Казва се Асен Михайлов. Иди да го видиш. Той плени на Южния фронт през 1917 година един взвод англичани... Един взвод. Сам той, с още двама войници. Той е жив герой-българин. А аз не прочетох нищо за него.


- Ако имах през 1926 година сто вагона с български череши, щях да ги продам лично аз в сто страни - по вагон в страна, като лична реклама на моята банка.
И щях да завладея пазара. Бълга­рия по производство на ябълки и череши бие Европа и света. Ние - нека не си правим илюзия - изтървахме пазара на розово­то масло още през 1923-1925 година, когато се появи терешето, този заместител на розовото масло. И нашият пазар ритна на­зад. Стоян Тевекелиев се опита през 1935-1436 година да завла­дее германския пазар с български сини сливи-маджаркини.
 
Не успя, защото го бяха изпреварили сърбите. Още през 1920 годи­на сръбското правителство създаде Закон за насърчаване на овощарството и пчеларството в Кралството... Сърбия, Черна гора, Босна, Херцеговина, Македония - това са планински краища, с хубави равнини сред тях, като Вардар­ската долина. Там растат плодове. Там растат сливи, орехи и се въдят много пчели. Умни държавници в Сърбия, като Пашич, като Нинчич, като Цинцар-Маркович видяха съюзник в пчелата.   И решиха да ни изпреварят нас, българите, румънците, гърците. И развиха голямо овощарство и пчеларство. Сръбският мед се продаваше в Женева, като супермеда на света. Сръбските едри сини сливи завладяха пазара в Германия. Една страна с голям потенциален пазар за плодове. Кой в България се сети за това през 1923 година, когато дойде на власт Цанков? Кой? Ни­кой. Петър Тодоров си гледаше мустака. Гледаше коя чиновнич­ка е по-хубава.
Той е първият българин-министър, който започна да „опра­вя" чиновничките си във финансовото министерство.
 
И Цанков знаеше това. Защото ловчанлия ли е, троянчанин ли е, плевенчанин ли е - той иска първо да получи, после да даде. Това са те плевенчани, ловчанлии и троянчани. Хитреци на дребно. Не ги уважавам аз тях, защото те искат да ебат дявола. И то без пари. Ако бяха умни, те щяха да развият, както сърби­те, едно супермодерно овощарство и щяха да задавят Европа с мед.

Какво им пречи? Ливади много. Земи много. Гори много. Вода много. Пчелата е като кравата, господин Памукчиев-тя иска ароматна трева, цветя, билки, иска и чиста вода. Без вода не става овощарство. Ето защо, аз казвам рекламата прави търговията, но и търговията си плаче за рекламата. Ако ние имахме мед, като оня в Кюстендил, лично аз щях да го реклами­рам в Европа.

Но в село Стенско през 1923 година, когато минах оттам с колата си, видях по два, по три кошера в двор. В Ямбо­рано бяха повече - спрях аз в общината в Ямборано, седнах при кмета и извадих бележника. Аз никога не се движа без моя бележник-съветник. Искам да ти дам един малък приятелски съвет, господин Памукчиев. Където и да ходиш, да си носиш ка­лем и бележник. Това е нужно. Това е необходимо на човека, както тетрадката на ученика и мистрията на зидаря. С това ще си вадиш хляба. Попитах кмета на село Ямборано: - Извинете, господин кмете - говорех му много учтиво, като на човек, с когото искам да водя дълъг разговор, - моля Ви, ка­жете ми, колко кошери пчели има в селото Ви? - Че знам ли ги. - Горе-долу. - Отде да ги знам. Туй не ме интересува. Аз си гледам кметлъка, общината, а селяните си гледат работата. Всеки с ра­ботата си.     Българинът-банкер е принуден сам да разузнава, ако не е впрегнат в някоя масонска ложа. Аз съм заклет враг на това ев­рейско племе, но аз го изучавам, аз го дебна, аз го следя, аз се уча от него, защото то е по-умно и по-предвидливо от нас, българите-банкери... Да, това е истината. Умните народи са умни, защото умеят да пестят и да ценят парата. Прости­те банкери и народи са прости, защото не умеят да ценят парата.

