Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.11.2010 11:56 - " Срещи с Буров " част VII
Автор: lubomir33 Категория: Политика   
Прочетен: 4203 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 05.04.2012 10:30


- Великата нация, господин Памукчиев, никога не се отказва от своите синове, където и да се намират те. Само ние, бедните хорица на Балканите, се отказваме от своите кумири и идеали от младини. Де e паметникът на моя кумир Алеко? Няма го.

- Нашето общество е бедно. Нашата интелигенция, господин Памукчиев, е бедна и не се стреми да надскочи тази беднотия. Писателят Борис Шивачев осъзна това и се опита да направи не­що повече. Не успя. Не успя и още един голям българин - Иван Вазов. Той като всеки българин, обикаляше света, но водеше със себе си и любовницата си - Невяна Елмазова, майката на Павел Елмазов.
Не му се щеше да рискува, да плати в кабарето десет златни наполеона на една прима - балерина или примадона, да напрани сравнение с белите кълки на госпожа Елмазова и тясното дупе на едно французойче, испанче или португалче. Не. Да му излезе по-евтино, водеше госпожа Елмазова. А тя - също. За да не се мине, влачеше със себе си и синчето си Павелчо. Това беше едно бездарно изчадие на една още по-бездарна майка, което скимти, а не пее. И пее само арията на Цунига, ако това е въобще роля в „Кармен".
Цунига - Елмазов.

Българската селянка е благородна и чиста жена. Българската майка - жената на шивача, обущаря, работни­ка, занаятчията - е свята жена, като селянката. Но българката като интелигентка, си е ебала майката. Казах един ден на Иван Вазов, когато излезе книгата му
„Лю­лякът ми замириса":
- Моля те, приятел си ми. Не се влачи с Елмазова. Не е за тебе. Остави на мене. Аз ще ти пратя момиче-ангел, чисто и здраво дете-българче, което те боготвори и те обича. То рабо­ти при мене, в нашата банка. Много те моля, приеми го и удари пръта на онази вещица. Той така ме погледна, така се обиди. А в банката имахме ед­но момиче на 26 години, което го обичаше. То бе завършило ли­тература, но пари да живее нямаше, защото и места за учители в София нямаше. Живееше на улица „Раковски" и гледаше май­ка си. Обичаше Иван Вазов. Обичаше го стар, а той не разбра това... Той не смееше да търси нови любовници. Плащаше данък на стара, еснафска плахост и стеснителност.Българинът поначало е стеснителен любовник.

А работата е съвсем проста, господин Памукчиев.
Искаш - питай. Ако ти бутне - добре. Като не бутне - сбогом, мило дете. Нямате изядено, нямате изпито. Кажи й: „Мило дете, пак ще те подиря" - да хвърлиш мост. Натрупай пари, забогатей, стани нещо. Тя сама ще потърси този мост. Но тогава ти ще й покажеш подофицерския и ще й кажеш, че той е за по-млади.
Да знае жената, че има наказание и възмездие на този свят. Жената също трябва да плати данъка си на бога и на мамона.

Красивата жена си въобразява, че светъг e създаден само за нея - да иска, да се налага, да владее, да наказва. Но тя е глупава жена. Тя не знае, че като иде човек в кабарето ще види и по-мла­ди, и по-нежни, и по-красиви от нея. Жените за това реват срещу кабаретата - защото те показват там само младост и красота.
Няма омъжена жена, която да пуща мъжа си в кабарето. Та­кава няма. И няма да има. Кабарето е чума за красивата омъжена жена. Кабарето е об­разец на красота и на веселие. А семейната жена е скучна като проповедник и жалка като агитатор на евтино четиво по книж­ните пазари край Сена... Аз съм ги гледал тия жени от кабарета­та, те са чудесни. Кавалерите отиват там, за да се наслаждават на красота.

Иван Вазов също ходеше по кабаретата. Той бе поклонник на красотата, но мога да те уверя, господин Памукчиев, че той не с спал с нито една лека жена - боеше се от венерически бо­лести. Той си имаше винаги в резерв по една любовница като Евгения Марс-Елмазова и си я ползваше нея. Той бе предан и верен любовник. Той вярваше, че е обичан - смяташе се много красив. А бе просто стеснителен човек. Но за това си имаше и причина. - Коя бе тази причина? - Майка му и сестра му. Той живя все под опеката на майка си и на сестра си. Майка му умря чак в 1912 година, а сестра му пък го погреба. Той не остана никога сам. Освен като изгнаник в Браила и Букурещ.
И какво излезе от всичко това? Един потиснат, смазан мъж. Да се изучава животьт на един писател, то е тежка работа. Това е мъчение. Вазов плати данък за своята стеснителност и самота.

