Постинг
21.02.2011 12:20 -
ИЧКО (Христо) БОЙЧЕВ - горноджумайският войвода
Автор: lubomir33
Категория: История
Прочетен: 3516 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 11.07.2011 14:47
Прочетен: 3516 Коментари: 1 Гласове:
6
Последна промяна: 11.07.2011 14:47
Интересна биография на един заслужил българин
- на 7 октомври 1912 г. взима участие в освобождението на Горна Джумая (дн. Благоевград) от турско робство, два пъти спасява града и гражданите му от ограбване и унищожаване.
Ичко Бойчев е роден през 1883 г. в Гюмендже, Енидже-вардарско, в Егейска (Беломорска) Македония. Още на 12-годишна възраст остава кръгъл сирак. Без семейно огнище, без родителски грижи и ласка, животът се изправя пред него с цялата си суровост и безпощадност.
Към средата на август 1905 г. Ичко Бойчев приема революционния пост - Горноджумайски войвода. Така на 23-годишна възраст става войвода в един изключително важен за организацията район и на този пост остава до младотурския преврат през юли 1908 г., когато ВМОРО легализира своите въоръжени чети.
Документите сочат, че много бързо Ичко войвода се налага като авторитетен ръководител на организацията сред местното население в Горноджумайска околия. В негово лице българското население намира свой водител, покровител и защитник от насилията на турския аскер и власти.
С неуморната си революционна дейност и убедителното си слово Ичко войвода допринася изключително много за повдигане на революционния дух у населението в Горноджумайско, подготвя го всестранно за бъдещото освобождение от турско робство.
Като околийски войвода Ичко Бойчев води редица сражения с турския аскер и башибозук. Ето как той описва в своите спомени първата си бойна акция срещу турците в Горноджумайско; "Като войвода първата ми среща с турския аскер беше в с. Маролево. Яне с четата си беше дошел при мен и се установихме да нощуваме в с. Маролево. Аз изпратих един селянин да отиде до града, за да купи захар и чай за цялата чета. Пихме чай, поприказвахме до късно и се настанихме да спиме. В полунощ ме събужда хазаина и ми съобщи, че аскер е заобиколил селото. Веднага събудих всички четници, които бяха около 25-30 души. Заедно с 15-20 души милиционери от селото заехме удобна позиция.
Започна се сражение, в което се включи целият турски гарнизон от града. При престрелката един турски куршум улучи цевта на моята пушка и тя се разцъфна. Аз я захвърлих и взех друга . Тъмнината и разположението на селото ни помогнаха при разкъсване на обръча. Под нашето прикритие Яне и хората му излезоха от обръча, а след тях и ние. Така се отървахме без никаква жертва. След това направих разследване и установих, че сме били предадени от един бакалин - цинцарин. Като видял, че един беден селянин от Маролево купува захар и чай в необичайни количества, веднага се досетил и съобщил на турците. Цинцаринът после се самоуби..."
Ичко войвода почти напълно иззема правораздавател-ната дейност в Горноджумайската околия от държавните турски съдилища. Те, както и цялата турска администрация, са така корумпирани, мудни и без всякакъв авторитет по това време, че при много случаи организацията решава спорове не само между българското население в околията, но дори и между турци.
"При нас - пише Ичко Бойчев - решаването на споровете беше бързо, безплатно и справедливо. Решенията ни се приемаха и изпълняваха точно от спорещите..."
На много места в околията по това време се появяват разбойници, повече от турски и цигански произход, които извършват палежи, изнасилвания, грабежи, убийства и други. Ичко войвода ефикасно се справя и с тях.
