когато четата му е тряб­вало да се придвижи от с. Маролево към с. Градево. Било вечерно време, но луната блестяла и било светло като ден. Начело на че­тата вървял Георги Даскала, близък приятел и помощник на Ичко войвода. Четата тъкмо навлязла в една плитка и тясна урва, когато екнал залп от 20-30 пушки.

Веригата бързо се разпръснала, а Ичко войвода, заедно с трима четници залегнали и открили огън. Турците били на 30-40 метра, скрити зад едни скали. При поредния изстрел на Ичко вой­вода обаче, куршумът заседнал в цевта на пушката му и не можел да излезе, пушката станала негодна. Един от четниците се паникьосал и извикал: "Леле, пушката на войводата се повреди...". Четниците за момент спират стрелбата. Турците погрешно раз­бират това затишие. Предводителят им се изправя на скалата и на български език извикава: "Вашта мама българска, предайте се!" и тръгва срещу войводата.

Изключително спокоен войводата из­чаква врага да се приближи, стреля с револвера си, марка "Маузер", и смъртоносно пронизва тялото на турския водач. "Командирът е помак, за голямо съжаление" коментира Ичко. След смъртта на турския водач целият аскер бързо се изнизва и разпръсва из околността.

В качеството си на околийски войвода в Горна Джумая, близо до границата с България, Ичко войвода изпълнява и задачи по изпращането на оръжие и литература и прехвърлянето на че­ти и куриери в Македония, идващи откъм България, а също и посрещане на куриери и дейци на Организацията и бежанци, идващи от вътрешността на Македония и отиващи към свободните предели.

Многобройни са примерите за храбростта и самообла-дението на Ичко войвода и неговата чета. По време на една рево­люционна акция при с. Делвино, през пролетта на 1907 г. четата е заобиколена от турски аскер, заел удобна позиция. Турците ги предупреждават да се предадат. Ичко войвода издава нареждане никой да не стреля без негова заповед. Нужно е да се печели време и да се пестят боеприпасите. Войводата изчаква да падне нощ­та. Тогава дава команда да се стреля едновременно от няколко места, за да се разбере откъде турците ще стрелят най-слабо. След няколко минути войводата установява откъде огънят на врага е най-слаб и точно там пробива обръча и успява да изведе четата без нито една жертва.

 На 3-ти октомври 1912 г. той получава съобщение, че след два дни българската армия и чети на ВМОРО ще настъпят към Горна Джумая. На 5 и 6 октомври войводата обявява селата на изток от града - Деброва, Бистрица, Маролево и др. за свободни. На 7 октомври 1912 г. четата му участва, заедно с бойци от VII-ма рилска дивизия, в освобождаването на Горна Джумая.
На 10 октомври войводата повежда своите четници (64 души и около 100 доброволци), всички предварително въоръжени от него, и те заемат позиции при местността "Св. Петка" в Кресненското дефиле. Четниците се разполагат на групи от по 10-15 човека и когато турският аскер навлиза в дефилето откъм Кресна, по предварително уговорена команда, групите започват да дават залпове една след друга. Когато последната група спира да стреля, първата вече е заредила и възобновява стрелбата. Та­зи верижна стрелба паникьосва турците, защото създава впечатление, че дефилето е завладяно от мночислен противник и те спи­рат набега си към Горна Джумая.

Героичната битка се води в продължение на два дни и това дава възможност на българската армия, респективно на 7-ма рилска дивизия да се придвижи, да за­еме позиции и да обърне в бягство турската армия.
 
Спирайки хи­лядната турска армия за два дни, до пристигането на редовна българска армия, Ичко Бойчев спасява Горна Джумая от нахлува­нето в града на озверелия турски аскер, което би означавало раз­грабване, унищожаване и сигурна гибел за населението. Това е ед­на от големите лични заслуги на войводата не само за спасяването на Горна Джумая, а в последствие и за разбиването и прогон­ването на турския аскер от целия Пирински край.

На 17 май 1913 г. в Лондон е подписан договор за мир между Турция и съюзниците. С това войната приключва, но ос­тават нерешени противоречията между съюзниците. В пълен раз­рез с договорите Сърбия и Гърция заявяват, че няма да напуснат заетите от тях територии в Македония и са готови да воюват с България за тези земи.
На 19 май официално е публикуван тайният сръбско-гръцки договор, насочен срещу България. Великите сили не заста­ват зад националните искания на България, въпреки "етнически­те права и решаващата роля на българската армия за разгрома на Турция." Тази напрегната политическа обстановка, както и инцидентите на сръбските и гръцките войски с четите на ВМОРО и редовните български войски, довеждат на 16 юни 1913 г. на­чалото на Междусъюзническата война.