Докато Алеко бе курварче от класа и ебеше
най-хубавите жени на България. Той го тури и на госпожа Мара Белчева от Севли­ево. Алеко - Щастливеца бе най-чаровният мъж на София, на България, на света. Алеко бе надарен от бога с хубави черти, хубав глас, забавен хумор. Той пленяваше жените с песните си. Аз го помня - идвал е у дома. Всяка жена бе щастлива с него.
Той сипеше шеги, но меки, приятни шеги. Бе кавалер и в мъдете и в перчема. Това бе съвършен мъж,  забавен като бог, красив като бог, мил и сърдечен. Аз него съм го имал винаги за обра­зец, за идеал. И всеки, който го познаваше, се радваше да го ви­ди...
За него се говореше, че той си проси от всяка хубава жена. И нито една хубава жена не бе му отказвала. Жените дори се биеха за него. С неговата смърт много млади мъже си отдъхнаха. С неговата смърт кавалерството в България се свърши. Отиде си един гений на кавалерството и на веселбата. Алеко той би могъл да създаде партия на веселите хора и тя щеше да спече­ли изборите, а той щеше да стане премиер. Но умря рано.

Аз го обичах така, както не съм обичал кито един друг мъж. Той те среша с усмивка и ти виждаш един слънчев човек. Слънце грееше от лицето му, от очите му. Защо Вазов не излъчваше такава светлина? Защото смяташе, че плува над света. А Алеко се смяташе за обикновен човек. Мил,  добър, сърдечен човек. Але­ко все се усмихва и все си тананика нещо. Алеко върви и размах­ва бастунчето си като момче. Спира дечицата, води ги на слад­карница, черпи ги - когато има пари, разбира се. А той бе винаги без пари. Това го знам. Господин Памукчиев,
безпаричните
кавалери са no-желани и по-обичани от богатите и красиви жени.

Жената с пари търсеше слънчеви мъже, като Алеко. А той явно е влачел и нещо, което е допадало на жените - също като Иван Вазов. Тс бяха дарени от бога мъже. Ходили сме заедно на баня. Те бяха чисти, добри, благородни хора. но коренно раз­лични по характер. Алеко бе богът на духовната българска мла­деж. Той й бе кумирът, а не Вазов. Четох някъде, че бил Иван Вазов. Не е той.
- Алеко не е бил от Вашата, от Народната партия. - Да, не беше. Той бе демократ, но сътрудничеше на “Мир”, сътрудничеше на всички, които бяха врагове на Стефан Стамболов. Алеко бе приятел на всички партии, освен на Стамболовата. Тя го мразеше. И той я мразеше. Тя го гонеше. И той я гоне­ше. Алеко си отмъщаваше на всички политици и министри като ебеше и дъщерите, и жените им.

Той бе
най-големият и най-га­лантният любовник на България. Но Вие сте бил младо момче тогава, откъде знаете тези не­ща?.
Ние живеехме с образа на Алеко още от 14-15 годишната си възраст. За нас той бе кумир, а не Вазов. За нас не друг, а той бе богът на България. Нямаше човек в България, освен брат му, който да обича Стамболов. Това бе най-гадната и най-омразната личност в Со­фия, в България. А младежта си избира винаги по един кумир, да вярва в него. Тя си бе избрала Алеко-Щастливеца.

Защото той й импонираше. Той й даваше идеал за човека и за живота. Той искаше щастие. Той пътуваше. Той живееше. Той бе щаст­лив в нещастието си - младежта винаги търси бедни и честни хора за свои кумири. Хъшовете са намерили своя кумир не в Лю­бен Каравелов, а в Ботев.
След Освобождението младежта живееше без кумири. Мла­дежта трябваше да има идеали, кумири. И намери Алеко. С Але­ко бе погребан последният младежки кумир в България. - Господин Памукчиев, като ученик в гимназията, ти имаше ли кумир? - Да. - Кой беше той? - Кръстьо Белев. - Кой, кой? (изпуша чашата). - Кръстьо Белев. - Кой е той? Не го познавам. - Писател. - Какъв писател? - Български писател. - Не познавам такъв. Какво с написал? - Репортажи, стихове, романа “Пробивът". . . (Налива си вино, клати тьжно глава). - Много дребен ти бил кумирът, господин Памукчиев. Защо ми го каза това? Ти ме разочарова. - С какво? - С твоя кумир - той не чини пет пари. - Но Вие ме питахте и аз Ви отговорих. (Пие бавно и въздиша).

