На 94-годишна възраст почина големият български поет, сценарист, драматург и преводач акад. Валери Петров.

Той беше приет в петък във Военномедицинска академия в столицата в тежко състояние след прекаран инсулт.
Валери Петров е псевдоним на Валери Нисим Меворах, писал поезия, книги за деца, сценарии за филми, пиеси. Превеждал е от английски, руски и италиански. Той е известен с преводите си на Уилям Шекспир. Петров е академик на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради "Пет приказки", номиниран е за Нобелова награда.

Малцина знаят, че през 1944 г.Валери Петров се дипломира като лекар и известно време практикува професията. Работил е и в радио "София", но писането е неговата страст. Още на 15 години Валери Петров издава първата си самостоятелна книжка - поемата "Птици към север", припомня БНР.

Поклон пред паметта му!

 

Да си припомним:

Оптимистично

... Да завършим, читателю,

на по-весела нота:

Мерси за търпението

и ура за живота!

За старостта

Старостта си е старост, но едно й е лошото,
че, както се знае,
когато си кажеш: – Далече е още! -
отдавна дошла е.

Но още по-лоша е лъжата й тънка -
помни я, човече! -
че когато си мислиш: – Не се вижда отвънка! -
тя вижда се вече.

Но далече по-лошо е, че, уви, старостта е
една вироглава,
речеш ли: – Оставаме в своята стая! -
не й се остава.

И забави й търсиш, самотата, обаче,
е непобедима,
и най-лошото на старостта е това, че
изобщо я има.

http://katan.blog.bg/lichni-dnevnici/2014/08/27/valeri-petrov.1292312

Един от последните титани!

на големия творец! И - голям човек, такава благост струеше от него, такава човечност ...
Поклон!

Човек, истински човек... благороден, светъл, мъдър...
Невероятен поет и преводач !
*
И все по-остра болката напира
и все онази дума не намира,
която би могла да изрази
въпроса ми, задавен от сълзи:
какво си, Смърт? Защо човек се ражда,
за да умре с неутолена жажда
и да направи да скърбят онез,
които с обич е дарил до днес?
Усещам се като човек събуден
от сладък сън и питащ се, учуден:
видяното какво било е то,
та той с лице е мокро?... Ах, защо
отиде си, защо така направи,
защо напусна ме и ме остави
самичък със разплакани очи?
Но чувам някой шепне ми: - Мълчи! -
спокойна, мъдра, може би щастлива
да ни поражда и да ни убива
и пак превръща в прах и пушек гъст,
Природата на устни слага пръст.

Валери Петров

Мир на душата му и Светлина по пътя !

!

АВГУСТОВСКА НОЩ
Валери Петров

Това се случи с моя милост... Впрочем,
за да съм точен,
същинска случка нямаше във тоя
час край морето - всичко бе в покоя,
излъхван от тревите,
от звездите
и главно от един милиард щурчета,
които със назъбени крачета,
като с триончета, така трещяха,
че сякаш щяха
да разрушат, преди да стане ден,
бунгалото, тъмнеещо зад мен.
И тъй разкошно-звездна бе нощта,
че всекидневните неща,
суетни, летни,
мимолетни,
със своите "Чудесно!", "Цар си!", "Браво!"
във бягство се отдръпваха стремглаво.
И бягаше не само суетата,
а с бързина, за мене непозната,
познатите ми зависти, омрази,
дребнавости, лъжи, фалшиви фрази
се стапяха, изчезваха далеч...
И към щурчетата с такава реч
обърнах се:
- Приятелчета мили,
стържете все така със всичките си сили,
пълнете ни ушите,
дано позаглушите
завинаги, не само за минути,
в нас чувствата на атоми надути,
та тъй да станем мъдри и дори
(макар че ще е трудно) по-добри! -
Говорих тъй на смях,
но не на тях,
чувствах се голям под свода гъст
- а бяхме уж нищожества, уж атоми -
и всичко беше мир околовръст,
и красота изпълваше душата ми.

ПРОСТИТЕ НЕЩА

Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл ,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като „храня се“, „дишам“, „пия“,
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безрасъдно във времето прежно
настрани съм отхвърля небрежно
сте се бутали тайно със лакът-
„Как се прави на умен глупакът…“

И така е – човек да подбира
сред това дето в него извира,
туй което би умно звучало -
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки -

лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. -
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй което ти казва сърцето…

Валери Петров

КЛЮЧЕТО
Валери Петров

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам -

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо до гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.

Пред светлата памет на един голям творец и човек!

Гостът

До днес не вярвах в случки като тая,
но ето че в работната ми стая
бях посетен от гост един неканен.
Отде дошъл бе? Беше някак странен,
неловък, "смотан", както казват днес,
така че предизвика интерес
и чувство на симпатия във мене.
Понеже го усетих, че смутен е, 
поканих го да седне и цял час
вървя една беседа между нас,
и всичко беше чудно, непонятно,
но нещо неочаквано приятно
струеше като мед, като балсам
към мен от него и се чувствах сам
по-честен, по без корист, по без грях,
отколкото до срещата ни бях.
И питах се: Отде го знам тоз мъж?...
И както тъй се питах, изведнъж
той стана пред очите ми прозрачен,
помаха ми с ръка по странен начин
и в миг изчезна, сякаш беше сън.
Потърсих в стаята, изскочих вън,
огледах се - от него ни следа...
И казах си тогава: - Ами да,
как няма да изчезне, като ти
измисли го и в него въплъти
скръбта си по онези скромни, "смотани",
които май изчезват от живота ни! Валери Петров
_______

Иска ми се да беше вечен и телом, не само духом... Няма насита на стиховете и думите му. Иво, подбрал си чудни стихове, ето и едно от мен. Поздрави!

Поклон!