Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.11.2010 16:24 - "Срещи с Буров" част VIII
Автор: lubomir33 Категория: Политика   
Прочетен: 2505 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 19.05.2014 14:06


Аз изтръпнах още веднъж, господин Памукчиев. Разбрах, че българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да му е добре.
Той да остане жив. Нero не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересуваха как ще се развиват нещата занапред - важното бе той да оцелее. Той да е добре. И тази национална българска черта на интелигента, ебава майката на нацията, ебава майката на България. Наместо да я води напред, тя я тласка назад. Угодничеството, нагаждачеството са като че ли най-ярките национални черти на българската интелигенция.

*   *   *   Защото човек без майка и без родина е парцал, той е нищо. . . Те си заминаха и изчезнаха. Аз видях отново гроба. . . И запла­ках. . . Но не заминах. . .

 

Глупост е, мъченичество е да се бяга от родината, господин Памукчиев. Заклевам те - умри като просяк, но умри в родината си. Тя е земята, която те обича и те храни. Не я изоставяй нико­га. Тя може да стане гроб, но може да стане и градина - всичко зависи от тебе. Ако ти си на нея като добър стопанин, ще бъде рай. Ще бъде цвете. Но зарежеш ли я, тя буренясва и пропада.

*   *   *
 

- Господин Буров, кои са били галантоните на София преди?
- Галантоните?
- Да, мъжете, които са диктували модата?
- Имаш един представител напреде си от началото на века. Бях на 25 години през 1900-та година, когато пламна електричеството и се даде първият бал в Славянска беседа, на електрическо осветление. Бяхме всичко сто и двама мъже и сто и две жени. Сред тях бяха и придворните лекари, княжеските адютанти, бях и аз там - младо момче. Младо-младо, на четвърт век, в чер костюм, с бели ръкавици и бяла риза. Отпред часовник, отзад - цепнато като лястовиче крило. Стъпваш на пръсти. Аз не съм висок. Високите кавалери ме гледат от високо. Но като почнахме главния танц, наречен котильон, аз го поведох. Никой друг не можеше да води котильон. Тоя котильон се води по особени правила. На него могат да се хванат само кавалери и дами, облечени с красиви, скъпи и изящни дрехи. И то все хора от елита. За мене бе удоволствие да танцувам и да водя котильона.

А моите врагове, моите съперници умират от завист. Видя ли, че някой бърка и не играе в такт, изгонвам го. Поставям друг. Моят глас само се чува в залата. Оркестърът свири. Ние пеем, танцуваме и се покланяме един на друг. Само водещият не се кланя на никого. Дамите примираха от страх - да не изгоня някоя. Аз пъдех само мъжете. И то най-наперените, най-красивите. Те се вбесяваха. Те ръмжаха срещу мене, но аз владея пистолета, владея фехтовката. Владея рапирата. Аз мога да изляза на дуел с тях. Княжеският флигел-адютант Марков сгреши нещо и аз го изгоних. Той излезе навън и повече не дойде на бал, където се играеше котильон. Котильонът има много имена, много фирми, много разнообразни форми. Той, обаче, има едно хубаво нещо - кара хората да се чувствуват щастливи. Водач на котильон в Америка през 1926 година е бил принц Кирил, а в Италия - принц Умберто, последният италиански крал, брат на нашата царица Иоанна. И тя танцува много. И умира за танци. . .

* * *   - Всичко е относително, всичко е илюзорно на този свят, господин Памукчиев. Всяко нещо е измама и лъжа, заблуда и фалшиви представи за света. За вас, младите хора, Швейцария може би е някакъв рай. Някаква обетована земя. За мене това е най-грозната, най-ужасната страна, с най-големите егоисти на света. Даже в Ню Йорк не са така егоистични хората, както там - в Швейцария.

Веднъж, по време на заседание на Обществото на народите в Женева, получих тежка стомашна криза. С ужасни болки. Веднага ме откараха в една частна американска болница. Както в София, където до скоро имаше частна руска болница - на Руския червен кръст, на улица „Искър", така и в Женева имаше много частни американски, английски, френски и германски болници. Там се плаща всичко - за престой, за храна, за прегледи, за масажи. Всяко нещо си има цената. Тези частни болници са нещо повече от Елдорадо. Те са дворците на цар Мидас.
Каквото докосне лекарят по тебе му се плаща. Каквото пипне сестрата или санитарката - също се плаща. Сметката расте. Всеки ден тя става все по-голяма. Каквото поискаш, ще го имаш, но се плаща. И то по свръхвисока тарифа.

Прегледаха ме лекарите - плаща се и за този колегиум.
Определиха диагнозата - нова сметка за диагнозата. Защото този консулт, този висш колегиум си пише пътни, дневни - на часове. За кола. За пътуване. За изкачване по стълбите. Всичко. Аз нямам навик да безпокоя никого (най-малко домашните си хора), че съм нещо болен. Обадих се само в легацията в Берн
- да ме знаят къде съм. И пристигнаха всички чиновници, без пълномощния министър. Той бе в България на море, на почивка във Варна. Дойде шарже д,аферът, един мазник.

В легациите между впрочем работят най-вулгарните мазници и подлизурки. Подлизурка суперекстра категория.
И тоя бе такъв. . . Той ми донесе лимони, портокали и мандарини. Аз го изгоних. Идва жена му - млада и хубава. Тя ми носи торта и шоколадов крем. Изгоних и нея. Защото това в Швейцария е най-обидното за лекарите - да се носи храна на болните от вкъщи.
Пристигна масажистка, еврейката Естер Леви. На нея също се плаща от болницата, но с мои пари. Вписва се в сметката - масаж. Идва бръснар-сметката също го има предвид. Ти нямаш грижа за нищо, освен да разтягаш портфейла си като хармоника и да плащаш, но накрая.

След една седмица ми депозираха сметката преди изписването - 19 378 долара. Платими в брой. Веднага издадох чек, но ми поискаха парите в брой. Изтеглих ги, но чековата ми книжка остана като залог, защото не ми стигнаха 732 долара. Казах им, че имам друга книжка в хотела си. Пратиха човек да ми я донесе. Честни са. Това е истина, но това е пресметливата честност. Не сърдечната, човешка честност. Те са навити часовници с дълги пружини. Платих и не дадох никакъв бакшиш, нито стотинка.