- Очаквах да ми кажеш „Сталин", „Будьони", но да ми каз­ваш някои си Кръстьо), това не го разбирам. Как може да ти бъде кумир един човек, когото не си виждал и не познаваш. Ку­мирът трябва да се види. За вашето поколение кумир може да бъде един Ремарк, един гений като Наполеон, но не и този Кръстьо. Откъде е? - Македонец, бежанец, бил е в Съветския съюз преди. . - Олеле, олеле, майко. Срази ме. Победи ме. Убеди ме. Че това ще да е някой дребен, зле платен агитатор на Коминтерна, на Москва, на Кремъл, а не кумир за образец. Сак ън. Да не си споменавал такова нещо втори път. Кажи по-добре „Сталин", за да ти повярвам Кажи Молотов - да допусна, че е така. . . Ръко­водители на една огромна страна - това да.
 
Но някой си Кръстю - не. - Господин Буров, аз съм учил в Севлиево, а не в София. - Това още повече те задължава да имаш още по-висок ку­мир. Не е  прав Мойсей, като казва: „Не си прави идоли, кумири, не им се кланяй и не им служи." Аз се прекланям пред великите умове. Ако бяха ме запитали дали искам да си разменя съдбата с Джек Лондон, с Виктор Юго, щях да кажа „да, да, да". Но с гении.
- Кои са били кумирите на света? (Мисли много дълго, долива чашата, пие, пак мисли. Минава доста време. Аз си отпочивам). - Кумирите са били според страните различни. В Рим -пълководците, триумфаторите: Цезар, Гней Помпей. Марк Крас, Марк Антоний, Октавиан Август, Сципион Африканеки. В Гърция - поетите, писателите, авторите на драми и трагедии - Есхил, Еврипид, Софокъл, Аристофан, но
най-вече Омир. В Италия - художниците, скулпторите, поетите, като Данте и Пет­рарка...В Испания - Сервантес, в Германия - Гьоте, Шилер,
в съседна нам Румъния - Михаил Еминеску, велик поет. Но ние, моето поколение, имахме един кумир - Алеко.
- Господин Буров, кой според Вас е кумирът на Англия? - Нелсьн. - На Франция? - Наполеон. - На Испания? - Колумб. - На Португалия? Албукерке, Васко да Гама, Maгелан. - Но Магелан е бил на испанска служба когато обикаля све­та.

- Великата нация, господин Памукчиев, никога не се отказва от своите синове, където и да се намират те. Само ние, бедните хорица на Балканите, се отказваме от своите кумири и идеали от младини. Де e паметникът на моя кумир Алеко? Няма го.

Де го паметникът на моя кумир от  Франция - Наполеон?
В центъра на Париж. На Нелсън - в центъра на Лондон. В центъ­ра на София аз искам да има паметник на Христо Ботев. И за него щях да дам едно кило злато - да бъде златна статуята му. Златна, а не бронзова. Но не се направи. Сложиха му един бюст на площад „Възраждане. Глупаци. Това ли заслужаваше той, това ли?
- Добре, господин Буров, Вие лично бяхте близо пет години на власт в правителството на Ляпчев. Защо Вие като банкер не подехте инициативата? Защо не дадохте пари да се построи такъв паметник? - Защото това е работа на цялото правителство. А ние в прави­телството на Ляпчев бяхме хора на интереса, хора на сметката. Хора на бизнеса - ние си гледахме работата.Това е работа не на правителството, а на Академията на науките и на Воен­ното министерство. Те трябва да се грижат за тия неща, защото те разполагаха с пари. Правителствата в България винаги са били бедни и потиснати. На нито едно правител­ство не са му били в излишък парите, нещо, което го е има­ло в Испания, Франция и в Англия. Ние сме вечно без пари. Ние вечно имаме дьлгове - вечно изплащаме полици, лихви, ипоте­ки, ние сме винаги на „червено". Салдото ни е винаги отрицател­но. Никога не с имало ден в България, държавата да каже: „Днес не дължа нищо”. Не. Това щастие българинът не го е пре­живял никога. И затова сме били винаги така потиснати. Ако сега вие успеете да го направите, ще ви поздравя. Но няма да успеете и ние, защото сами сечете извора на богатство и благополучие. Колите селото. Колите селянина. Колите клона, на който седите. Само селото носи богатства на нацията. А нашето село е съсипано от данъци. Сто вида данъци. Аз няма да видя нито един голям паметник в България, като този на Царя-Освободитeл, защото няма да видя и много пари. Паметникът на Царя-Освободител стана в най-мирните и най-щастливи за Бълга­рия години - от 1901 до 1911 година.
Създайте такива десет благодатни години и вие ще имате зла­то в кесията, щръкнало туй-онуй в гащите и самочувствие на Це­зар, на Наполеон, на адмирал Нелсън. - Как ще стане това? - Как ли? Като оставите селянина да си работи земицата. - Но Вие само това ми повтаряте. Все това, все това.
- Какво друго бих могъл да кажа. Нищо. При 85 на сто селяни и земеделци, които се хранят от земята, това мога да кажа. Аз знам историята на всички банки в България и те до една, до една са залагали на селския труд. През 1904-1905 година, когато се строяха сградите на Балканеката, на Кредитната и на Генерал­ната банки в София, техните маклери, агенти и разузнавачи ше­таха из България и разучаваха икономиката й - къде какво се произвежда.