Той най-напред предупреждава такива хора, а най-закоравелите и непоправимите осъжда на смърт. Един такъв пример е случаят с престъпника Чауш Али, известен в Горноджумайско като извършител на всевъзможни беззакония и престъпления. Мало и голямо в околията пропищява от неговите мародерства и скоро оплакванията на населението стигат до Ичко войвода. Въпросният Чауш Али заемал някаква административна длъжност на турско-българската граница, намираща се на 5-6 км от Горна Джумая, по протежението на река Рилска. Чрез свои хора Ичко войвода го предупреждава няколко пъти да не закача мирните хора и да си гледа работата, за да не бъде наказан.
Чауш Али обаче не се вслушва в предупрежденията и е осъден на смърт. С изпълнението на присъдата се заема лично Ичко войвода. Ако обаче присъдата се изпълнела на турска територия, т. е. в Горноджумайско, турските власти щели да вземат още по-строги мерки и да предприемат отмъстителни акции, от които би пострадало българското население. Ето защо, войводата взима решение екзекуцията да се извърши на българска територия. Започват да следят Чауш Али, научават къде ходи, кои са приятелите му и т. н. Турчинът често преминава границата и ходи на гости у негов приятел в с. Кочериново, на 2 км от границата.
Един ден, научавайки, че е преминал границата, Ичко с двама четници се прехвърлят на българска територия и посред бял ден изпълняват произнесената присъда в една кръчма в центъра на селото. Настъпва голяма паника. Вдигната е на крак полицията по Рилското корито и цялата погранична стража. Ичко и другарите му успяват безпрепятствено да се върнат обратно на турска територия, като прекосяват река Рилска...
Тази екзекуция изиграва своята роля. Различните насилници, бейове, експлоататори и обикновени разбойници разбират, че не могат, както по-рано безнаказано да потискат и грабят българското население. Авторитетът на Ичко войвода в този край се засилва още повече.
Тази и няколко други акции на Ичко вдигат на крак турските власти в Горна Джумая и околията. Започват арести, жестоки побоища и издевателства над българското население. Устройват се многобройни засади и потери срещу неговата чета.
В спомените си Ичко войвода разказва за една такава турска засада през лятото на 1905 г., когато четата му е трябвало да се придвижи от с. Маролево към с. Градево. Било вечерно време, но луната блестяла и било светло като ден. Начело на четата вървял Георги Даскала, близък приятел и помощник на Ичко войвода. Четата тъкмо навлязла в една плитка и тясна урва, когато екнал залп от 20-30 пушки.
Веригата бързо се разпръснала, а Ичко войвода, заедно с трима четници залегнали и открили огън. Турците били на 30-40 метра, скрити зад едни скали. При поредния изстрел на Ичко войвода обаче, куршумът заседнал в цевта на пушката му и не можел да излезе, пушката станала негодна. Един от четниците се паникьосал и извикал: "Леле, пушката на войводата се повреди...". Четниците за момент спират стрелбата. Турците погрешно разбират това затишие. Предводителят им се изправя на скалата и на български език извикава: "Вашта мама българска, предайте се!" и тръгва срещу войводата.
Изключително спокоен войводата изчаква врага да се приближи, стреля с револвера си, марка "Маузер", и смъртоносно пронизва тялото на турския водач. "Командирът е помак, за голямо съжаление" коментира Ичко. След смъртта на турския водач целият аскер бързо се изнизва и разпръсва из околността.
В качеството си на околийски войвода в Горна Джумая, близо до границата с България, Ичко войвода изпълнява и задачи по изпращането на оръжие и литература и прехвърлянето на чети и куриери в Македония, идващи откъм България, а също и посрещане на куриери и дейци на Организацията и бежанци, идващи от вътрешността на Македония и отиващи към свободните предели.
Многобройни са примерите за храбростта и самообла-дението на Ичко войвода и неговата чета. По време на една революционна акция при с. Делвино, през пролетта на 1907 г. четата е заобиколена от турски аскер, заел удобна позиция. Турците ги предупреждават да се предадат. Ичко войвода издава нареждане никой да не стреля без негова заповед. Нужно е да се печели време и да се пестят боеприпасите. Войводата изчаква да падне нощта. Тогава дава команда да се стреля едновременно от няколко места, за да се разбере откъде турците ще стрелят най-слабо. След няколко минути войводата установява откъде огънят на врага е най-слаб и точно там пробива обръча и успява да изведе четата без нито една жертва.