И чух сестрата да казва с презрение „Балканец".
Тя бе испанка. Аз й отговорих, че не съм Балканец, но се уча от тях, от швейцарците и американците, да си правя сметката до стотинка. Те не ми направиха нито един масаж без пари, защо аз да им давам бакшиш.
И си излязох, без да дам никакъв бакшиш. Когато казах след това в легацията в Берн какво съм платил, те онемяха. Не че сумата бе толкова огромна, а за нищо работа - да се дават толкова много пари. Ние, българите, като народ сме свикнали да работим без пари и с много малки заплатици.

Това е от сиромашия. В Швейцария, Норвегия, Дания, Холандия, Белгия и Германия всяко нещо се изчислява на реципрочната му стойност. Дал ти е локумче за 10 стотинки - ти трябва да го почерпиш с една сусамка за 12 стотинки. Защото той е вложил пари преди тебе. Той има лихва върху тия десет стотинки. Това е то Швеция, Швейцария, Дания, Холандия, Белгия.

В света само ние, българите, гощаваме пътник, непознат без интерес. И то нашият хубав, добър селянин. Колкото е добър той за себе си, толкова е и вреден. Защото чужденците го смятат за глупак. А той не е глупак. Той е благороден човек, той е рицар по душа. Нашият селянин, ако запази прекрасните си качества на гостоприемство и трудолюбие, ще бъде нещо като бяла лястовица сред черни врани и гарвани.
Европейците са свине. Те са загубили образа си на хора. Ние все още сме запазили нещо чисто и свято от манталитета си.

- Господин Буров. Вие ту хвалите, ту ругаете българина. Ту го превъзнасяте, ту го унижавате.
Защо така, кое Ви кара да говорите ту така, ту иначе?
- Аз ти казах, господин Памукчиев. Аз съм като Бога. Гледам на хората, на историята, на философията, на човешките страсти и души от всички страни. Аз не обичам фасадните бои. Не обичам красивата фасада, като на Симеоновата къща в Русе, изящна и скъпа, а вътре се псуват, бият, ругаят, като цигани-катупари, като гребенари. Не. Аз обичам да виждам нещата в дълбочина и в ширина, като Наполеон и Цезар.

За мене българинът е светец и дявол над дяволите.
Той така хубаво може да го нацепи на някой швейцарец или белгиец, със сръчността си, със занаята си, с ума си, че оня да се чуди и мае как е попаднал на тоя гений. Ние в България до вашия „Девети" имахме най-съвършената спестовна каса, най-хубавата банкова система. Ние не се учехме на кооперативизъм нито от Райфазен, нито от други немци. Не. Ние създадохме наша, самобитна българска кооперация, наша самобитна пощенска спестовна каса, наши самобитни сдружения, като читалищата, че да се чуди човек. Обаче всяко нещо се изкористява за година-две.

Както и всеки властник се похабява за година, за две. Само частният стопанин в селото и в града - земеделецът и занаятчи¬ята, са вечни и неизменни.
Ние създадохме след Освобождението към окръзите така наречените стопански единици наречени -„постоянни комисии". Те движеха икономиката на окръзите. Всеки председател на тази комисия имаше право на вето спрямо решенията на окръжния управител или на околийския началник. Ние създадохме така наречените търговско-индустриални камари, които да ръководят индустрията, занаятите, търгови¬ята. Имаше ги в Русе, Варна, София, Стара Загора, Бургас. Всяка камара организира по една търговска гимназия и по едно-две или три чирашки училища. Там за четири години чирачето добиваше едно солидно занаятчийско образование.

Там се изучаваше материалознание - наука за материала,с който се работи. За ковача това бе желязото, за шивача - платовете, за обущарчето - кожите,гьонът. Четири години момчето или момичето учи там.
Така през 1931 година ние имахме в София - само в София -1674 обущари, пет пъти повече шивачи, шивашки калфи и чирачета.
Най-трудното нещо на този свят, господин Памукчиев, е на един източен изостанал народ да му създадеш трудолюбие, ученолюбие и уважение към закона.
- Към закона?
- Да, към закона. Да бъде веротърпим, да уважава мнението на другите, с които говори. И да не се смята за много умен. Защото това е наша, национална черта, да не се изслушваме и да се пресичаме по време на разговор. Църквата в това отношение единствена води планомерна и научна пропаганда. Тя има и средства за това. По мое време, като министър на външните работи и изповеданията, църквата издаваше и свои официален орган, наречен “ Църковен вестник".

Издаваше списание „ Духовна култура" което беше нещо като продължение на идеите, заложени в „Църковен вестник”.
Миньорите в България нямаха списание, нямаха вестник, нямаха поне една болница, а църковните жреци имаха всичко. Имаха дори летовище в град Несебър, където се печаха лятно време и попадиите показваха белите си кълки.
Ах, как не го отпрах на една млада 22 годишна попадия в Созопол, на плажа, когато бях младо момче, когато бях студент. Току-що се бях завърнал от Франция - хубаво младо момче. На плажа се запознах с жената на един млад поп. Той бе извикан в селото (бе от едно бургаско село), а жена му остана на плажа. Това бе красавица, това бе жена за милиарди. Тяло, очи, гърди - всичко бе идеално.
И съвършено сложено. Аз я молих, падах на колене, плаках и целувах нозете й, но тя не бутна . Tогава измъкнах пачка банкноти. Пак не се огъна не даде. . . Аз заплаках и се отдалечих, а тя ме гледаше и се смееше. Ето, само това остава на човека, господин Памукчиев, от този хубав божи свят- да срещнеш красивата жена и да я обладаеш, нищо друго. Или ако не успееш, то поне да запазиш един прекрасен спомен за нея. Ние мъжете сме хора, които живеем със спомени. Жената живее с мечти. Ние бягаме от мечтите. Ние живеем със спомените.