Какво искаш, щом сложихме на 9 юни 1923 година за министър на финансите един ловчанлия, който играеше покер, който пилееше пари по балове и банкети, а „опра­вяше" чиновничките си без пари. Това е грозна история. Мъж, който използва подчинените си за лични цели и ус­луги, е подлец. Жената е нежна натура. Тя трепери за службицата си и дава, бута, но проклина. Петър Тодоров - да ме прощава историята ни - не бе за министър на финансите. Дребнави сметки са го издигнали тогава - на 9 юни.

Аз, ако бях тогава в България, нямаше да позволя това. - А къде бяхте? - Във Франция, в град Виши. Там бях политически емигрант. И там ме завари новината за преврата. Върнах се в България и видях кабинета вече напълно оформен. Министър-председател и министър на външните работи - професор Ал. Цанков, ми­нистър на вътрешните работи - генерал Иван Русев, министър на финансите - Петър Тодоров, министър на земеделието-Яна­ки Моллов. Димо Казасов бе министър на железниците, пощите и телеграфите. Аз бих поставил за министър на финансите Владимир Моллов, но не и Петър Тодоров.
- Господин Буров, а няма ли у Вас малко омраза към Петър Тодоров, поради това, че той пожела да сътрудничи с правител­ството на Отечествения фронт, с Кимон Георгиев? - Не, аз не се ръководя от това. Аз гледам на нещата като Бога - отвисоко. Аз ти говоря за българската история, такава каквато е, а не каквато бих желал да я видя. Историята си е ис­тория. Тя се създава от хората точно по тези закони, които ва­жат в момента. Защо нс ти говоря за мразения от мене Димо Казасчето - еврейчето, чифутчето, с името „Моше Казасов"? He ти говоря, защото той може да има кусури, но има и ум.

Същото е и с Кимон. Той има хиляда кусура, но има поне две ценни качества. А Петър Тодоров ги няма. Той даваше вид, че е банкер, финансист, адвокат, а не бе нищо. Той създаваше впе­чатление, че знае много. Знаеше онова, което други не знаеха, защото бе таен агент на една-две банки. И там научаваше тайни, които нашепваше на ухо.
Много е важно на този свят да знаеш тайните на света, госпо­дин Памукчиев.

Да знаеш нещо, което другите не го знаят.
На­пример, да знаеш, че Хитлер и Сталин се бяха разбрали през 1933-1934 година да търгуват, да си купуват и продават стоки, да не се сбиват, да си карат тьрговията разумно, по човешките зако­ни, защото това им диктуваха интересите. Те бяха на противни­кови позиции по идеологията. Но идеологията не храни държа­вата, а я храни селото и търговията. Това е закон на живота. Наполеон мразеше Англия не защото бе на други идеологически позиции, а защото тя не му позволяваше да търгува - блокира пристанищата на света за неговите кораби. И в битката при Трафалгар той загуби морското си могъщество и крилете му паднаха.

Адмирал Нелсон му бе майсторът тогава. И той подряза кри­лете му - да не литне над Англия. Затова му дигнаха такъв огро­мен паметник. Паметник, за който са платили в Англия толкова злато, колкото струва самата статуя. До Трафалгарската битка Англия бе жестоко притисната от Наполеон. И когато падна флотата на Наполеон, падна и ку­ражът му да завладее Англия. А той би могъл да го стори, ако флотата му бе оцеляла. В българската история аз познавам много сериозни, трагич­ни и героични моменти, когато всичко е било на косъм - както през ноември 1885 година, във войната със сърбите.