Евреите-тьрговци схванаха първи, че при наличието на тол­кова много добитък в България, най-богата и най-доходна ще е тьрговията с гьон, кожи, вълна, месо. И създадоха картели и корпорации. Забележи, господин Памукчиев, под председател­ството на българи-акционери. В София изникнаха три кожарски фабрики, в Пловдив - четири, в Самоков, Севлиево, Габрово, Троян, Ловеч - по сто табахни, по стотина-двеста кожари-майстори. Ние в Габрово само имахме две огромни кожарски фаб­рики, в Русе - една...
- И в Севлиево имаше. - Знам я - „Света Троица". Кожарството е доходна работа. То обаче иска голяма прозорливост. Сахтиянът, юфтьт, шеврото, гьонът - това са сто качества, сто вида, сто печалби. Кой­то дава гьон - като фирмата „Саламандер", той ще диктува на пазара. Нашият гьон е добър, но среден. Той не е световен. Кожата на сивото искърско говедо е прекрасна кожа за световен гьон, но тя няма световни майстори-гьонаджии.  - Къде ги има? - Във Франция, Белгия, Португалия, Англия, Германия. Ние изнасяме тонове сурови волски кожи, а после купуваме обувки „Саламандер" с български кожи. Позор. Позор за нас и за наци­ята ни. . . Продаваме злато срещу желязо. . .   - Господин Буров. Вис споменахте, че бихте основали из­дателство. Какви книги бихте издавали там? Това е интерес­но. - О, книги. . . Много книги бих издал и от всички бих пече­лил. Първо, бих започнал с най-интересните и най-хубавите кни­ги на Хенрик Сенкевич, като например „Камо Градящи". През 1920 или 1922 година, тази книга бе издадена от книгоиздателя Шопов, но на много лоша хартия, на много ситен шрифт. Тя се разпродаде бьрзо, но се четеше много трудно. Книгата трябва да се издава както читанките на децата - е едри букви, с хубави рисунки по тях.
Да дават зрителна представа за героите, както книгите на Дикене, на Юго. В книгата „Камо Градящи" човек вижда Рим и римската история. След нея, аз бих издал „Кръсто­носци", пак от Хенрик Сенкевич - поляците водят хорото в све­товната литература. Аз обичам техния Мицкевич, Стефан Жеромски, но най-много харесвам Хенрик Сенкевич. Бих издал ро­маните на Юго, на Дюма-баща, на Балзак, на Мопасан, но не и Флобер. Тъжен автор. Издал бих Джек Лондон, Майн Рид. Бих издал „Дон Кихот" на Сервантес, „Фауст", Байрон, Шeли, Алфред о Вини, Алфрeд дьо Мюсе.
 
Лично аз обичам френеката литература. На нас, на българите, тя ни харесва, както и на рус­наците.
 В световната литература остават само онези, които оби­чат красотата и човешките чувства -тьга, радост, песен, любов. - Ляпчев какво обичаше? - Парите и жените. - Той е бил стар и грозен на вид човек.. . Как така жените? - Мъжете се делят на красиви по душа и на красиви по лице. Тои не бе красив на лице, но имаше възвишена душа и жените обичаха това. Още повече обичаха кесията му в пояса, а не в гащите. Защото кесията му в пояса бе пълна, а в гащите - винаги празна. Жена му - Конетанца, го изцеждаше като лимон и после го пращаше да се влюбва. Той бе винаги изцеден до край. И пи­лееше доста пари за млади жени, само за да им се радва, да ги гали. Да му пеят. Предпочиташе балерините и оперните певици. Те никога нямаха пари. А жената без пари ляга с всеки богат мъж. Та ние, богатите, не си губехме времето да дирим жени -те сами идваха при нас, господин Памукчиев. В света на парите това е така естествено, както и това, че капката роса пада на земята. В света на парите, който е и най-хубавият за мене свят нещата си вървят но своя естествен път. Както работата в полето, на село. След оранта идва сеитбата, след сеитбата - жътвата, след жътвата - оранта, след оранта - пак сеитбата. Всичко е рав­номерно, точно отмерено.