Колкото no-красив е един мъж, толкова е по-глупав и по-суетен. Христо Кандев, млад лекар, млад учен , се влюби в една милосърдна сестра и се самоуби заради нея. А тя ходела с един студент.
- Господин Буров, да оставим докторите. Кой дворец е останал незабравим за Вас?
- Къде сте се дивили най-много?
- В Синая и в Балчик, до 1940 година. Бил съм в стотици дворци. Живял съм в палати. Но Балчик, старият дворец в Балчик, той ме е поразил най-много. Казвам „стар", защото бе донякъде в ориенталски стил.
- С какво?
- Първо, аз отидох да го видя, когато той бе почти завършен и кралица Мария бе там, със зетьовете си, с дъщерите си, без синовете. Отидох й на гости.

Ей така, като частно лице, като приятел. Отскочих от Варна. Заминах за Балчик с кола. От града до двореца, от двете страни на шосето имаше разкошни табели: „ Румания Маре" (Велика Румъния) ,
„Да живее кралят", „Да живее армията", “ Да живее румънският народ". А вътре имаше розариум с всички видове рози - бели, червени, пембени, златисти, лимоненожълти. Имаше бостан с дини, по двайсет кила едната, жълти, с много ситно черно семе. Кралският дворец бе приказка. Нашите стари дворци бяха бедни и оскъдни. Сравнението беше като между циганка и принцеса. Ние би трябвало да отдадем заслуженото на майстора - зидар в Балчик.
А той бе българин...

Ръководили са строежа двама италианци - инженер Америко и инженер Августин. Черквата, джамията, дворцовите зали - всички бяха с различни цветове, с различни бани, плочки, тоалетни. Това бе някакво чудо на чудесата. Аз и сега го сънувам. И сред този дворец се разхожда бавно, в бяла рокля, с бели пантофки и бели коси една жена, една кралица. Вдовица, родила пет деца, с тяло на момиче, с най-хубавите крака. Като седнеше, тя ти кръстосваше и ги показваше. Нямаха нито една вена, нито една синя жилка. Ходеше боса, по бели чехлички от заешка кожа. . .

Ах, господин Памукчиев, каквото съм видял, ако седна да го нарисувам, ще създам картинна галерия като Хофбурга и Лувъра и двореца „Пелеш" в Синая. Но не мога. Не ме бива.
- Можехте ли да станете художник, господин Буров?
- Посредствен, да. Гениален, не.
- Кой, според Вас, е гениален български художник? - - - Никой.
- Поне един назовете?
- Не мога. Ние имахме само един занаятчия-художник - Никола Михайлов, който рисуваше богатите и знатни хора - за пари и за слава. Имахме един Владимир Димитров - Майстора, който на младини рисуваше за пари, за един американец - сър Крейн. Той го купи. Той го използуваше. Той го води по света, задигна най-хубавите му картини и ги продаде в Америка.

Но това бе някога. В България няма гениален писател, освен Ботев, няма гениален художник. Не мога да назова и гениален скулп¬тор. Не мога да видя и гениален архитект. През 1920 година Кирил Маричков построи хотел „Империал", на Тодор Балабанов, но умря през 1922 година. He издържа на напрежението.
- Какво напрежение?
- Той изготви чертежите, плановете, беше на строежа до последния си час. И умря от простуда, настинка, инфлуенца, грип все едно. Умря като пес, премръзнал на строежа. А той не си знаеше силата на таланта. Младите хора умират от незнание, ние, старите - от премного знания.

Българинът би трябвало по-малко да знае, повече да работи. По-малко да говори - повече да мисли. Той не мисли когато говори. Или пък решава важни дела - това е наша национална черта. Ако бяхме мислили през 1913 година нямаше да сме на този хал. Аз ти казах, господин Памукчиев, че на всеки 40 години България започва от а-б, от нулата. Бедна, гладна и немощна. Сега започва и нашето велико гладуване и докога ще продължи, не знам. В света на парите важи законът на парите, сведен до тази песен:
 
“ Парата днеска света владее
Който я няма - мъчно живее..”

Ние би трябвало да научим българина да живее разумно, със сметка. Главно селянина - да си прави сметката. Да пести, да трупа. Но и да гледа другите народи. Те продават часовници и бижута и получават милиони. . .
- Всеки не може да произвежда бижута, господин Буров.
- Казвам „бижута" в преносен смисъл. За мене „бижу" е нещо великолепно: мискетово вино от село Баня, Карловско, от Чирпан или Карабунар, Карамусал. Бижу е и белият, кехлибарен грозд „Афуз-али", с едри, като сливи зърна. Те се топят в устата ти. Това е най-красивото бижу на света. Де ги, де ги стадата от сиво Искърско говедо? Няма ти. Те бяха бижу. Де ги, де ги стадата из Добруджа - стадата от крави, волове, коне, кончета, хергелета, овце и кози? Няма ги. Това е най-хубавото бижу на света.

Вие , младите, ще ядете един ден камъни и пръст, защото няма да има кой да ви произвежда. Земята не дава нищо даром. Селянинът ще се изхитри и ще минава с малко - ще стане хайлазин. Човек се учи да работи 20-30 години докато стане прекрасен работник, а се отучва за два-три дни.
- Кой ще го учи да работи, да прави бижута? Как смятате?
- Земята. Той като види лозето си, натежало от плод, ще се зарадва. Тази година, ако набере хиляда кила екстра грозде по 10 лева килото, примерно, ще вземе 10 000 лева. По 50 лева -50000 лева. И ще си каже: „Догодина ще взема двойно повече". И ще насади ново лозе. Парата е тази, която движи машината на живота. Тя с бензинът. А личният интерес, това е двигателят с вътрешно горене.

- Кои фирми доставяха в миналото вършачки и плугове, господин Буров?
- Дружество „Егист", банка „Контазов", Земеделската банка, Популярните банки, акционерното дружество „Желязна ръка", „Газда Шаги", „Император Мунктелс", „Клайтон", „Фордзон", „Рустон", „Българска банка за иностранна търговия" - едно анонимно акционерно дружество с 25 милиона лева капитал през 1926-1927 година. Централата й бе на улица „Левски" 10. Имаше два клона.