Българите поставят всичко на карта и на 7 ноември те побеждават. Те взе­мат връх с върховно усилие. Кой вдигна паметник на българ­ския войник от 1885 година, които спаси България? Никой.
Па­ри ли нямахме? Имахме. Скулптори ли нямаше по света? Имаше и ги има. Но защо не се вдигна този паметник? - Наистина, защо? - Пак поради лични сметки и интереси, господин Памукчиев. - На кого? - На Фердинант, на Стефан Стамболов, на другите ни поли­тици. - Какво е виновен Стамболов? - Той не е участвувал в боевете, в тази война. Той не е бил като Бендерев, на първата бойна линия. И той не позволи да се вдигне този паметник чак до 18 май 1894 година, докато падна от власт. - Но защо? - Защото това търновско копеле бе търгаш по душа. Той бе търговско чедо и остана търгаш цял живот. Той например, през 1877-1878 година е търгувал с добитък. Той е бил снабдител на руската армия с месо. И не е бил опълченец.
През 1885 година пак същото... Той не е искал да отиде на първата бойна линия, да умре, като брата на войводата, на Хри­сто Ботев, Боян Ботев.
 
Той не умря като хиляди други българи и не позволи от 1887 до 1894 година да се дигне нито един голям паметник. Какво е, например, господин Памукчиев, памет­никът на Васил Левски? Нищо.
Този паметник можеше да се вдигне до небесата, и не там, където е била бесилката, а в центъра на София, на мястото на Градската градина срещу двореца на Батемберг, на Фердинанд. Да знаят те Батемберг и Фердинанд - че българинът се е бил и мрял за чиста и свята република, а не за монархия Няма нищо по-хубаво, господин Памукчиев, от републиката.

Ако България беше република, аз съм уверен за себе си, щях да стана поне веднъж неин президент. Да, щях. Защото имах пари. Имах банка, имах всичко.  А сега какво? Нямам нищо. Но аз щях да бъда президент като Льобрьон, като Поанкаре, щях да вляза в историята.
А сега ще вляза, ако ти, господин Памукчиев, ме вкараш в нея. Аз вярвам и съм сигурен, че някой ден ще оценят умните хора в България. Смея да твърдя, че не съм от простаците и ще се поинтересуват от моя опит на човек, банкер, търговец и ди­пломат. Да, да, ще се заинтересуват. Защото умът не се създава на пазара - той се създава в нацията, в епохата.

Моята епоха бе бурна, търговска епоха. Моята епоха бе бур­на, драматична и тьжна епоха. Вие, младите, сега я определяте само с една-единствена ду­мичка-капиталистическа. Подчертайте това. И я отминавате. Защо? Защото не ви пасва. А тази епоха искаше тройно повече работа и петорно по-го­лямо напрежение от вашата.
Вие искате да работите само по 8 часа на денонощие, а 16 часа да ги профукате за сън, за наслади. Къде дават тъй? Кой позволява това? За стотен път те питам, господин Памукчиев.
Вие, ако не работите денем и нощем, сте свършени.
Вие трябва да работите като зверове, за да оцелеете. И това ще стане. Ще заработите, вашата мамица, ще заработите и ще си спомняте за мене, за банкера Буров, който ви казва, че няма богат човек хайлазин, няма богат човек, готованец. Кой ще ви храни вас, дембелите с осемчасов работен ден? Селянинът, ако не работи по двайсет часа, работникът - по 10 часа, търговецът- по 18 часа, докъде ще стигне?
 
А занаятчи­ята и без това си работи от два часа след полунощ до сeдем-осем часа вечерта. Дръпне кепенчето. Затвори шивачничката си и си отива вк ыци. Жена му е приготвила вечерята. Измие ръцете си, хапне и заранта, в два часа, е на крак. Отваря кепенчето и почва да шие. София при 250000 жители имаше 6700 шивачи и кал­фи.
Това бяха роби на труда. Роби на професията си. Те се бяха отрекли от живота, за да имаме ние костюми, дрехи и то срещу какво - срещу парче хляб и една постна бобена чорбица. Но пе­стяха и учеха децата си. Децата на тези хора ставаха офицери, ставаха търговчета, ставаха учители и чиновници.
Българинът е хубав човек, господин Памукчиев, когато ра­боти и пести. Но пусне ли му края и се пропие, тогава пропада.
Аз ти говорех за село Ямборано. Кметът на селото ми каза тогава, че в селото си имат само един пияница. И един крадец. Крадецът е беден човек, лежал в затвора в Кюстендил за краж­ба. Но се опитва да живее честно. Обаче пияницата са го изгони­ли.
Селото, господин Памукчиев, имаше толкова фин, здрав филтър на морала, какъвто няма никъде. Той е страшен ,много, много полезен филтър.