Няколко десетки чети на ВМОРО най-активно участ­ват и в Междусъюзническата война. Те пленяват стотици вражески войници, в авангард са на българските войски, а в тила на сръбските и гръцките - проявяват изключителен героизъм. Освобождават десетки села от двете страни на Вардар и установя­ват в тях българско управление.
Ичко Войвода взима дейно участие със своята чета в Междусъюзническата война, в състава на Македоно-Одринското опълчение, което е също на първа боева линия срещу врагове­те на България. Прославеният войвода участва с четата си в няколко ожесточени акции срещу сръбския окупатор при Султан-тепе, Кочанско и при местността "Говедарци", близо до с. Каменица, Царевоселско, където на противника е нанесен съкруши­телен удар.

Политическите и военните събития по това време оба­че се разбиват във вреда на българския народ. Обградена от всич­ки страни, нанесла съкрушителни удари на сръбската и гръцката армия, без да бъде бита във военно отношение, България е прину­дена да капитулира.
По силата на Букурещкия договор от 10 август 1913 г. България е ограбена от всички страни. Вардарска Македония е да­дена на Кралство Сърбия, а Егейска Македония - на Кралство Гър­ция. Само Пиринският край от Македония, в района на Струми­ца, получава с векове жадуваната свобода, като влиза в предели­те на българската държава. България получава и излаз на Бяло море в района между р. Места и р. Марица.

Докато мирните усилия продължават, ВМОРО необик­новено бързо възобновява своята революционна дейност и през септември 1913 г. вдига частично въстание в Охридско, Стружко и Дебърско. Въстаниците прогонват сръбските окупационни войс­ки и установяват българско революционно управление в Охрид и Струга.
Революционната дейност на ВМОРО се слива с българс­ката армия в годините 1915-1918 г., когато по-голяма част от Македония е освободена от българската армия.

 На 28 юли 1914 г. започва Първата световна война. Повече от година Бълга­рия запазва неутралитет. В това време дипломацията на воюва­щите военно-политически групировки прави всичко възможно да привлече страната ни към един от военните блокове. Те увещават българското правителство, че ще помогнат за нашето национал­но обединение. Дипломацията на Съглашението обещава, че ще върне на България ограбените й земи по Букурещкия договор в Ма­кедония, ако се присъедини към тях, но това ще стане след прик­лючване на войната и при положение, че те излязат победители. Обратно: дипломацията на Централните сили гарантира на Бъл­гария незабавно връщане на цяла Вардарска Македония и Нишко, а също и Егейска Македония, ако Гърция наруши обявения от нея не­утралитет.

При така създалата се обстановка, на 6 септември 1915г., България се присъединява към Германия и Австро-Унгария. На 17 септември българската армия е мобилизирана, а на 1  октомври 1915 г. България се включва във войната на Цент­ралните сили с главната цел за своето национално обединение.
Българите в Македония посрещат с необикновена радост освободителната българска армия. Още повече, че в нея участват всички дейци на ВМОРО. Прославената ХI-та македонска дивизия, или общо над 150 000 македонски българи, участват с оръжие в ръка в редовете на редовната българска армия за освобождение н Македония от сръбско, гръцко и съглашенско робство.

Както всички войводи на ВМОРО, така и войводата Ичко Бойчев е мобилизиран в ХI-та македонска дивизия в Демир Хисар, където е произведен в подофицерски чин. Начело на спе­циален отряд войводата участва на различни участъци на фрон­та от началото до края на войната. Участва в боевете срещу съглашенските войски при Криволак, Гевгели, Дойран, при Битоля на завоя на Черна и пр., все до пробива на Добро поле през септември 1918 г.

На 29 септември 1918 г. в Солун е подписано примирие между България и съглашенското командване, по силата на кое­то българската армия незабавно е демобилизирана. На 5 октомври 1918 г. по препоръка на своите военни началници Ичко Бойчев е назначен за горноджумайски околийски началник, със задачата да върне живота в околията към мирновременен период. Тези постове са били давани на хора с изключителни граждански качес­тва, добродетели и големи заслуги.
Особена заслуга като околийски началник Ичко Бойчев има и в спасяването награда от съглашателско опустошение.