Директорът на тая банка се влюби в секретарката на
министър-председателя Ляпчев и й предложи вила за 198 хиляди лева, къща за 120 хиляди лева. Даде й и вилата си в Банкя. Тя изяде и изпи всичко и го заряза. Той се самоуби. От любов към нея. Бе хубав млад човек... Той кредитира дружество „Струма" в Гара Батановци.
- Вие познавахте ли я?
- Как не. Аз ги запознах.
- Къде?
- У дома. Тя бе дошла на гости. Дойде и той и се влюби в нея от пръв поглед. Танцуваха цялата нощ. само те двамата. Тя го хареса също, но бе комерсиантка, търговско чедо и не можеше без пари. И като го изцеди като сюнгер, го захвърли.
В живота този сорт жени или стават метреси на много богати старци, или пък търговки от висш ранг, като Мария Чилова.
В България аз познавам четири-пет такива жени. Една от тях е Мамичка Кацарова, съдържателка на барове, кабарета и вариетета. Има един син, дебелак. Има и милиони. В парата, в бизнеса се влиза, господин Памукчиев, с три неща - с взлом, с ум или с женитба. Без едно от тези три неща не се влиза.

- Вие как влязохте?
- Чрез женитбата на баща ми за много богата и умна жена. Баща ми ни остави своето богатство и ние с брат ми го разширихме.
- Кой ви помогна?
- Нашият опит и умните ни съветници. В света на бизнеса, съветникът е злато и платина. Стига да е на място. Нито един министър няма по принцип умни съветници.
- Защо?
- Защото те се назначават от двореца. Чрез тях дворецът следи министрите. Това е закон. Дворецът налага съветниците.
- Би ли могло да се избегне това?
- Не.
- Защо?
- Защото, ако откажеш да приемеш тези съветници, никой няма да те направи министър. А за министри в България има винаги повече от хиляди кандидати.
Те се дебнат един друг. И всеки приема това, което му предложи царят.

Короната контролира дворците, министрите, генералите, армията и полицията. . .
* * *
 
- Господин Буров, кога за последен път опознахте българина, като човек, като работник, като селянин?
- Оригинален въпрос. Да, ще ти кажа, господин Памукчиев. Това стана на 4 септември 1944 година.
- Как стана това?
- Бях вече на власт - министър без портфейл в кабинета на онова говедо Константин Муравиев. Мои колеги бяха Никола Мушанов - демократ и Димитър Гичев - земеделец.
Рано сутринта, в шест часа, колата дойде да ме вземе от къщи. Бях решил да ида в Радомир, при сина си. Той служеше там. Исках да се отбия пътьом в Перник - да видя града и работниците. Да поговоря с инженер Радославов, мой познат и приятел, директор на мината. Те се гонеха с Колчев, министъра на железниците. Бяха врагове. Колчев и той бяха на нож. Всеки човек си има по един заклет враг, с когото е на нож. Аз бях на нож с професор Цанков, Радославов - с Колчев.

Там бяха замесени и жените им. Жената на Радославов бе най-хубавата жена на света. Не на София. Тя остана вдовица, но си остана хубава жена. Вдовицата или се разхубавява след смъртта на мъжа си или се разваля. Тази, обаче, запази красотата си и се отдаде на един доктор, придворен лекар. Но това не е интересно.

Питате ме кога за последен път съм опознал българина, българката? Да, там в Перник. В шест часа аз седнах в колата си и заминах за Перник. Ей го къде е - на 30 километра. Пристигнахме там около шест и половина часа и аз спрях в центъра, където бе "Каса Миньор", при черквицата, срещу дирекцията на мината. Никой не ме познаваше там, освен директорът на мината. Аз слязох от колата и тръгнах да разглеждам града, като започнах от
„инженерските жилища". Намират се зад самата минна дирекция. По на един етаж са, забити в земята. Стари. Грозни. Олющени.

В тях живееха техници, инженери. Две жени се биеха, други се караха. Една майка скубеше щир и треволяк в градината, а детенцето й хранеше една коза и едно прасе до тях. Беднотия. Бях облечен просто, като прост чиновник. Нарочно се облякох така, за да мога да се смеся с народа, да говоря с народа.

Перник бе доста оживен по това време. Работниците вече бяха излезли. Градът изглеждаше като заразен от чума. Хората черни, мършави, небръснати. Миньорите, понесли по едно пънче от рудника, отиваха към кръчмите. Градът бe наполовина кръчми, наполовина бордеи, които се даваха под наем.
Изведнъж гледам един познат - Петър Денков Тонев от София. Беше мой приятел, мой търговски осведомител, сега на работа в Перник. Той бе с очила, като Кимон Георгиев, едноок. Бе пострадал като Кимон през войната, при Дойран. Спря ме той и ме попита: “ Какво търсите тука, господин Буров?" „Квартира за сина си - казах аз. - Син ми е минен инженер и ще идва на работа в Перник". Тогава той каза: „Ще дойде у дома. Имаме една стая - ще го приемем. Елате да пием по едно кафе."

Аз приех. И отидохме в дома му, който бе откъм западната страна на минната дирекция в едно
държавно жилище. Това бе беднотия. Това бе мърсотия. По коридора - динени кори и семки, чепки от грозде, размазан пъпеш. Воня. Имах чувството, чe влизам в кочина. А тоя човек бе някога фин човек. Но се бе превърнал в свиня, в животно. Въведе ме в една стая, където жена му - чорлава и мръсна, с голяма уста се прозяваше. Тя даже не се загърна като ме видя - бе по бяла блуза, току-що станала от леглото. Вонеше на чесън, на спарено.

Заведе ме Петър в кухнята, седнах на един стол, посипан със ситни слънчогледови люспи. Даже не ги измете, даже не ги махна. Аз седнах на тях, отвратен и ужасен от видяното. Петър бе учил в Свищовската търговска гимназия. Бе работил в банката, но се бе изоставил и пропил. Аз не знаех това. Каза ми го жена му, която дойде при нас и започна да ни вари кафе. Оригваше се, сумтеше, мърмореше и ме оглеждаше накриво.