На 3-ти октомври 1912 г. той получава съобщение, че след два дни българската армия и чети на ВМОРО ще настъпят към Горна Джумая. На 5 и 6 октомври войводата обявява селата на изток от града - Деброва, Бистрица, Маролево и др. за свободни. На 7 октомври 1912 г. четата му участва, заедно с бойци от VII-ма рилска дивизия, в освобождаването на Горна Джумая.
На 10 октомври войводата повежда своите четници (64 души и около 100 доброволци), всички предварително въоръжени от него, и те заемат позиции при местността "Св. Петка" в Кресненското дефиле. Четниците се разполагат на групи от по 10-15 човека и когато турският аскер навлиза в дефилето откъм Кресна, по предварително уговорена команда, групите започват да дават залпове една след друга. Когато последната група спира да стреля, първата вече е заредила и възобновява стрелбата. Тази верижна стрелба паникьосва турците, защото създава впечатление, че дефилето е завладяно от мночислен противник и те спират набега си към Горна Джумая.
Героичната битка се води в продължение на два дни и това дава възможност на българската армия, респективно на 7-ма рилска дивизия да се придвижи, да заеме позиции и да обърне в бягство турската армия.
Спирайки хилядната турска армия за два дни, до пристигането на редовна българска армия, Ичко Бойчев спасява Горна Джумая от нахлуването в града на озверелия турски аскер, което би означавало разграбване, унищожаване и сигурна гибел за населението. Това е една от големите лични заслуги на войводата не само за спасяването на Горна Джумая, а в последствие и за разбиването и прогонването на турския аскер от целия Пирински край.
На 17 май 1913 г. в Лондон е подписан договор за мир между Турция и съюзниците. С това войната приключва, но остават нерешени противоречията между съюзниците. В пълен разрез с договорите Сърбия и Гърция заявяват, че няма да напуснат заетите от тях територии в Македония и са готови да воюват с България за тези земи.
На 19 май официално е публикуван тайният сръбско-гръцки договор, насочен срещу България. Великите сили не застават зад националните искания на България, въпреки "етническите права и решаващата роля на българската армия за разгрома на Турция." Тази напрегната политическа обстановка, както и инцидентите на сръбските и гръцките войски с четите на ВМОРО и редовните български войски, довеждат на 16 юни 1913 г. началото на Междусъюзническата война.
Няколко десетки чети на ВМОРО най-активно участват и в Междусъюзническата война. Те пленяват стотици вражески войници, в авангард са на българските войски, а в тила на сръбските и гръцките - проявяват изключителен героизъм. Освобождават десетки села от двете страни на Вардар и установяват в тях българско управление.
Ичко Войвода взима дейно участие със своята чета в Междусъюзническата война, в състава на Македоно-Одринското опълчение, което е също на първа боева линия срещу враговете на България. Прославеният войвода участва с четата си в няколко ожесточени акции срещу сръбския окупатор при Султан-тепе, Кочанско и при местността "Говедарци", близо до с. Каменица, Царевоселско, където на противника е нанесен съкрушителен удар.
Политическите и военните събития по това време обаче се разбиват във вреда на българския народ. Обградена от всички страни, нанесла съкрушителни удари на сръбската и гръцката армия, без да бъде бита във военно отношение, България е принудена да капитулира.
По силата на Букурещкия договор от 10 август 1913 г. България е ограбена от всички страни. Вардарска Македония е дадена на Кралство Сърбия, а Егейска Македония - на Кралство Гърция. Само Пиринският край от Македония, в района на Струмица, получава с векове жадуваната свобода, като влиза в пределите на българската държава. България получава и излаз на Бяло море в района между р. Места и р. Марица.
