Постинг
18.04.2016 16:57 -
Две истории от войните, за героизъм и предателство
Автор: lubomir33
Категория: История
Прочетен: 2004 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 18.04.2016 17:04
Прочетен: 2004 Коментари: 0 Гласове:
5
Последна промяна: 18.04.2016 17:04
Едната е на героят от 34-ти троянски полк , Иван Ковашки, кавалер на четири кръста за храброст, който спасява София от румънска окупация, по време на Междусъюзническата война, а другата история е на поручик Пенчо Шейтанов, от същият полк, предал другарите си при Дойран.
Разкрива позициите на българската армия на врага, с което допринася за смъртта на много от тях.
Като награда за деянието си става и кмет на град Троян, след комунистическият преврат от 1944г.
Нека позорът да остане върху името му и да послужи за урок на тези, които предават Отечеството си.
Предателите се презират дори и от тези, на които помагат, както е видно и от неговата история. Разбира се, подобни деяния съвсем не са обичайни за българският народ, както се опитват да ни убедят днес някои "експерти" и всезнайковци, а по-скоро са съвсем редки, но въпреки това не бива да се забравят.
Казват, че при екстремални ситуации, човешката природа се проявява най-ярко.
Войната е едно такова огледало, което може би отразява най-добре същността на човека.
Въпреки, че от трите войни, които българският народ води за национално обединение, в началото на XX век, досега са изминали около сто години, проявите на героизъм на българският войник, продължават да вълнуват умовете на хората и днес.
Имената на героите не трябва да бъдат забравени, както и на тези, които са предавали своята Родина.
Нека тези истории да послужат за поука и на нас, защото това, което човек е направил, или не е направил за Родината си, остава и се предава и на поколенията след него.
Иван Минков Ковашки
Постъпва в армията на 1 декември 1908 г. След подготовката си е награден с часовник с лика на Царя и произведен в младши подофицер и е назначен за взводен подофицер на 4-ти взвод в 5-та рота. След септември 1910 г. остава на свръхсрочна служба. По време на Балканската война, взводът под негово командване спасява от поголовна сеч от турската войска, едно гръцко градче и трите села около него. Жителите на тези гръцки селища са поискали българите спасители да бъдат наградени от гръцкия крал, но нашето командване отказало.
По време на Междусъюзническата война, когато едно голяма част от войниците се отчайват, а други направо се предават на врага, Иван Ковашки отказва да се предаде и заявява, че той и другарите му ще умрат, но няма да допуснат вражески крак да стъпи в столицата ни.
Начело на усилен взвод (около 70 души) под негово командване фелдфебел Ковашки заема една височина по пътя Вършец - прохода Петрохан и спира голяма румънска кавалерийска част, като пленява офицер и осем кавалеристи и отказва вражеската част да навлезе в Софийското поле и оттам в София (13 юли 1913 г.).
Преди това спасява от плен знамето на 34-ти пехотен Троянски полк. Преди примирието командва рота и води тежки боеве с гръцките части, насочили се към Пловдив. За множеството си заслуги получава 4 кръста за храброст. Участва и в цялата фаза на Първата световна война с 34-ти пехотен Троянски полк, като неизменно е знаменосец на полка. След войната става свещеник в родния си край.
Поручик Пенчо Минков Шейтанов
Офицер през Първата Световна война, от 34-ти пехотен Троянски полк.
По време на Одринската епопея този полк, в състава на 9-та Плевенска дивизия, се бие срещу французи и англичани. Командващ на френските части срещу нас е бил ген. Морис Сарай, тогава на 68 години.
Поручик Шейтанов се предава на французите.
Завели го при ген. Сарай, който е застанал с разтворени крака и скръстени на гърба ръце. Подава ръка, но френският генерал не реагира и казва:
„Информаторите ползваме, но ръка не им подаваме!”.
В същото време българският военнополеви съд на Дойран веднага осъжда предателя Пенчо М. Шейтанов на смърт.
Разкрива на врага българските позиции,като посочва къде точно е разположена пехотата ни, артилерията, разузнаването, щабът и т.н. Още на другият ден френската и английската артилерия прави една масирана артилерийска подготовка и избива много наши войници.
След войната същият този предател отива във Франция и след 9 септември 1944 г. се връща в Троян.
Назначават го за председател на т. нар. "Народен съд" в Троян.
Така нареченият "съд" издава няколко смъртни присъди.
Едната – на Йоаким (Кинчо) Балевски, който е кмет преди 9 септември, обвиняват го, че е убил партизанина Тончо Стаевски, макар той да няма никаква вина за това; обвиняват го и в други неща, макар старите троянци да казват за него, че е бил най-добрият кмет, откакто съществува Троян.
В Троян е осъден на смърт и ген. Дипчев – син на бунтовната възрожденка Райна Княгиня, вяла знамето на Априлското въстание.
Ето и цялото интервю с Христо Данов, който разказва тази история.
Има и документален филм за тези събития - "Троянци ний сме - славен полк".