В Народната опера аз настаних едно момиче, което имаше и чар, и красота, и дарба да пее. То бе от Лясковец. Но представи си, господин Памукчиев, поради липса на добро домашно обра­зование, легнало да спи с първия там красавец, който е бил и последният по дарба артист. За това научили директорът и ре­жисьорът, които са я искали за себе си и я изгонили. Тя се върна при мене разплакана. Аз я попитах имала ли е връзка с някой артист. Мънка, усуква, но призна, че е имала. Каза ми дори име­то. Пратих веднага един разузнавач от банковото ни разузнава­не да го проучи. Оказа се, че той изнудвал любовниците си за пари, че ги водел и ги предавал на други артисти или на богати хора, а той получавал комисионна. Бил сводник. Веднага разпо­редих да го доведат при мене.

Довлякоха го. Гледам аз - Аполон. Прекрасно лице, пре­красно тяло, прекрасен глас, прекрасни очи, но сводник по ду­ша, сводник по сърце. Попитах го: - Кой е баща Ви? - Сирак съм. Нямам баща. А той бил копеле. - Какво работи майка Ви? Къде? - Тук, в София. - Имаш ли братя, сестри? - Нямам. Къде живееш? - Под наем съм. - Не си ли при майка си? - Не, на свободен наем съм. По 300 лева плащам за стая. Позвъних в негово присъствие   на директора   на Народния театър и поисках сведения за него, но така, че да чува всичко.
Директорът ми каза, че майка му е била първата проститут­ка на София, а баща му е в Софийския централен затвор, съден за убийство и въоръжен грабеж. Той е бил осиновен като дете от семейството на барон Гендович. И барон Гендович му е по­могнал да влезе в театъра, в операта, в изкуството. Позирал е на художници да го рисуват, облечен като римски пълководец, с шлем и туника. . . Той, нахалникът, се облещи насреща ми. - Кой сте Вие, та ще се интересувате от мене? Защо ме дове­дохте тук? - Да ти предложа, казвам, работа. Имам нужда от тебе. - За какво? - Да те пратя по дяволите. . . Да ги съблазняваш. С красотатаси. Не ме разбра. Пак попита: - Защо съм Ви. Какво искате от мене? - Ей това - казах аз. Замахнах и го пернах през устата, та се катурна на земята.  - Аз имам тежка ръка. И където ударя - пова­лям. . . Той заскимтя. Сритах го и го изправих. . . Дадох му ултима­тум да бяга от София, да се пръждосва или да му мисли.
И той наистина избяга. А на моята позната от Лясковец й за­явих да се пръждосва и тя, откъдето е дошла. И оттогава възприех за свое житейско правило да помагам на чужди хора, но не и на свои. Защото своите хора така могат да те злепоста­вят, както никой друг.