Докато мирните усилия продължават, ВМОРО необикновено бързо възобновява своята революционна дейност и през септември 1913 г. вдига частично въстание в Охридско, Стружко и Дебърско. Въстаниците прогонват сръбските окупационни войски и установяват българско революционно управление в Охрид и Струга.
Революционната дейност на ВМОРО се слива с българската армия в годините 1915-1918 г., когато по-голяма част от Македония е освободена от българската армия.
На 28 юли 1914 г. започва Първата световна война. Повече от година България запазва неутралитет. В това време дипломацията на воюващите военно-политически групировки прави всичко възможно да привлече страната ни към един от военните блокове. Те увещават българското правителство, че ще помогнат за нашето национално обединение. Дипломацията на Съглашението обещава, че ще върне на България ограбените й земи по Букурещкия договор в Македония, ако се присъедини към тях, но това ще стане след приключване на войната и при положение, че те излязат победители. Обратно: дипломацията на Централните сили гарантира на България незабавно връщане на цяла Вардарска Македония и Нишко, а също и Егейска Македония, ако Гърция наруши обявения от нея неутралитет.
При така създалата се обстановка, на 6 септември 1915г., България се присъединява към Германия и Австро-Унгария. На 17 септември българската армия е мобилизирана, а на 1 октомври 1915 г. България се включва във войната на Централните сили с главната цел за своето национално обединение.
Българите в Македония посрещат с необикновена радост освободителната българска армия. Още повече, че в нея участват всички дейци на ВМОРО. Прославената ХI-та македонска дивизия, или общо над 150 000 македонски българи, участват с оръжие в ръка в редовете на редовната българска армия за освобождение н Македония от сръбско, гръцко и съглашенско робство.
Както всички войводи на ВМОРО, така и войводата Ичко Бойчев е мобилизиран в ХI-та македонска дивизия в Демир Хисар, където е произведен в подофицерски чин. Начело на специален отряд войводата участва на различни участъци на фронта от началото до края на войната. Участва в боевете срещу съглашенските войски при Криволак, Гевгели, Дойран, при Битоля на завоя на Черна и пр., все до пробива на Добро поле през септември 1918 г.
На 29 септември 1918 г. в Солун е подписано примирие между България и съглашенското командване, по силата на което българската армия незабавно е демобилизирана. На 5 октомври 1918 г. по препоръка на своите военни началници Ичко Бойчев е назначен за горноджумайски околийски началник, със задачата да върне живота в околията към мирновременен период. Тези постове са били давани на хора с изключителни граждански качества, добродетели и големи заслуги.
Особена заслуга като околийски началник Ичко Бойчев има и в спасяването награда от съглашателско опустошение.
Преминавайки край града, командващият генерал на френските и английските войски поисква от Ичко Бойчев освен храна и настаняването на хиляди войници из къщите в града. Бойчев му отговаря, че в града върлува страшна епидемия. Преводачът, български евреин, Маниел Салтиел потвърждава думите на Бойчев, че в града има много болни и мъртви хора. Понеже разговорът става близо до гробищата на града, а през това време случайно минава погребение, Бойчев го посочва на генерала, като доказателство за това, което преди малко му е говорил. Тогава той дава заповед войските да продължат пътя без да влизат в града. На раздяла генералът заявява на преводача следното: "Кажете на гражданите на Горна Джумая да благодарят на г-н Ичко Бойчев за това, че спаси града от най-недисциплинираната сенегалска армия, която предвождам."
Първите, които остро реагират срещу разпокъсването на България по силата на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г., са българите в Македония. Още в края на 1919 г. ВМОРО възобновява своята борба срещу сръбските и гръцките поробители.
Начело на Организацията застава Централен комитет в състав: Тодор Александров, Александър Протогерови Петър Чаулев.