Пре­минавайки край града, командващият генерал на френските и ан­глийските войски поисква от Ичко Бойчев освен храна и настаня­ването на хиляди войници из къщите в града. Бойчев му отгова­ря, че в града върлува страшна епидемия. Преводачът, български евреин, Маниел Салтиел потвърждава думите на Бойчев, че в гра­да има много болни и мъртви хора. Понеже разговорът става бли­зо до гробищата на града, а през това време случайно минава погребение, Бойчев го посочва на генерала, като доказателство за това, което преди малко му е говорил. Тогава той дава заповед войските да продължат пътя без да влизат в града. На раздяла генералът заявява на преводача следното: "Кажете на гражданите на Горна Джумая да благодарят на г-н Ичко Бойчев за това, че спаси града от най-недисциплинираната сенегалска армия, която предвождам."

Първите, които остро реагират срещу разпокъсване­то на България по силата на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г., са българите в Македония. Още в края на 1919 г. ВМОРО възобновява своята борба срещу сръбските и гръцките пороби­тели.
Начело на Организацията застава Централен комитет в състав: Тодор Александров, Александър Протогерови Петър Чаулев.
През 1922 г. Тодор Александров издава специално окръжно, с което обявява създаването на спомагателна организация на ВМРО и в Пиринска Македония като база и тил на бойните нелегални организации във Вардарска и Егейска Македония. Във Всяко селище се формират местни чети и милиции и успореден на официалната администрация апарат със защитни, репресивни, съдебни и финансови органи, готови при нужда да се противопос­тавят на всяка Външна опасност за Организацията. 

"Спомням си - продължава той в спомените си, - че по време на събитията от 1923 г. ВМРО преследва и разгромява отряда от Горна Джумая, който се беше отправил за Дупница с цел да учас­тва във Въстанието. Властта бе задържала и няколко мои съседи, между които и братята Спас и Ангел Кацарски. Аз се застъпих най-енергично за тях и ги пуснаха още същата вечер."

От 1923 г. до 1928 г. Ичко Бойчев е назначен от ВМРО за директор на тютюневата кооперация "Бохча" в Горна Джу­мая. На два пъти е изпраща в Чехия за продажба на тютюн. Пър­вото му отиване в тази страна става през септември 1924 г., точно по време на събитията в Горна Джумая.
През 1929 г. е избран за общински съветник и става по-ощник-кмет в града, а кмет е Кирил Тимчев. През 1933 г. отново е избран за член на градското ръководство на Организацията, дори без да го питат според спомените му.

Участието му в управител­ното тяло продължава до 19 май 1934 г. Тук е мястото да изтък­нем че през целия си революционен живот и борба Ичко Бойчев ви­наги е поставял националната кауза над партиите и личностите. Тъкмо затова открито е осъждал разприте и братоубийстбата в Организацията, както през турския режим, така и след това. Са­мо големият му авторитет, родолюбие и преданост към освободи­телното дело са го спасявали наведнъж от явна смърт.

На 19 май 1934 г. Военният съюз и Политическият кръг "Звено" извършват държавен преврат. Един от най-важните актове на правителството на Кимон Георгиев е Наредбата - закон от 14 юни 1934 г., с която се разтурят Всички национално-освободителни организации и на първо място ВМРО. Много от дейци­те на организацията са репресирани и интернирани.Между тях е и Ичко Бойчев. Той е интерниран от властите в Стара Загора, заедно с някои от своите бойни другари. Там съвсем случайно го среща гарнизонният началник на града, който познава неговите заслуги като Горноджумайски войвода и го пита какво прави в Стара Загора. Ичко казва, че е изселен, а гарнизонният началник го поканва да се храни в казармата. Ичко Бойчев отговаря, че не може да го направи, защото с него са още няколко другари. Тогава гарнизонният началник кани всички да се хранят в казармата, получава се парадокс - военните го изселват от Горна Джумая и също военните го приемат в Стара Загора.

След 9-ти септември 1944 г., отначало новите власти се отнасят с уважение към Ичко Бойчев. Отпуснатата му пен­сия като заслужил деец в национално-освободителното движение в Македония и Одринска Тракия и участник в Илинденското въс­тание е запазена. Конфликтът между Ичко Бойчев и новите влас­ти настъпва поради погрешната политика на БКП по македонския въпрос.