Страшен за пороците и полезен за хора­та. И на село хората се боят от затворника като от чума.
В селото затворникът няма приятели - хората бягат от него. Говоря зa криминалния затворник, политическият е бил винаги на уважение. В земя като българската, пороците не вирееха. Аз познавах една млада, хубава женар която бе слугиня у генерал Никола Иванов. И той, този генерал, й плащаше двойна заплата, само да му краси къщата. Бе чудна красавица.

Тя бе гордост на Со­фия, на България - по красота. Ако бе киноартистка, щеше да удари Грета Гарбо. Но си остана чиста, благородна и добра слугиня, нищо повече. Омъжи се за един хлебар, стана хлебарка... Продаваше хляб. Беше с бя­ло лице, с висок бюст. Хубавица бе, но не се продаде за пари. Аз понякога минавах край тяхната фурна да я видя,да й се по­радвам. То бе жена-брилянт.   Беше от едно кюстендилско село. Израснала сред ябълките. Яла ябълки като дете, яла ги и майка й. Дето има ябълки, госпо­дин Памукчиев, там ще търсиш красивите хора и най-вече кра­сивите жени. ПетърТодоров, за който ти говорих преди малко, господин Памукчиев, ценеше красотата на жената и назначава­ше в своето финансово министерство само хубавички момичета. Ние го виждахме. Ние го знаехме, но си траехме. Чисто българ­ска черта.
 
Българинът те вижда като затъваш, като закъсваш, но само жената ще те спре и ще ти каже: „Стой, къде? Какво правиш?" Мъжът - не. Жената е по-благородна от мъжа. Жената спира тръгналия по погрешен път. Ето защо българинът се жени и за по-грознич­ки жени, но чисти, с голям ум. Чиста в мислите си, умна в жи­вота. Красотата на жената се мери не в таланти, както златото, не в карати, а в благородството й.

Жената на Петко Каравелов - Екатерина Каравелова си бе въобразила, че е по-умна и по-учена от него. И това му разби живота. Затова да ти дам един приятелски съвет, господин Па­мукчиев, жени се за селянка, но с по-малко образование от тебе. Не я вземай учена. Не ти трябва. Ти си човек. Ти си българин. Ти трябва да имаш тежест в къщи.

Да знае жената, че не е по-ум­на и по-издигната от тебе - това е едно от условията, за да пре­успява българинът. Не обичам еманципираните премного жени. Не, те са вредни и опасни. Жената трябва да си остане жена - нежна и добра, а не началничка. Жената-началник не е начал­ник. Тя е смърт, тя е гибел за мъжа.
Жена министър не бива да става. Жена големец също. Же­ната с добра само когато вярва в мъжа си и го обича. Жената началник не вярва на никого.

Тя е емоция, а властта и полити­ката искат железен юмрук. Това не е шега работа. Това е най-се­риозната работа - да подсигуряваш спокойствието на един на­род, сигурността на една държава и хляба на една нация.

Това не е работа за жени. Аз се чудя на еманципираните жени - на какво разчитат те? Че ние, мъжете, не правим ли всичко за нашите жени и любовници? Ние, профаните, ние, простаците, се бием, колим, ние гинем за тях като работим, но сто часа на денонощие само за тях. За какво живеем ние, мъжете, нали за тях, за жените? Ние лъжем, крадем, нападаме, убиваме, трепем се да имат те. *    *   * - Цанков, след преврата на 9 юни, ме покани у тях на гости. Аз отидох сам. Аз не ходя с жена си на гости на хора, които стоят под мене. Смятам го за обидно. Не искам да виждам как ми се подмазват пред жена ми. Цанков имаше нужда от мене. Искаше да ме прави свой съветник. Отидох у дома му. Той има дъщеря. Жена му ми се усмихна от вратата и ми посочи неговото място на маса­та. Аз, обаче, уж неволно, уж нехайно, седнах на най-ло­шото място - до ръба на масата.