През 1922 г. Тодор Александров издава специално окръжно, с което обявява създаването на спомагателна организация на ВМРО и в Пиринска Македония като база и тил на бойните нелегални организации във Вардарска и Егейска Македония. Във Всяко селище се формират местни чети и милиции и успореден на официалната администрация апарат със защитни, репресивни, съдебни и финансови органи, готови при нужда да се противопоставят на всяка Външна опасност за Организацията.
"Спомням си - продължава той в спомените си, - че по време на събитията от 1923 г. ВМРО преследва и разгромява отряда от Горна Джумая, който се беше отправил за Дупница с цел да участва във Въстанието. Властта бе задържала и няколко мои съседи, между които и братята Спас и Ангел Кацарски. Аз се застъпих най-енергично за тях и ги пуснаха още същата вечер."
От 1923 г. до 1928 г. Ичко Бойчев е назначен от ВМРО за директор на тютюневата кооперация "Бохча" в Горна Джумая. На два пъти е изпраща в Чехия за продажба на тютюн. Първото му отиване в тази страна става през септември 1924 г., точно по време на събитията в Горна Джумая.
През 1929 г. е избран за общински съветник и става по-ощник-кмет в града, а кмет е Кирил Тимчев. През 1933 г. отново е избран за член на градското ръководство на Организацията, дори без да го питат според спомените му.
Участието му в управителното тяло продължава до 19 май 1934 г. Тук е мястото да изтъкнем че през целия си революционен живот и борба Ичко Бойчев винаги е поставял националната кауза над партиите и личностите. Тъкмо затова открито е осъждал разприте и братоубийстбата в Организацията, както през турския режим, така и след това. Само големият му авторитет, родолюбие и преданост към освободителното дело са го спасявали наведнъж от явна смърт.
На 19 май 1934 г. Военният съюз и Политическият кръг "Звено" извършват държавен преврат. Един от най-важните актове на правителството на Кимон Георгиев е Наредбата - закон от 14 юни 1934 г., с която се разтурят Всички национално-освободителни организации и на първо място ВМРО. Много от дейците на организацията са репресирани и интернирани.Между тях е и Ичко Бойчев. Той е интерниран от властите в Стара Загора, заедно с някои от своите бойни другари. Там съвсем случайно го среща гарнизонният началник на града, който познава неговите заслуги като Горноджумайски войвода и го пита какво прави в Стара Загора. Ичко казва, че е изселен, а гарнизонният началник го поканва да се храни в казармата. Ичко Бойчев отговаря, че не може да го направи, защото с него са още няколко другари. Тогава гарнизонният началник кани всички да се хранят в казармата, получава се парадокс - военните го изселват от Горна Джумая и също военните го приемат в Стара Загора.
След 9-ти септември 1944 г., отначало новите власти се отнасят с уважение към Ичко Бойчев. Отпуснатата му пенсия като заслужил деец в национално-освободителното движение в Македония и Одринска Тракия и участник в Илинденското въстание е запазена. Конфликтът между Ичко Бойчев и новите власти настъпва поради погрешната политика на БКП по македонския въпрос.
Както е известно, след Втората световна война, БКП и Отечественият фронт възприемат великосръбската политика на ЮКП по отношение на българската националност и култура на населението в Македония и това става не само във Вардарска Македония. Правителството на ОФ допуска дори в пиринския край и в цяла България македонските българи да бъдат насилствено обявени за македонци с отделна история, език и пр. Емисари на Белград и Скопие, необезпокоявани от българските власти, полагат неимоверни усиля да подчинят й използват за своите великосръбски и антибългарски цели бежанските организации в България и да "македонизират" българското население в Пиринския край.