Помолих Петър да не казва кой съм. Жената наби едно от внучетата си, което дойде да пие вода в кухнята, седна и зачовърка зъбите си с кибритена клечка. Ужасно. Отвратително зрелище. Устата й, както казах, господин Памукчиев, бе голяма, ужасна, с развалени, полуизвадени зъби. Петър седна по-близо до мене и ми каза, че миньорите се бунтуват, че искат да си отиват. Те бяха граждански мобилизирани - трябваше да работят там по задължение до края на войната. Без право на отпуск, без право на напущане, без техните права и привилегии - униформи, подсилена храна.
С една дума, третирали ги като животни. И затова те се надигнали и не работели.

Аз попитах Петър какво мисли за директора, за минната управа. “ Крадци, хайдуци - каза ми той. Крадат като всички".
Това ме порази. Петър не лъжеше. Той бе честен човек, но занемарен, смазан, изоставен от живота.
Бe счетоводител в мината. По-точно, в минната дирекция и знаеше батаците им.
Представи ми мината в по-жалко състояние отколкото би могъл да си го помисли някой. Германците, които експлоатирали мината, грабели. Грабели и не разработвали нови галерии, нови минни полета. Просто изгрeбвали това, което може да се изгребе и пет пари не давали за нищо. Никакви машини, никакви подобрения. Храната ужасна. Глад, глад.
„Миньорите - каза ми Петър - са оскотяли. Те са селяни и все още търпят, работят. Защото на село са работили още по-тежка работа. Но искат да си отидат по селата. И ако не ги задържа законът за гражданската мобилизация, ще избягат до един "

Аз не изтраях. Станах, благодарих на жената и излязох. Тръгнах из Перник пеша. Взирах се в къщите, в некролозите и ги четях. Тъга, омерзение, обедняване поголовно. Улиците в мърсотии и кал. Перник, това не е град. Това е някакво сборище. На коптори, мизерни, жалки къщи. Град без планировка и ред... Отидох при инженер Радославов, в дома му.

Това бе рай. Разкош. Жена му бе там - чиста, бяла, току-що излязла от банята. На масата имаше чай, кафе, масло, мляко, кашкавал, шунка, бутилка с жълт нектар от кайсии. Освен това - слугинче, младичко момиче, на 15-16 години. Масата - със снежно бяла покривка. Госпожа Радославова се засмя.
- Министър на гости. Каква изненада.
Целунах й ръка, огледах я. Циците й - ах, де такива цици, господин Памукчиев. Идеше ми да ги сграбя, да ги схрускам. Тя ги бе разголила нарочно, да се проветряват. Не се стесняваше от мене. Аз я познавах отдавна, като жена и като метреса. Това бе наистина прекрасна жена. Но вече чужда жена. Нещо ме опари. Аз си спомних коптора на Петър, жена му с голямата уста и бездната, която дели света на бедни и богати, на управници и подчинени.

Седнах на масата. Донесоха бекон, съвсем пресен, вкусен бекон и още бутилки с питие от кайсии. Пиеха кайсиев сок наместо вода. Бяха в най-хубавия апартамент на Перник - плащан от мината. Радославов временно заемаше две-три държавни служби, между които и директор на мини “ Перник". Той бe човек на две-три заплати, на две-три дружества, на две-три жени. Неговата - за хората, чуждите - за него. Той бе полов атлет, спортист, футболист, най-големият футболист на България. Седна при нас Радославов и взе да яде. Ама яде, набива, лапа. И млещи. Той, инженер Радославов, яде и млещи. Това ме ужаси.

Аз разбрах, че с каквито живееш - такъв и ставаш. Не бе повече от Петър. Бе станал лумпен, бе станал и той животно. Яде - пи, яде - пи, яде и дърдори глупости. Жена му ми намигаше тайно отстрани и се смееше. Аз разбрах - тя си бе същата, както преди. Тя живееше за себе си, а той - за нея и за себе си. Каза ми, че работникът-миньор, дошъл от село, си остава сто процента селянин. Спечели каквото спечели в мината и бяга на село да ги харчи - като крадец, като разбойник.

Нищо не му е мило в мината - ни кирката, ни лопатата, ни машината, ни конете, които влачат вагонетките. Не жали никого и нищо. Руши и влачи каквото докопа. Всеки миньор си режел по едно пънче от чамовите подпори и ги давал на кръчмарина за чаша вино. Влачи и носи на кръчмарите. В Перник пиянството е взело страхотни размери. Нищо не може да го спре - всеки миньор е потенциален пияница. Не се бръснат, не се чистят, не се перат. Работят по 8 часа на три смени и не милеят за нищо. Буквално това, което ми каза Петър, ми го каза и инженер Радославов. „Но така е и така ще бъде - Завърши той - от селянина става само селянин. Работник не става."

Аз се замислих дълбоко. Оставих кафето и го запитах как вижда нещата. Той ми отговори направо: „Русия ще дойде тук днес или утре. Тя е на Дунава. Няма да се спре. Ще дойде. Но да му мислят тези, които са грабили. Аз съм инженер. За мене все ще има някаква работа в някоя мина. Защото без инженери и без миньори не може." Похвали ме, че съм насочил сина си да учи минно инженерство в Германия, а не нещо друго. „Минният инженер - каза той - е дялан камък. Където и да го сложиш, все приляга и върши работа." Бе абсолютно уверен, че ще остане жив.

Аз изтръпнах още веднъж, господин Памукчиев. Разбрах, че българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да му е добре.
Той да остане жив. Нero не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересуваха как ще се развиват нещата занапред - важното бе той да оцелее. Той да е добре. И тази национална българска черта на интелигента, ебава майката на нацията, ебава майката на България. Наместо да я води напред, тя я тласка назад. Угодничеството, нагаждачеството са като че ли най-ярките национални черти на българската интелигенция.

Аз го разбирам работника - миньор. Граждански мобилизиран, следователно заробен, той иска да счупи жегъла. Да не влачи колата - това е ясно. Но инженер Радославов да очаква руснаците спокойно, той - директорът на мината, това ме смрази.

И аз разбрах, че България е обречена, че България пропада.
- Пропада?
- Инженер Радославов ми го доказа, господин Памукчиев. Аз го почувствувах. Аз схванах
най-лошото - поражението. Пораженческият дух се бе вселил вече в душата на българския интелигент. И той, който бе водил народа на въстание през 1876 година, сега се влачеше след народа като мърша и отиваше в пропастта.