Своят човек е опасен човек. В банковото дело, господин Памукчиев, има правило - пари на свои хора, на свои роднини, на свои сватове да не се дават никога, никога, ни­кога. Никога да не се влиза в преговори или сделки с тях.
- Защо? - Защото кавгата е неминуема. Фирмите също отбягват да работят с роднини. По-добре външни, непознати хора, отколко­то свои. Гениални да са - гони ги. Прекрасни специалисти да са - махай ги. Началникът трябва да бъде началник навред и да му се гово­ри само на „Вие". Не „вуйчо"", не „чичо", а „Господине". Човек никога и на никого не бива да позволява да му говорят на малко име.   *   *   * - Господин Буров, Вие не си довършихте мисълта за Петър Тодоров. Защо на 9 юни избраха него за министър на финанси­те? - Казах, това не го знам, защото не бях тука. Аз бях по това време във Франция. Заварих го министър на финансите. Явих се при Цанков, представих му се тогава, а той пък ми го представи. След време Петър Тодоров се писа в „Звено" и пак стана министър. - Защо? - Защото ходеше при царя и го осведомяваше за всичко, кое­то знае. Вие, младите хора, сега се удивлявате на Димо Казасов, че е Моше Казасчето, че бил Фуше Казасов. Не. Петьр Тодоров е по-голямото Фуше от него. Той - Димо Казасов не успя да вле­зе под кожата на Кимон, на 19 май 1934 година, но Петър Тодо­ров влезе.
- Но са взели и Коста Бояджиев. Защо го взеха пък него? - Защото той е банкер. Той е богат човек. В кабинета на Ки­мон не влезе нито един беден българин. Генерал Петьр Мидилев - министър на вътрешните работи бе богат човек, масон, главатар на масонска ложа. Взеха Коста Бояджиев, защото боравеше с милиони и смятаха той да привлече Асен Николов от Варна. Асен бе вторият но богатство българин по онова време. Асен Николов поиска да стане министьр на финансите. Не стана. То­ва министерство се пазеше за други хора. Поиска друго тлъсто дробче - Министерството на железниците. И него не му го дадоха.
Кимон предложи нещо много разумно - да слее две мини­стерства и от десет, те станаха осем. Но той си вкара таралеж в гащите. Защото двамата министри, които спести, даваха наде­жди на двеста кандидати за министерски постове. А така, те се почувствуваха ограбени от него. Казах вече - всеки българин се смята за потенциален депу­тат, политик, водач на партия или най-малкото главен секретар на министерство. По-долу - не. Всеки българин иска да влезе в парламента. Всеки българин иска да пише на визитната си кар­тичка: „о.з. полковник", „о.з. генерал" или „бивш министър". Това му е мечтата. Само банкерите нямаме тези надежди и бля­нове. - Защо? - Защото имаме в ръцете си реална власт и пари. Бсзпаричнитс, гладните, долните хора искат да стават министри, дипло­мати и депутати. Освен селянина, всички искат да стават депута­ти.
И занаятчиите в 1931 година основаха своя занаятчийска бар­ка, занаятчийска партия. Болест, господин Памукчиев, жива бо­лест. През 1926 година, когато съставяхме кабинета с Андрей Ляпчев, втория кабинет на Сговора, който бе и последен, се яви­ха шестотин и седемнайсет души кандидати за министри. От тях трябваше да се изберат седем-осем. Военният министьр влезе по право. - Кой беше той? - Генерал Иван Вълков. - А кои бяха останалите министри? - Мои приятели, мои познати. . . Първо, Андрей Ляпчев се яви кандидат и зa министър на вътрешните работи и ние му да­дохме този пост. Министър на финансите - вторият по важност министър в ка­бинета стана професор Владимир Моллов. Аз взех Министер­ството на външните работи и изповеданията. По онова време БЗНЕ бе разделено на три основни лагера, а всеки лагер - по на пет-шест крилца и перца.
- Кои там бяха главните водачи? - Георги Марков, Коста Томов, Муравиев. И като се емнаха, заядоха се едни други като зверове. Вън, в чужбина, бяха Коста Тодоров, Недялко Атанасов. Христо Стоянов, Александър Оббов. Стоян Омарчевски действуваше в София, като се опитваше да обедини този-онзи. Накрая се обедини с една идея - да зареже всичко, да си гледа живота и да преживява тихо и кротко. Това бе най-разумното в неговия живот. Другите обаче не мирясаха.
Така бе и в останалите партии. При земеделците взе бавно-бавно да изплува Димитър Гичев, който се свърза с баджанака си Вергил Димов секретар на ПП на БЗНС по онова време. При национал-либералите - о, господи - там се биеха други хора, от други звена, партии и групи, та си вадеха очите. Види се да потвърдят мисълта на Ляпчев, че българинът, като няма какво да прави, драпа си мъдете или основава партия.

Не отива да печели пари по честен начин - с търговия, с ра­бота, с чифлика си - ами гледа все към парламента, гледа все към Министерския съвет. Юртов - националлибералът, ми каза един ден: “Ако махнете Смилов и Кьорчев от София, ще ви диг­на паметник. Аз се засмях. Българинът като не може сам да се справи с враговете си, вика на помощ или държавата, или поли­цията, което е все едно. Той не тегли меча, като рицар - да ата­кува, да напада, да си разчиства пътя. Не, търси държавата - тя да му оправи работите.
Българският селянин, който единствен не искаше да става министър или депутат, също не бе оставен на мира. Който иска­ше да влезе в парламента разчиташе само на него - на селянина. И в селата, до 19 май 1934 година, всеки ден гъмжеше от агита­тори.
- Това е истина. Иван Харизанов е идвал да говори в моето село. . . - Остави го този нещастник. - Защо да е нещастник? - Ожени сс за една болна, туберкулозна жена - поетесата Екатерина Ненчева и остана вдовец. Като остана вдовец, взе да търси млади хубавички слугинчета. Той винаги е в настроение - да говори и да се влюбва. Ораторството смята, че е лъжица за неговата уста. Ами - глупак. Ораторството е дар божи, който като гения, се дава само на избрани хора.   *   *   * - Господин Буров, през 1927 година с била основана   
  Работни­ческата партия в България и
  вестник
“ Работническо дело". 
  За­що ги разрешиха? Защо го позволи властта?
  - Много просто - за да може властта да ги ръководи и контро­лира, защо да държи змия в пазвата си, когато може да я даде на директора на полицията - той да я държи и той да я ръководи. Това е толкова естествено нещо. - Била ли е за Вас някога заплаха Работническата партия? - Никога. Тя е била заплаха за широките социалисти, които искаха само те да бъдат представители на работничеството в България и взаимно се гонеха. Обаче за нас, за властта, това бе една малка бедна партия, от бедни хора - бедни по ум, бедни по дух, бедни по финанси. Ние се бояхме от богатите хора и от бо­гатите партии. Защото те имаха пари.
 