Срещу тази великосръбска националистическа и хегемонистична политика, както и срещу грешките на БКП по македонския въпрос, оказват силна съпротива някои от старите дейци на ВМОРО (ВМРО). Между тях са А. Томов, П. Делирадев, Хр. Ампов, Ичко Бойчев и други. Те намират кураж публично и решително да отхвърлят тезата на Ст. Новакович за "македонизма" и аргументирано доказват, че славянското население в Македония е българско, че идеята за македонска нация е хитра политическа уловка на сърбизма, с цел да се затрие българщината в Македония.
В подкрепа на твърде вредната антибългарска политика по македонския въпрос се извършва и преброяването на населението в България през 1946 г. Директивата на партията е: българите - бежанци от Вардарска и Егейска Македония в България, както и българското население в Пиринския край, по административен път да бъдат записани (дори и насилствено) като "македонци" по народност. Но реакцията на българите от Пиринска Македония, а също и сред бежанските среди в България, е открита, т. е. самите българи не желаят да се отричат от българското си име и оказват упорита съпротива срещу сръбския "македонизъм".
В спомените си Венета Бойчева разказва, че по време на това преброяване, в техния дом идват представители на властта и на ГК на ОФ с празни анкетни листа и настояват те да ги попълнят, за да запитат Ичко Бойчев и членовете на неговото семейство като "македонци" по народност. Ичко им заявява, че той е достатъчно грамотен, за да може сам да попълни анкетния лист. Той го попълва и в графата, където пише: "по народност" той пише и подчертава - българин. Когато хората от ОФ реагират остро, че това не било в унисон с директивата на партията за преброяването в Пиринския край, Ичко им заявява:
"Аз съм македонски българин и не мисля да от ричам своята националност пред когото и да било." Отправя и критика по адрес на партията и правителството за допуснатата от тях фатална политическа грешка по македонския въпрос. Преброителите докладват на властите за постъпката на Бойчев и те, разбира се, не му прощават за проявеното неподчинение и за смелостта да се противопостави на БКП.
В края на юли 1950г..., като заслужил деец-участник в Илинденското въстание, Ичко Бойчев получава официална покана от ОК на БКП - Благоевград да вземе участие в деловия президиум в читалището във връзка с честването на 47-годишнината от Илинденско-преображенското въстание. Още същата вечер обаче Ичко Бойчев и семейството му са крайно изненадани от неочаквания развой на нещата. В дома им идват двама милиционери със заповед от Окръжно управление на МВР - Благоевград за изселването им от града.
Заявяват му, че той и семейството му се "самоизселват" във вътрешността на страната.
На въпроса на Ичко какви са мотивите за тази постъпка на властите, милиционерите му отговарят, че те само изпълняват заповед на началниците си и не могат да му дадат друг отговор. Ичко се обръща към тях с думите: "Ще ви съди историята. А нейната присъда ще бъде моето възкръсване!..."
Бойчев, заедно със съпругата си Александра и дъщеря му Елисавета, са изселени принудително в Бяла черква, Павликенско. Там престояват цели четири години.
В спомените си по повод тези събития Ичко пише: "На 1 август 1950 г. ме изселиха от Благоевград в с. Бяла черква, Павликенско. А за 2 август - Илинден - имах покана да участвам в президиума на тържеството. Заминахме със съпругата ми и останалата при мен дъщеря Елисавета и се установихме в с. Бяла черква. Там престояхме до издаването на заповед № 419 от 3.02. 1954 г. на Министерството на вътрешните работи в София, с която се отменяше изселническия режим на мен и семейството ми."
По време на изследването почти цялата издръжка на семейството се поема от дъщерята Венета, която е учителка в София. "Завърнахме се в Благоевград. Жилището ми бе взето от Мирчо Юруков - партиен функционер, тогава редактор на в. "Пиринско дело" - пише в спомените си Ичко Бойчев. - Едва след дълги разправии то бе освободено. По-късно ми върнаха и пенсията но за мен си остана обидата от несправедливото отношение на властите в Благоевград към мен. Впоследствие получих извинения, но това не можеше да заличи четирите години изсел-ничество, болката си остана дълбоко в сърцето ми..."