Той, инженер Радославов, ми отвори очите за много неща. Каза, че още от първия ден в мини “ Перник" са работели само селяни, нито един гражданин. В мини „Перник"" са работели само бедни, гладни и бездомни хорица - последните парий, последните останки на обществото. И все пак те са запазили един друг морал. Те са хора, те си помагат. Те се крепят един друг. Мнозина от тях са набожни, а нито един техник или минен инженер не вярва в Бога. . .

Радославов не бързаше да излиза. Той искаше да ме води в открития рудник „Куциян", да ми покаже работата. Аз приех. Извика двуколка, седнахме в нея и заминахме за рудник „Куциян". Този открит рудник бе надалеко. По пътя ми показа бараките на работниците и аз едвам не заплаках. Бушмените живееха по-добре от тия миньори. Това не бяха дори жилища, бяха коптори. И аз млъкнах. В рудник „Куциян" имаше няколко багера. Копаеха. Машинистите на багерите се псуваха, и то пред инженера. Аз слушах и мълчах. Гледах изкопчиите. Сенки. Брадясали, страшни сенки. Това съвсем ме смути. Помолих да се върнем. Отказах се да ходя в Радомир. Върнахме се и Радославов ме нагости със силен чай, с баница и торта. Хапнах и се прибрах в София. Отидох при Муравиев. Той бе сам. Попитах го:
- Ходил ли си някога в Перник?
- Не - каза той - Нямам време.
- Съветвам те да отидеш - рекох аз. Това е много важно за нас, за всички. Ти трябва да отидеш там.
- Защо?
- За да видиш, че България пропада, че ние пропадаме.
- Голям песимист си, господин Буров - каза ми той. - Недей...
- Какво „недей""?
- Недей, каза, се тревожи. Каквото има да става, ще стане. Животът ни поднесе много горчиви изненади, ще ги преглътнем. И ще се оправим, както през 1918 година. И тогава бяхме зле, но се оправихме.
Аз го хванах за реверите. Той скочи прав. Уплаши се.
- Муравиев - казах му аз - ти чуваш ли се какво говориш? Как ще се оправиш, когато в Перник зрее бунт, зрее стачка, зрее народен метеж. Там хората са оскотяли, отчаяни, отвратени от нашата власт. Върхушката, интелигенцията е покварена и долна. Примирена е с идването на Русия, на червените, разбираш ли?
- Моля те - каза ми той. - Ще ми скъсаш сакото. Аз знам всичко, но ще се опитаме да спасим кораба. Няма да го оставим да потъне.
Тогава дяволите ме наскачаха. Замахнах. Пернах му една плесница и го оставих сам. Излязох и гледам напреде си генерал Наков, командира на Първа армия в София. Идва на доклад с началник-щаба на войската и с още двама-трима офицери. Те влязоха при Муравиев, а аз отидох при директора на полицията полковник Сава Куцаров, с когото се познавахме много отдавна. Попитах го какво е положението, как вървят работите. Той бе много спокоен човек и не се вълнуваше от нищо. Каза ми бавно, спокойно:
- Господин Буров, правим каквото можем и каквото трябва, но нещата не зависят от нас.
- А от кого?
Той показа на север, към Дунава.
- От оня там, с мустака.
- Кой?
- Сталин. Като каже на своите да нахълтат, ще нахълтат и ще ни пометат. Това е положението - ние сме в неговите ръце, на неговата воля. Каквото той реши, това ще стане. Ние можем само да чакаме. . .
И той се беше примирил. И той се бе предал вече душевно на врага. Нас ни чакаше гибел. Аз видях зиналия гроб и погледнах в него. И видях кости - кои на цар, кои на войник. Нали така се пее на погребение, господин Памукчиев?
Да. . . И чух плач и ридание.
Не. Все още нямаше плач и ридание. Не. Но имаше тъжна и безпокойна гледка. В София бе ужас, глад и развалини. По улиците планини от павета, камъни и тухли. София бе разорена и съсипана. Аз заплаках. Седнах в кабинета си и започнах да прелиствам старите вестници - „Утро", „Зора", „Слово".
Бяха ги струпали на масата ми. Блъснах ги. Седнах на канапето и видях Никола Мушанов да влиза при мене, клюмнал и той, като прос­кубан гьсок, като пуяк, когото са давили лисици. . .

- Какво ще правим? - попита ме той, като седна срещу мене. Беше в нов костюм, но зле скроен. Отпаднал. Отслабнал. Не беше научен да управлява в такова бурно време. Бе управлявал в по-добри времена.

- Според мене - каза ми той. - ние сбъркахме, че сложихме генерал Иван Маринов за военен министър.

- А кого да сложим?

- Генерал Наков, смел и решителен човек. Аз скочих. Хванах и него за реверите.

- А бе, човек. Ти не виждаш ли, че сме изтървали народа. Изтървали сме интелигенцията, изтървали сме всичко, а ти ми­слиш за някакво униформено говедо, което се казва Маринов, Наков, Янчулев, Стефанов - една стока са всички. Народа из­пуснахме. Народът ще ни затрие. Това мисли.

- Народът никога не се изпуща. Народът е с властта. . Онемях.

- С каква власт?

- С нашата власт.

- А бе, Мушанов, ти луд ли си, на луд ли се правиш или куку­вица ти е изпила ума. Какъв народ бе, човек? Няма вече народ. Има гладни, отчаяни, недоволни хора, които искат нашата ги­бел. Нашата смърт.

 - Не, такова нещо - казва - няма. Народът винаги е гладен, недоволен и сърдит на властта, но стои зад нея. Защото хаосът е още по-страшен без нея. Народът вярва, че властта е способна да се справи винаги с хаоса. А където има хаос, там има и смърт. Там има и глад. Сега за сега даваме по триста грама хляб на ден, даваме и по парче месо на седмица. Живее се. Но утре ще бъде по-лошо, ако дойде руснакът. Той нищо няма да дава. И зова кара народа да държи за нашата власт. Властта има своя фило­софия. Тя има своите подръжници в населението - най-малко шестдесет на сто. А останалите четиридесет на сто са раздвоени - между анархията, хаоса и властта. Следователно на седемде­сет на сто от народа може да се разчита винаги. Тридесет на сто ще се оправят.