Тя ме замоли да седна там. А аз й казах, че това е мястото на мъжа й, а той е глава на семей­ството, той подсигурява хляба, който ще ядем. Затова нека той си седне на мястото. Мисля, че казах нещо разумно. Но Цанков - това зле възпитано говедо, този копой, ме хвана за раменете и ме настани на своето място. Аз веднага разбрах с какъв човек имам работа и го отрязах.
Не ядох почти нищо, само пих едно кафе и казах, че не мога да приема да му бъда съветник, защото е много умен. Той не разбра намека. Не схвана иронията. Не улови шегата и присмеха ми, жена му - също. Тя бе хубава жена, с много приятни черни очи и хубав глас...
Бе направила торта с шоколадова глазура. Аз поисках още едно парче - за да й направя удоволствие. Тя се трогна и ме по­моли да взема и трето... Не отказах-изядох и него. А тя, глупач­ката, ми сви останалата част от тортата - да я нося вкъщи. Аз, банкерът... да мина през София с нейната торта...
Прост човек се бе оженил за проста жена, независимо от об­разованието й. Аз винаги съм казвал, господин Памукчиев, че дипломата, образованието не е всичко. Че цялата учебна систе­ма трябва да се промени коренно. Ние би трябвало да премахнем много предмети, но да има обезателно: държание в обществото, кавалери и кавалерство в живота, историческо четиво с героич­ни примери, готварство, камериерство, уважение към старите хора, земеделие. Във всяко учебно заведение да се изучава зе­меделие и скотовъдство .
Да знае българинът от дете, още от първо отделение, откъде излиза хлябът.
- Вие и по-рано ми казахте това. Сега пак го казвате същото. - Да. повтарям, защото повторението е майка на знанието. Един човек, един народ, ако не знае откъде му излиза хлябът -той е загубен. На гърка - от морето. На исландеца - от океана, от рибата. На сахареца - от пустинята. В Исландия децата от първо отделение разучават видовете кораби и видовете риби. Те обикват рибата така, както ние обичаме нивките, земицата, кра­вите и воловете.

На Елин Пелин ние, българите, сме му благо­дарни само за един негов разказ - „Старият вол". Защото това е разказ-символ на българската душа, на българската почит към труженика, към вола, който ни е бил другар и ни е хранил. Елин Пелин може да не напише вече нищо.
Не бива да се иска повече от него. Стига дето написа „Старият вол". Това е най-ху­бавият разказ в българската литература. Голям, велик разказ. Апотеоз на българскня дух, на добрия българин. Шопът, този осмиван от нас човек, се показа достоен за Но­белова награда. Той, шопът от Софийското равно поле, не коли вола, не му дере кожата да си прави цървули. Не, той го оставя да умре. Той го погребва като човек.

Ето величието на българина, господин Памукчиев. И като идеш в София, намини към дома на Елин Пелин, иди при него и му предай от мое име, че аз - българинът, аз - човекът Буров, се прекланям пред гения му. Повече да не пише - щом няма да напише нещо като „Старият вол". И как само го е казал (затваря очи, цитира): „И винаги когато се върна в село, аз се покланям на два мили гроба - на майчиния и на Белчовия". Така мисля беше. Ето аз, банкерът, съм го запомнил.