Както е известно, след Втората световна война, БКП и Отечественият фронт възприемат великосръбската политика на ЮКП по отношение на българската националност и култура на населението в Македония и това става не само във Вардарска Македония. Правителството на ОФ допуска дори в пиринския край и в цяла България македонските българи да бъдат насилствено обявени за македонци с отделна история, език и пр. Емисари на Белград и Скопие, необезпокоявани от бъл­гарските власти, полагат неимоверни усиля да подчинят й изпол­зват за своите великосръбски и антибългарски цели бежанските организации в България и да "македонизират" българското населе­ние в Пиринския край.

Срещу тази великосръбска националистическа и хегемонистична политика, както и срещу грешките на БКП по македон­ския въпрос, оказват силна съпротива някои от старите дейци на ВМОРО (ВМРО). Между тях са А. Томов, П. Делирадев, Хр. Ампов, Ичко Бойчев и други. Те намират кураж публично и решител­но да отхвърлят тезата на Ст. Новакович за "македонизма" и аргументирано доказват, че славянското население в Македония е българско, че идеята за македонска нация е хитра политическа уловка на сърбизма, с цел да се затрие българщината в Македония.

В подкрепа на твърде вредната антибългарска полити­ка по македонския въпрос се извършва и преброяването на населе­нието в България през 1946 г. Директивата на партията е: българите - бежанци от Вардарска и Егейска Македония в България, как­то и българското население в Пиринския край, по администрати­вен път да бъдат записани (дори и насилствено) като "македон­ци" по народност. Но реакцията на българите от Пиринска Маке­дония, а също и сред бежанските среди в България, е открита, т. е. самите българи не желаят да се отричат от българското си име и оказват упорита съпротива срещу сръбския "македонизъм".

В спомените си Венета Бойчева разказва, че по време на това преброяване, в техния дом идват представители на власт­та и на ГК на ОФ с празни анкетни листа и настояват те да ги попълнят, за да запитат Ичко Бойчев и членовете на неговото семейство като "македонци" по народност. Ичко им заявява, че той е достатъчно грамотен, за да може сам да попълни анкет­ния лист. Той го попълва и в графата, където пише: "по народ­ност" той пише и подчертава - българин. Когато хората от ОФ реагират остро, че това не било в унисон с директивата на партията за преброяването в Пиринския край, Ичко им заявява:

"Аз съм македонски българин и не мисля да от ричам своята националност пред когото и да било." Отправя и критика по адрес на партията и правителството за допуснатата от тях фатална политическа грешка по ма­кедонския въпрос. Преброителите докладват на властите за пос­тъпката на Бойчев и те, разбира се, не му прощават за проявеното неподчинение и за смелостта да се противопостави на БКП.

В края на юли 1950г..., като заслужил деец-участник в Илинденското въстание, Ичко Бойчев получава официална покана от ОК на БКП - Благоевград да вземе участие в деловия президиум в читалището във връзка с честването на 47-годишнината от Илинденско-преображенското въстание. Още същата вечер обаче Ичко Бойчев и семейството му са крайно изненадани от неочаквания развой на нещата. В дома им идват двама милиционери със заповед от Окръжно управление на МВР - Благоевград за изселването им от града.

Заявяват му, че той и семейството му се "самоизселват" във вътрешността на страната.
На въпроса на Ичко какви са мотивите за тази пос­тъпка на властите, милиционерите му отговарят, че те само изпълняват заповед на началниците си и не могат да му дадат друг отговор. Ичко се обръща към тях с думите: "Ще ви съди историята. А нейната присъда ще бъде моето възкръсване!..."

Бойчев, заедно със съпругата си Александра и дъщеря му Елисавета, са изселени принудително в Бяла черква, Павликенско. Там престояват цели четири години.
В спомените си по повод тези събития Ичко пише: "На 1 август 1950 г. ме изселиха от Благоевград в с. Бяла черква, Павликенско. А за 2 август - Илинден - имах покана да участвам в президиума на тържеството. Заминахме със съпругата ми и останалата при мен дъщеря Елисавета и се установихме в с. Бяла черква. Там престояхме до издаването на заповед № 419 от 3.02. 1954 г. на Министерството на вътрешните работи в София, с ко­ято се отменяше изселническия режим на мен и семейството ми."