- Но ти си побъркан - казах. - Прибави към тези тридесет на сто Червената армия, сто на сто момчета на Мустакатия и ще разбереш, че ти си за мустака. Язък за сивите ти мустаци, глупа­ко.

Той се докачи. Бе много чувствителен на тема "мустаци". Стана и си отиде. Дойде Гичев. Това животно бе живо копие на Муравиев - нахално, брутално, нагло и хитро. Селско копеле. Селски хитрец. Селски глупак, но с мания за величие. Земедел­ските лидери, господин Памукчиев, до един са маниаци, глупаци и животни, като изключим само трима души. Първо - Стамбо­лийски, второ - Александър Димитров и трето - Цанко Бакалов- Церковски. Драгиев, Забунов - това бяха селски даскали, превърнати в лидери. Прости хорица.

 - Говорят, че той е бил много умен и честен човек, от село...

 - Бил е честен, когато е бил в мъдете на баща си и в утробата на майка си. Той е мошеник, само че на едро. През 1931-1934 година бе министър на земеделието и на държавните имоти - едно тлъсто дробче, а не постно. Повика баджанака си Вергил Димов и го направи министър. Двама баджанаци в един кабинет- такова чудо в България не бе ставало. Синове и бащи, да, случ­вали са се, но не в един кабинет. А той - Гичев, в кабинета на Блока през 1933-1934 година управляваше заедно с баджанака си. Говеда. Животни. Свине.
Те се погавриха с властта и с Бълга­рия. На кого с позволено да урежда близките си във властта, в кабинета. Моят баща, който бе мъдър човек, бе против това да се дава каквато и да е служба на роднина в ръководеното от тебе министерство. Той искаше да се уволнят всички роднини в мини­стерствата, където управлява техен министър-роднина. Да няма роднинетво, да няма привилегии за този и онзи.

 А Гичев домък­на Вергил Димов от село Светлен, Поповско, и го направи ми­нистър. Той го довлече и на 2 септември 1944 година, като му даде не едно, а две министерства - министерството на вътрешни­те работи и народното здраве и министерството на железниците, пощите, телеграфите и телефоните. Две министерства, защото не се намери министър на железниците.

 Аз обичам мъдрите хора, като Александър Димитров, като Цанко Бакалов-Церковски. Александър Димитров е бежанец-македонец. Той се бе заселил в село Горна Козница, Радомирско и там го убиха. Тръгнал да носи един каиш за селската мелница, и по пътя агентът от охраната му го застрелва. На гара Канджулица става това. Дядо Цанко остана мъдрецът на БЗНС, но сам, съвсем сам...

 Когато съставихме кабинета през 1926 година, аз пръв поста­вих въпроса, още първия ден, дядо Цанко да бъде освободен от затвора и да му се възвърне пенсията на министър.

 Ляпчев като зина:

 - Наско, без такава политика към дружбашите. Всички министри, без Цвятко Бобошевски, ревнаха:

 - Буров, без тази хитра и коварна политика против Сговора. Той ще умре там, в затвора - за назидание.

 Това ме вбеси.

 Хванаха ме дяволите - избухнах. Казах:

 - Какво искате вие, бе? Какво зинахте срещу мене? Вие про­фани ли сте, като професор Цанков, да не разбирате, че излиш­ната жертва, глупавата приумица на един профан и премиер ка­то Цанков направи безброй герои-мъченици, безброй кумири за младежта, за БЗНС, за БКП, за народа, за селото. Вие, като поздравихте убийците на Стамболийски, не знаехте, че поздра­вявате гробокопачите на Сговора. Стамболийски става знаме, става герой, става мъченик, става светец. И децата ще слушат легенди за него. Не създавайте втори светец от дядо Цанко. Той е добър човек и аз гарантирам за него. Той не е по заговорите. Той е по чистата, честна и открита борба. Той ще застане срещу нас и ще поведе БЗНС.

 Той ще ни бъде добър партньор. Защото е честен. Ние имаме нужда от умни и честни партньори, а не от чучела като Коста Томов, като Марко Турлаков, като Юртов, като Боян Смилов... Ние не щем глупави съперници. На нас ни трябват умни съ­перници - да са достойни, на висота, та да се стремим да ги надминем, да ги изпреварим. Калпавият противник не е против­ник. Той е отрепка. С калпавия борец никой не излиза на ринга да се бори. Народът иска равностойни борци като Никола Пе­тров oт Горна Оряховица - атлети, шампиони с име. . . Кой от , вас е против излизането на дядо Цанко?

 - Аз - каза Андрей Ляпчев - и целият кабинет.

 - Аз съм за Буров - каза Цвятко Бобошевски. Честен бе, умен бе Цвятко. Единствен той ме подкрепи.

 Но Ляпчев постави въпроса за гласуване. И от целия кабинет само ние двамата с Цвятко Бобошевски гласувахме дядо Цанко да излезе от затвора, а останалите - той да остане. И той наисти­на остана. Същият ден аз му пратих на дядо Цанко долни дрехи, костюм, обувки, храна, лекарства, но писах в бележката: „От един другар, земеделец. Бъди здрав".

 И никога той не разбра, че аз съм му ги пратил. Пуснаха го от затвора като видяха, че умира...

 Аз плаках за него...

 - Защо?

 - Защото бе човек. През 1919 година, когато станах

 ми­нистър на търговията в кабинета на Стамболийски, той ми каза следните думи:
„Господин Буров, Вие идвате при нас в бурно и страшно време. Бурята ще ни помете, но поне ще се опитаме да спасим каквото можем от България, да не умира цялата. Защото сега сме нищо. Но като я грабнат победителите, ще залезем за­винаги. Народът ни не заслужаваше тази горка участ. Но, съдба. Дано се оправим.