Това е, младо момче, това е, господин Памукчиев, геният Йордан Йовков няма такъв топъл и нежен разказ като „Старият вол". И Иван Вазов няма. Никой народ го няма. Има го само България. И така, чрез таки­ва разкази се възпитава нацията. Само с гениални разкази, като „Старият вол". Да, Юго, само Виктор Юго би могъл да напише такъв разказ. Но аз питам - кой го цени като гений Елин Пелин? Никой. Ние, хората, съдим за писателя по онова, което пише в момента, а не за онова, което е написал.
Ти ме видя, аз чета сега Джек Лондон. Чета неговите книги и се радвам на този гений. Той ни е нужен и на нас сега. На бълга­рите. Да ни покаже умните и благородни хора. Джек Лондон е гордост за Америка, като Майн Рид. като тат­ко Песталоци. Защото писателят е преди всичко велик педагог. - Защо у нас не се е родил един Джек Лондон, господин Буров? - Причините са сто хиляди. - Една от тях, според Вас? - Първо, голяма литература се създава обикновено там, където има голяма традиция, много пари, много морета и оке­ани. Големите народи, с голямата литература, са пътешествени­ци, пирати, разбойници. Като напечелят пари, стават квакери, стават проповедници, стават писатели. Първо ще се навоюваш като Сервантес, и тогава ще седнеш да пишеш. Сервантес е бил храбър войник в битката при Лепанто, нали така? - Да, така е. - Той е бил благороден испанец, нали така? - Да. - Бил е по много кораби, морета и океани - видял е свят. А нашият мил, добър Йордан Йовков, моят подчинен във външно­то министерство, той - геният, той - милият нещастен писар, той какво е видял? Балкана, Добруджа, три войни (пак на Балкан­ския полуостров) и белите кълки на някоя румънка в Букурещ. Това последното аз не го допущам - той бе строг моралист и се държеше на положение. Той бе горд по душа, но беден на пари. И това му ебаваше майката и го съсипваше - той бе вечно без пари...

- А защо Вие тогава не му дадохте пари? - Защото пари, господин Памукчиев, не се дават никъде. Па­ри се изкарват. Пари се печелят. Пари се задигат. Пари получа­ват чрез зестра, но пари не се дикисват никъде. И аз съм изнена­дан от твоя въпрос, господин Памукчиев. Как аз ще давам па­ри без нищо? Кой дава пари без нищо? За да дам, първо трябва да ми дадат.
Йордан Йовков попадна на добър издател - Христо Хаджиев от книгоиздателство „Хемус". Добър, умен, честен човек, но и той нямаше много пари. Даваше оскъдни хонорари. А хоно­рарът се дава за велики творби, като тези на Джек Лондон, на Айнщайн, на Фройд, на Виктор Юго. Франция посрещна през 1871 година Виктор Юго с победни викове и почести, като Наполеон. Това бе след нейното пораже­ние във войната с Германия. Франция, победена Франция, видя в лицето на Виктор Юго своя месия, своя спасител от позора.

И той стана символ на нацията. На него са му предлагали по сто хиляди златни франка за стихотворение, за разказ. Той обаче, не ги приема. Пише си и дава хонорарите на бедните инвалиди, на децата им и ги настанява сам той във военните училища, в пан­сионите. Той - Юго. За жалост в България нито един български писател не направи такава жертва. Не се отказа от хонорара си и не отиде да живее с месеци при военните инвалиди, както това правеше Виктор Юго.

Той е ходел в казармите, при войниците. Влиза в казармата на обяд, сяда на тяхната, на войнишката софра, и пита дежурния по кухня: - Господин капитан, ще има ли една супичка и за мене, войни­ка? Капитанът е поласкан. Нарежда на готвача да му сипе пълно канче с мръвки до горе. Поднася му го сам и казва: - Наздраве, господин Юго. - Много Ви благодари, господин капитан. Вие сте много, много любезен човек. Взема своето канче с мръвки до горе, подава го на войника до него, а той поема неговото канче, само с една мръвка. Войникът се опъва, не ще. Юго му казва: - Моля те, вземи го. Аз никога не мога да изям толкова много ядене. Това ми стига. И войникът го взема. Юго яде с войниците, слуша разгово­рите им, беседва с тях като с приятели, ходи на ученията им, те го обичат. Те се радват и го имат за свой учител.

Кой български писател отиде в казармата, в мирни и тежки дни? Кой яде войнишкото ядене? Никой. Кой като Юго сваляше шапка на всеки срещнат френски войник? Войниците са го по­знавали и са му козирували отдалеко, като на полковник. А той сваля шапка, приема поздрава и им се усмихва. Така се възпитава нация, велика нация, господин Памукчиев - от велики мъже, с велики идеи и велики сърца.