По време на изследването почти цялата издръжка на семейството се поема от дъщерята Венета, която е учителка в София. "Завърнахме се в Благоевград. Жилището ми бе взето от Мирчо Юруков - партиен функционер, тогава редактор на в. "Пиринско дело" - пише в спомените си Ичко Бойчев. - Едва след дълги разправии то бе освободено. По-късно ми върнаха и пенси­ята но за мен си остана обидата от несправедливото отноше­ние на властите в Благоевград към мен. Впоследствие получих извинения, но това не можеше да заличи четирите години изсел-ничество, болката си остана дълбоко в сърцето ми..."

"В моята дългогодишна дейност - четем по-нататък в спомените на Бойчев - като въстаник и четник, околийски началник, кооперативен деятел, помощник-кмет и пр., никога не съм се ръководил от материални и лични интереси. Доколкото силите и възможностите ми са позволявали, аз съм се борил против потисниците и за благото на нашия народ.
Винаги съм се стремял да бъда полезен на България и българския народ.
Вярвам, че дос­тойно съм изпълнил своя човешки и граждански дълг и моят при­нос за полза на Отечеството не може лесно да се заличи."

В спомените за баща си, Венета Бойчева разказва, че още два-три месеца преди изселването на тяхното семейство от Благоевград, тяхната квартирантка Манка заявявала на все­ослушание пред квартала: "В скоро време аз ще им взема жили­щето и лозето."
По това време въпросната особа работела ка­то сътрудник на МВР и била доста близка с началника на Окръжното управление. Според Венета Бойчева и тази жена носи голяма вина за изселването на семейството й в Бяла черква, да­вайки редица лъжливи доноси на властите против стария заслужил деец в борбите за освобождение и обединение на поробена Македония.

По-дълбоките причини обаче са съвършено ясни: несъг­ласието на честния патриот Ичко Бойчев с политиката на БКП по македонския въпрос и допуснатите от нея политически греш­ки в това отношение.
С огорчение в душата Ичко Бойчев завършва земния си път на 17 януари 1960 г. В студения зимен ден голяма група род­нини, близки и признателни граждани го изпращат до вечното жилище, до северната страна на параклиса в старите гробища на Благоевград. На траурния ритуал присъстват и неколцина от оцелелите негови съмишленици.

От поканените трима свещеници, само един се осмеля­ва да отслужи с християнски песнопения и обредни действия. Не се намерил и смелчага, който да разкаже, макар и в най-общи щри­хи, за бурния и героичен живот на Ичко войвода, да каже добра дума за този достоен човек и патриот, посветил целия си живот на родолюбива кауза - освобождението на Македония...

Но никой и нищо не е в състояние да заличи спомена за легендарния войвода в паметта на българския народ и особено в Благоевградския регион, където и до днес по-възрастните хора разказват за него истории, станали почти легенди... Името и делото на Ичко Бойчев са, и ще бъдат винаги пример и завет за българските поколения за това как трябва да се обича и служи на род и Родина.

Дълг на нас, днешните поколения, е да изтрием праха на забравата, наслоявал се с години в душите и паметта на бъл­гарите, да извадим оттам имената на наши заслужили патриоти и да ги наредим по достойнство в страниците на историята ни. Длъжни сме да разкажем за героичните дела, посветени на Отечеството и да сведем глава пред достойнството на подвига им. Ето защо, посвещаваме тази неголяма книга на Ичко (Хрис­то) Бойчев, човек скромен и благороден, но и герой, отдал целия си живот в служба на народните идеали.

Именно той, както вече посочихме, с риск на живота си участва на 7 октомври 1912 г. в освобождението на Горна Джумая от турско робство, два пъти спасява града (дн. Благоевград) и гражданите му от ограбване и унищожаване. Веднъж: като войвода, когато на 11 и 12 октомври 1912 г., заедно с четата си в жесток бой в Кресненското дефиле, спира връщането на турските войски в града. Втори път: през ноември 1918 г., когато, като околийски началник, не допуска съглашенски (френски, английски и сенегалски) войски да бъдат разквартирувани в града.
Това не бива никога да се забравя. Делата и спомените му сами по себе си разкриват обаятелната личност и героизма на Ичко войвода. Той е жив и в паметта на народа.
 Христо Григоров 



Гласувай:
6



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Interesting, thanks
10.09.2011 17:15
Saved being a favourite, I genuinely like your website!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lubomir33
Категория: Политика
Прочетен: 1378593
Постинги: 413
Коментари: 710
Гласове: 1949
Архив