Имаха вестници. Имаха влияние. В парламента през 1931 година 31 депутати-комунисти дигаха лозунги, правеха митинги. Един дойде дори с  червена ру­башка в Народното събрание. И какво? Дупка в морето. Нищо. Партия се прави с много пари. Фирма се създава с голям капи­тал. Успех се постига с умни и трезви глави. В политиката и в стопанския живот са нужни коренно различни хора. В парламен­та -дърдорковци, в стопанския живот - работяги, мъжаги,
испо­лини на духа и на мисълта.

Защото в търговията и индустрията навред трябват пари и ум. А в парламента - чейне. Да умее да плете думи и да дърдори. Има хора, родени за дърдорковци, но има и като
д-р Никола Чилов от Родопите-за делови мъже.
 Този човек печелеше всяка година милиони. На д-р Чилов предложи­ха в 1931 година да се кандидатира зa депутат, от страна на Сго­вора. Бляскави перспективи. Управляваща партия. А той се за­смя, потупа Ляпчев по рамото като момченце и му каза: “Господин Ляпчев, всяка жаба да си знае гьола. Вие - Вашия гьол - парламента и Министерския съвет, а аз-моя гьол, парата. Па­рата може да купи и министър и депутат. Но гол депутат или ми­нистър не може да купи нищо, даже кюлоти на любовницата си ”.
Ляпчев се смути. Аз се засмях. Владимир Моллов, който гъделичкаше любовниците си само след като ги понапръска с розова есенция, си отиде. Д-р Никола Чилов го настигна и му подаде едно мускалче с чисто розово масло от Казанлък. Беше смешно и тъжно - министрите онемяха. Аз станах и качах на Чилов: - Чилов. . . Вън! - и го изгоних. Моллов бе сразен. Той бе разкрит. Той се бe издал с нещо пред Чилов и Чилов го изложи. Той бе грубиянин и нахал. Имаше много пари и си позволяваше волности, които не биха простили на други, освен на него и на Асен Николов. Асен Николов тръгна с Мис Варна. Чилов я харесва и й дава десет хиляди лева за един сеанс, за една нощ. Тя отказва.
 
Пред­лага й двайсет хиляди.Пак му отказва. Дава й тридесет хилядарки. Тя приема. Отвежда я във вилата си във Варна, но Асен Ни­колов, който ги е следил, нахлува там, тегли един бой на Чилов, взема любовницата му, взема парите й, тегли и на нея един пер­дах и я праща да пасе гъските в селото си.
Асен Николов бе безпощаден към своите врагове, но от бан­керите се боеше. И се пазеше от нас. В морето бе вложил много пари - в кораби, в строежи, но не успя и той, като мене, да раз­бере кога ще загуби всичко. Ако бяхме го разбрали, друга щеше да е работата. Асен Николов се сприятели с Партамян, с Басмаджиян,търговец, с Хаджи Петрови от Бургас и образуваха кар­тел. Към този картел се приеъедини и братьт на Трифон Кунев, който имаше мелница в Луковитско.