Аз помня, през 1924 година при мене дойде писателят Добри Немиров с още няколко писатели. Дойдоха в банката ми да искат заем, за да си построят здание за стари, болни и самотни писате­ли, поети, артисти и журналисти. Казах им:  - Господа, пари не мога да ви дам, но бих ви дал един приятел­ски съвет. - Съвет? - Да, съвет. - Но ние не идваме при Вас, господин Буров, за съвет, а за пари. Ние съветници си имаме, пари нямаме. - Да, казах аз. Съвет иде ви дам и то умен съвет, но пари няма да ви дам. - Защо? - Защото сте зле възпитани, защото не изслушвате хората, които ви мислят доброто. И най-важното - защото няма гаран­ции, че ще ги върнете. А пара, която не се връща - не се дава. За парата, както и за жената, трябва да има сигурна гаранция двеста на сто, че тя ще се върне и то с лихвата. - Е, добре - казаха те, - кажи какъв съвет ще ни дадеш. Говореха ми вече не учтиво, а грубо и нахално. Разбраха, че пари няма да получат и станаха груби.

Простия! Човек по това се познава, господин Памукчиев, че той при отказ, при лоша ду­ма, става по-лош, по-груб, по-невъзпитан. Той няма държание, той няма възпитание - той не е кавалер. Само на кавалерите се дават пари без условие. Аз поканих тези господа, писателите, да седнат в кабинета ми - дотогава говореха прави. Поръчах им закуска - шунка, са­лам, червено вино- и те седнаха. За закуска не се спазва никакъв етикет - яде се, става се и „сбогом". Казах на секретаря си: „Никой да не ни безпокои. Искам да поговоря с тези господа два часа." Но те, с пълни уста, до един ми отговориха, че нямат толкова време за губене.

Гледай ги ти глупаците - те не умеят да слушат. Те се смятаха за къде-къде по-умни от мене. - Какво им казахте Вие? - Казах им: „Аз пари няма да ви дам, но ще ви дам възмож­ност да печелите добре и да си построите сами този дом." - А те? - Те ядат с пълни уста и мълчат. Гледат да не изпуснат пляч­ката. Дребни души. Влезе тогава Теодор Траянов, дипломат, умен човек, благовъзпитан мъж. Здрависахме се с него, а той като умен мъж, не седна на софрата и не започна да яде. Само гледаше и слушаше. Дипломата си личеше в него. Първо, той никога не яде с немити ръце. Второ, никога не сяда на софра без да е поканен строго официално.

Ето защо ще си позволя да ти кажа, господин Памукчиев, ни­кога да не сядаш на чужда софра без да си поканен два пъти и без да те гледа домакинът в очите, когато те кани. Изтърпи. Изгладувай, но не сядай. А те седнаха. Те не знаеха, че аз ги разучавам що за птици са. - И какво им казахте? - Казах им, че мога да им помогна - срещу залог на къщите им да им организирам едно книгоиздателство, като това на То­дор Филипов Чипев, на Александър Паскалев и на братя Игна­тови.
 
Да издават само много интересни и търсени по света кни­ги, в хубава подвързия, на по-ниска цена, да ударят всички други книгоиздателства и да печелят пари. Аз, чрез моето банково ра­зузнаване, ще им гарантирам тия автори. Те ще ги издават и ще печелят. Защото само с наша местна стока пари няма да напра­вят. Шестдесет на сто от писателите са селяни - като Елин Пе­лин, като Ангел Каралийчев. Те пишат за селото... А селската тема е отдавна-отдавна изчерпана тема. Нужни са нови теми и нови автори, като Джек Лондон. Наядоха се, изпиха виното ми и си отидоха, като дори не ми благодариха.

Е, как да им имам доверие? Кавалерът, господин Памукчиев, се създава, той се възпита­ва. Той не се ражда кавалер. Нямаш ли го ей тук (сочи сърцето си) - няма да го имаш никога. В България, в нашите средни и основни училища, ние възпитаваме всякакви, но не и кавалери. Ако те бяха умни хора, щяха да ми благодарят за закуската, аз щях да ги поканя и втори път. Аз обичам да каня. Майка ми така ме е възпитавала - да каня, да бъда щедър. Баща ми казва­ше, че от една гощавка човек не пропада. Напротив, печели при­ятели чрез гощавки. Но поканените да са хора, да благодарят поне.