Ето защо ще Ви помоля да не дразните хората - работниците и селяните, с никакви глупави заповеди и разпоредби. Оставете ги да се лекуват сами. Птичето, като си счупи крачето, взема две сламчици, прави си скоби и си превър­зва счупеното краче с човка. Завърже го и оцелява. Вълкът, като си счупи крака - прегризва го и тича на три крака. Не се предава. Бори се с три крака. Важното е да оцелее народът ни, господин Буров. Ние ще бъдем пожертвувани, помни ми думата. Нас народът ще ни плюе и ще ни ругае. Но ние сме длъжни да се жертвуваме за него. Защото сме негови чада и негови учите­ли. Всеки, който е учил, трябва да е готов да умре за народа си без хленч и да не чака благодарност..."

 Това ми каза дядо Цанко и аз на 4 септември 1944 година, ко­гато бях на 70 години, си спомних тези негови думи. И се запитах: „Атанасе, кой дявол те накара да се хващаш на това юдинско хоро, де го го води най-голямото говедо на света - Коста Мура­виев, престъпникът, предателят? Като отне оръжието от селя­ните, той предаде на девети юни роднината си Александър Стамболийски с вързани ръце. Ако селяните имаха оръжието си на 9 юни, ние, сговористиге, нямаше да видим власт.

 Селяни­те имаха триста хиляди пушки и петстотин хиляди револвера...

 Всеки войник, всеки селянин, през войната си бе донесъл пушка, револвер и патрони - пълна торба. И то пушки-манлихери. Дето бият с абсолютна точност. Всеки селянин имаше скри­то оръжие. Но Муравиев издаде заповед и го иззе. То попадна после в наши ръце. Аз презирам предателите - които и да са те. Предателят е гад, сволоч, мръсник. Предател се става по вътрешна нагласа и по външна нужда - за власт, за пари. Преда­тел е оня, който се ползува от благата на предателството си. Сговорът съди Муравиев, но го осъди на затвор, а не на смърт.

Той остана жив. Зачете му се заслугата. Тоя тип, тоя мазник, представи си, господин Памукчиев, ми стана началник. На мене - на Буров. На човека, който е учил в Париж, в Европа. Да ме командува един човек без образование, без диплома, военен чо­век. Ах, ах, какво направих аз на 4 септември. Защо не ме трясна гръм, защо не ме удари светкавица. Щях да си седя в София, да си навестявам приятелките. Щях да си пия кафенцето с тях и щяхме да си спомняме за младостта. И белите цици на госпожа Радославова щяха да са в ръцете ми - ей в тези две ръчички. . . Това е животът, господин Памукчиев-да си в краката на жената или на двете й цици. А след това - да сложиш нещо в ръката й. Да я зарадваш. Защото жената е като дете - тя се радва на по­даръка. И защо не - мъжът е създаден да печели, жената - да приема, да ражда, да гледа деца и да продължава живота. В при­родата всичко е на мястото си. Всичко е разумно сложено. За мъжа трябва да е гордост, когато може да носи радост и да раздава пари. Мъж без пари - огън да го гори. Утрепи го - грях няма. Мъж без пари е само хайлазинът, глупакът и затвор­никът.

  Но аз се отклоних. Говорех за 4 септември. Още тогава аз видях, че съм обкръжен от интересчии, от бедни духом хора. А тези хора са най-опасните партньори. Който създава банка, търси богати акционери, който отваря фирма - умни и предвид­ливи сьдружници. Банката и фирмата не щат само пари.

 

Не щат само устави - искат глави.

 

 Глави нямаше около мене през септември 1944 година. Да, нямаше глави. Муравиев бе проста, дървена кратуна, изцедена във военното училище, съвсем доизглупяла в затвора, по време­то на Сговора. Амнистията го засегна, той излезе оттам и стана през 1931 година министър на просветата.

 

 Тъкмо тогава обявиха за продан къщата на Петко Рачов Сла­вейков, на Пенчо Славейков, на днешния площад „Славейков" № 8-9-10. Там бе тази стара къща, с голям двор. Искаха софиян­ци, искаха и молеха Муравиев да я изкупи за музей на Славейко­ви или за музей на Министерството на просвещението. Но той отказа. През негово време разрушиха и съсипаха тази хубава стара къща. Аз бях там, когато я рушаха и видях как от тавана и от мазетата извличаха тонове книжа - книжата на семейство Славейкови. Видях и плаках. Но аз бях вече само един банкер, само един паднал от власт министър. Работниците извличаха вързопите от мазето, хвърляха ги в камионите и те изчезваха. А може би там да е била историята на България, на българския народ. Рухна тази къща и на нейно място се дигнаха десетина други...

 

 Муравиев бе жалко подобие на управник, но аз пък бях още по-жалко подобие на министър, щом се съгласих да стана боц­ман при такъв келяв и калпав капитан. Станах юнга, станах прост моряк. Господи, как изглупях. Как паднах толкова ниско. Как?

 

 (Блъска главата си с две ръце и цял се люлее).

 

 - В нашата история, господин Памукчиев, е имало и

 

 по-жал­ки сцени. През 1913 година, през 1918 година. Такива сцени са се повтаряли, но не чак толкова жалки и мизерни. През 1918 го­дина се изредиха трима министьр-председатели: д-р Васил Радо­славов, Александър Малинов, Теодор Теодоров. Трима ти­тани. Трима големи мъже-държавници, въпреки кусурите им.     

 

 - Казахте преди това лоши думи за д-р Васил Радославов...

 

 - Да, казах. И сега ще ги кажа, но в сравнение с това чучело - Муравиев, той бе титан, той бе великан, той бе циклопът Поли­фем пред джудже.

 

 Дотам стигна нашата история - да се повери в ръцете на един мошеник, на един хитрец и предател на своята партия. Муравиев може да е бил добър за себе си, но не бе добър за България. Той не видя, че корабът му потьва, че е капитан само за няколко дни.

 

 Ние, всички негови министри, бяхме патили хора и не ни е простено да правим глупости. Глупости правят младите - за да имат време да ги поправят. А ние? Но това е - жаждата за власт е безгранична, както и глупостта. Глупостта на човека е толкова безкрайна, колкото и мъдростта. За жалост, плевелите се оказ­ват по-жилави и по-дълговечни от житото. И го заглушават. И го удушват. И то умира.




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lubomir33
Категория: Политика
Прочетен: 844591
Постинги: 270
Коментари: 598
Гласове: 1642