"В моята дългогодишна дейност - четем по-нататък в спомените на Бойчев - като въстаник и четник, околийски началник, кооперативен деятел, помощник-кмет и пр., никога не съм се ръководил от материални и лични интереси. Доколкото силите и възможностите ми са позволявали, аз съм се борил против потисниците и за благото на нашия народ.
Винаги съм се стремял да бъда полезен на България и българския народ.
Вярвам, че достойно съм изпълнил своя човешки и граждански дълг и моят принос за полза на Отечеството не може лесно да се заличи."
В спомените за баща си, Венета Бойчева разказва, че още два-три месеца преди изселването на тяхното семейство от Благоевград, тяхната квартирантка Манка заявявала на всеослушание пред квартала: "В скоро време аз ще им взема жилището и лозето."
По това време въпросната особа работела като сътрудник на МВР и била доста близка с началника на Окръжното управление. Според Венета Бойчева и тази жена носи голяма вина за изселването на семейството й в Бяла черква, давайки редица лъжливи доноси на властите против стария заслужил деец в борбите за освобождение и обединение на поробена Македония.
По-дълбоките причини обаче са съвършено ясни: несъгласието на честния патриот Ичко Бойчев с политиката на БКП по македонския въпрос и допуснатите от нея политически грешки в това отношение.
С огорчение в душата Ичко Бойчев завършва земния си път на 17 януари 1960 г. В студения зимен ден голяма група роднини, близки и признателни граждани го изпращат до вечното жилище, до северната страна на параклиса в старите гробища на Благоевград. На траурния ритуал присъстват и неколцина от оцелелите негови съмишленици.
От поканените трима свещеници, само един се осмелява да отслужи с християнски песнопения и обредни действия. Не се намерил и смелчага, който да разкаже, макар и в най-общи щрихи, за бурния и героичен живот на Ичко войвода, да каже добра дума за този достоен човек и патриот, посветил целия си живот на родолюбива кауза - освобождението на Македония...
Но никой и нищо не е в състояние да заличи спомена за легендарния войвода в паметта на българския народ и особено в Благоевградския регион, където и до днес по-възрастните хора разказват за него истории, станали почти легенди... Името и делото на Ичко Бойчев са, и ще бъдат винаги пример и завет за българските поколения за това как трябва да се обича и служи на род и Родина.
Дълг на нас, днешните поколения, е да изтрием праха на забравата, наслоявал се с години в душите и паметта на българите, да извадим оттам имената на наши заслужили патриоти и да ги наредим по достойнство в страниците на историята ни. Длъжни сме да разкажем за героичните дела, посветени на Отечеството и да сведем глава пред достойнството на подвига им. Ето защо, посвещаваме тази неголяма книга на Ичко (Христо) Бойчев, човек скромен и благороден, но и герой, отдал целия си живот в служба на народните идеали.
Именно той, както вече посочихме, с риск на живота си участва на 7 октомври 1912 г. в освобождението на Горна Джумая от турско робство, два пъти спасява града (дн. Благоевград) и гражданите му от ограбване и унищожаване. Веднъж: като войвода, когато на 11 и 12 октомври 1912 г., заедно с четата си в жесток бой в Кресненското дефиле, спира връщането на турските войски в града. Втори път: през ноември 1918 г., когато, като околийски началник, не допуска съглашенски (френски, английски и сенегалски) войски да бъдат разквартирувани в града.
Това не бива никога да се забравя. Делата и спомените му сами по себе си разкриват обаятелната личност и героизма на Ичко войвода. Той е жив и в паметта на народа. Христо Григоров
Тагове:
Дядото почервеня до дядо Мраз
Колко губи България от "Белене"...
За червените свине и хибридната им ди'ар...
Колко губи България от "Белене"...
За червените свине и хибридната им ди'ар...