Тези мелничари създадоха в 1940 година първото съдружие на бръшнарите в България. Това съдружие започна да налага цената на брашното. Ние в България, като се сравним с другите страни, ядяхме най-скъпия хляб.
- Какво представляваше фирмата “Хаджи  Петрови" в Бургас.     - Житари. Бръшпари. Собственици на Големите мелници. Те купуваха най-модерните мелничарски машини в България, а печалбите даваха само по жени и по комар. Те бяха опасни комарджии. Дердерян от Пловдив бе обран от тях. Обраха Гинали-хин - руснак, белогвардеец, бръшнар. Обраха и Томасян. Но не преуспяха, защото има един закон - „както дошло, така и отиш­ло". Изигра ги Асен Николов на покер и им взе сермията, капи­тала. Аз бях много близък с тях и видях падението им. То бе тъжно. Те залязоха безславно. Покерът бе болест на нашата каста. - Класа или каста? - Каста. Класа е ваше понятие. Кастата с нашата крепост. Ние не ви допущахме при нас, господин Памукчиев, дори като писа­ри. Ние ви знаехме вас, червените, комунистите, и затова се па­зехме от вас като от огън. В кастата се влиза само отгоре или през официалния портал. Нашите дъщери не сс влюбваха във нас. Нито пък нашите синове - във вашите дъщери. Вие бяхте едно - ние друго. Все пак ставаха изключения.

И жалко, че ние не променихме това нещо. Сега да имаме база в селото, база в простите занаятчийски семейства, които преживяват не зле със занаятите си. Оказахме се хора увиснали, като паяци във възду­ха.
Кастовата организация е възможна само в изостаналите азиатски страни. Но това, за жалост, аз го разбрах едва сега, ко­гато останах на един купон хляб от 300 грама, когато получавам по сто грама месо на седмица, а ти ми носиш пълна раница от село с масло, с брашно.

Варим си качамак и ядем мекици. Ако не е селото, какво ще ядем? Ако не е бащината къща, кой ще ти подаде нещо? Никой. Ще висиш пред фурната, ще дъвчеш клисавия царевичен хляб, папурника и ще се молиш на фурнаджията:
„Дай сто грама". Ужасен смут обзема душата ми, го­сподин Памукчиев, като си помисля какво ще прави бълга­ринът като умре последният селяк, орач или жътвар, като умре последната българка, която сее бакла, боб, леща но балканеки­те чукари? Какво? - Ще работи внукът, правнукът. . . - Няма да работят. Селската работа се предава от баща на син, както банкерство, то детето от малко обиква банката, като мене, като моя син. Като всеки друг син. Селянинът копае лозе­то, пръска го, плеви го, реже го, заравя го, но когато узрее гроз­дето, откъсва най-хубавия грозд и си го яде с наслада.
Защото това е негов труд, рожба на неговите ръце. Това го издига до небесата. Той хвърля половината грозд на птичките, а не го продава на тебе и на мене. Той си го яде. Той си се радва. И тази радост привързва детето към земята. Тя. Само тя. Работа без радост не е работа.
Кой шивач, кой кундурджия се радва на работата си? Всеки добър майстор се радва. Тя, неговата работа, му вълнува сърцето. Тя го топли. Тя му носи облаги и красота в живота.
Дойде някоя красива дама или госпожица. Шивачът й взема мярка и уж неволно докосне циците й. Това го влудява. Той е опиянен. Жената усеща и нарочно се повърта, гъзурчи се, до­косва го тук-таме и той все си намира още работа, да взема още мерки, да й мери бюста, кръстчето. И я опипва. . . Това за него е висша наслада. И с право.
После казва на приятелите си: „Ама й дръпнах такова люто ебане. . . " Те дават вид, че му вярват. И лъжат за свои успехи. Лъжат се взаимно. Времето им минава. Те са щастливи.

Защото и в лъжата има красота, когато с свързана с любов и любовни преживявания.
В селото селянинът преживява сто пъти по-сил­ни вълнения, сто пъти повече радости от нас. гражданите. Като момче обичах да ходя бос по тревата, из ливадите. Бе­рях гъби. киселец, цветя. Това се е запечатало в паметта ми. И това ще отнеса в гроба - зелени ливади, босо момче, което прип­ка и пее. . . Къде. къде съм пял аз тука в града? Къде съм пял в София? В Женева? В Париж? Никъде. Ливадата за мене е България. И аз бос по нея. . .

На нас, на хората, много малко ни трябва за да сме щастли­ви. И много малко за да станем нещастни. Вземи теслата на дюлгерина, ралото на селянина, гегата на овчаря и му ебаваш майката веднъж завинаги. Гегата е нищо Ще си направи нова, но стадото му го няма. Гега се прани, но любовта към скотовьдството не се прави. Тя се култивира за векове. Овчарят си надроби пълна паница с топло овче мляко, сърба и яде с наслада. И му е леко, и му е весело. Сто пържоли не дава той за паница квасено овче мляко с два пръста каймак отгоре. Докато ги има тези геги и овчари, ще е добре, но после ...  



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lubomir33
Категория: Политика
Прочетен: 836794
Постинги: 267
Коментари: 598
Гласове: 1640