„Хемус" беше издателството, което им предложих. Това из­дателство го разви в малки размери Христо Хаджиев. Аз щях да създам световно книгоиздателство. И банката ми щеше да пече­ли от него. Защото ние се радваме само на богатите и на пече­лившите предприятия, фирми, фабрики, кантори. В книгоиздателството има хубав хляб, но няма умни мъже. Аз, например, бих издавал за децата на ниски цени Майн Рид, Фенимор Купер, Ран Босилек и никога не бих издавал като „Бра­тя Игнатови", пълното събрание на съчиненията на Лев Толстой, на Достоевски, на Чехов. Не. Защо? За кого? Кой ще ги купи? Никой. Ще висят по мазетата и таваните, ще им търся купувачи.

Не. Не това исках аз. Исках автори като Джек Лондон. Всичко е търговия и сметка на този свят. В България най-голям успех има през 1925 година книгата на Димо Казасов – “ В тъмни­ните на заговора" - една криминална хроника, която вече не съм срещал. По това време две бяха книгите, които се търсеха. Ед­ната бе за преврата на 9 юни, а другата - за един смел, буен и храбър кавалер.
Хората, господин Памукчиев, обичат да четат за рицари, за кавалери. Какво е Дон Кихот? Един кавалер, един рицар, един добър по душа човек. Това харесват хората - добрите хора и ка­валерите. Защо например, задавали ли сте си този въпрос, в ро­мана на Иван Вазов „Под игото" нито Рада, нито Бойчо Огнянов са живи, весели, засмени хора, защо са само стативи, непод­вижни, малко любими герои? Те са книжни герои. Те не са ка­то Мартин Идън, живи хора.
 
Не, Вазов не е знаел тайните на големите, на великите автори - да създава образи, като Балзак, като Юго. Есмералда - циганката е най-симпатичната ци­ганка на този свят. Ама това е Юго. Той показва хората като хора, а не като кукли, които кукловодът - писател движи. И ти, ако решиш да пишеш един ден книги, господин Памукчиев, пи­ши просто, човешки, за хората. Давай героични образи, мъже­ствени типове, духовни исполини. - Духовни исполини? - Това се харесва. „Мартин Идън" това ни показва. В България аз четох наново „Утопии", роман от Здравко Сребров. Имам го в библиотеката си - бедна книга, крадена от един френски автор. Книга, която съм чел в малко по-друг ва­риант в Париж, през 1927 година. Кой от нашите писатели и кри­тици разкритикува тази книга? Кой знае френския й вариант? Това е плагиат, това не е писател. Но я издава... Кое време сме сега? Ние не познаваме световната литература, а ще претенди­раме да правим световни книги.

Световен автор се става когато изненадаш света, като Ерих Мария Ремарк - „ На Западния фронт нищо ново" е световна книга. Тя изненада, тя порази све­та. Тя му показа войната откъм другата й страна. Ние, българи­те, имаме над сто хиляди герои, истински герои. Един от тях жи­вее сега в Княжево, до вилата на генерал Никола Жеков, до ви­лата на Ландау.

Казва се Асен Михайлов. Иди да го видиш. Той плени на Южния фронт през 1917 година един взвод англичани... Един взвод. Сам той, с още двама войници. Той е жив герой-българин. А аз не прочетох нищо за него.

В България, като във всяка малка и бедна страна, хората ся­каш не се опитват да стъпят нейде на световно ниво. - Защо? - Не знам. Но не се опитват. В България нито една българка не е направила това, което правят богатите румънки - тя се ебе в Букурещ, яде в Букурещ, пуща корема в Букурещ, а отива да ражда в Париж. Да пише на кръщелното му свидетелство „роде­но в Париж". Леле майко, Париж. Майката съчинява вече легенди за себе си, за годеника си, за любовника си, за детето си. Детето й става от дете маниак... Профан. То не става нищо - но става нещо в очите на обществото. Не е важно какво мис­лиш за себе си, важно е какво мисли обществото за тебе.