Разкрива позициите на българската армия на врага, с което допринася за смъртта на много от тях.
Като награда за деянието си става и кмет на град Троян, след комунистическият преврат от 1944г.
Нека позорът да остане върху името му и да послужи за урок на тези, които предават Отечеството си.
Предателите се презират дори и от тези, на които помагат, както е видно и от неговата история. Разбира се, подобни деяния съвсем не са обичайни за българският народ, както се опитват да ни убедят днес някои "експерти" и всезнайковци, а по-скоро са съвсем редки, но въпреки това не бива да се забравят.
Казват, че при екстремални ситуации, човешката природа се проявява най-ярко.
Войната е едно такова огледало, което може би отразява най-добре същността на човека.
Въпреки, че от трите войни, които българският народ води за национално обединение, в началото на XX век, досега са изминали около сто години, проявите на героизъм на българският войник, продължават да вълнуват умовете на хората и днес.
Имената на героите не трябва да бъдат забравени, както и на тези, които са предавали своята Родина.
Нека тези истории да послужат за поука и на нас, защото това, което човек е направил, или не е направил за Родината си, остава и се предава и на поколенията след него.
Иван Минков Ковашки
Постъпва в армията на 1 декември 1908 г. След подготовката си е награден с часовник с лика на Царя и произведен в младши подофицер и е назначен за взводен подофицер на 4-ти взвод в 5-та рота. След септември 1910 г. остава на свръхсрочна служба. По време на Балканската война, взводът под негово командване спасява от поголовна сеч от турската войска, едно гръцко градче и трите села около него. Жителите на тези гръцки селища са поискали българите спасители да бъдат наградени от гръцкия крал, но нашето командване отказало.
По време на Междусъюзническата война, когато едно голяма част от войниците се отчайват, а други направо се предават на врага, Иван Ковашки отказва да се предаде и заявява, че той и другарите му ще умрат, но няма да допуснат вражески крак да стъпи в столицата ни.
Начело на усилен взвод (около 70 души) под негово командване фелдфебел Ковашки заема една височина по пътя Вършец - прохода Петрохан и спира голяма румънска кавалерийска част, като пленява офицер и осем кавалеристи и отказва вражеската част да навлезе в Софийското поле и оттам в София (13 юли 1913 г.).
Преди това спасява от плен знамето на 34-ти пехотен Троянски полк. Преди примирието командва рота и води тежки боеве с гръцките части, насочили се към Пловдив. За множеството си заслуги получава 4 кръста за храброст. Участва и в цялата фаза на Първата световна война с 34-ти пехотен Троянски полк, като неизменно е знаменосец на полка. След войната става свещеник в родния си край.
Поручик Пенчо Минков Шейтанов
Офицер през Първата Световна война, от 34-ти пехотен Троянски полк.
По време на Одринската епопея този полк, в състава на 9-та Плевенска дивизия, се бие срещу французи и англичани. Командващ на френските части срещу нас е бил ген. Морис Сарай, тогава на 68 години.
Поручик Шейтанов се предава на французите.
Завели го при ген. Сарай, който е застанал с разтворени крака и скръстени на гърба ръце. Подава ръка, но френският генерал не реагира и казва:
„Информаторите ползваме, но ръка не им подаваме!”.
В същото време българският военнополеви съд на Дойран веднага осъжда предателя Пенчо М. Шейтанов на смърт.
Разкрива на врага българските позиции,като посочва къде точно е разположена пехотата ни, артилерията, разузнаването, щабът и т.н. Още на другият ден френската и английската артилерия прави една масирана артилерийска подготовка и избива много наши войници.
След войната същият този предател отива във Франция и след 9 септември 1944 г. се връща в Троян.
Назначават го за председател на т. нар. "Народен съд" в Троян.
Така нареченият "съд" издава няколко смъртни присъди.
Едната – на Йоаким (Кинчо) Балевски, който е кмет преди 9 септември, обвиняват го, че е убил партизанина Тончо Стаевски, макар той да няма никаква вина за това; обвиняват го и в други неща, макар старите троянци да казват за него, че е бил най-добрият кмет, откакто съществува Троян.
В Троян е осъден на смърт и ген. Дипчев – син на бунтовната възрожденка Райна Княгиня, вяла знамето на Априлското въстание.
Ето и цялото интервю с Христо Данов, който разказва тази история.
Има и документален филм за тези събития - "Троянци ний сме - славен полк".
Тагове:
Камионът на терориста срещу Кримския мос...
Запознайте се - това е баба Димитрина
САЩ ще изпепелят руската армия, ако Пути...
Запознайте се - това е баба Димитрина
САЩ ще изпепелят руската армия, ако Пути...
Години преди да падне Берлинската стена,...
Повтарящи се с обратен знак истории
Разликата: "НАПРАВИХМЕ ГО" и &...
Повтарящи се с обратен знак истории
Разликата: "НАПРАВИХМЕ ГО" и &...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
