Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.11.2010 10:14 - "Срещи с Буров" част IX
Автор: lubomir33 Категория: Политика   
Прочетен: 2161 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 21.09.2012 11:54


Българският учител трябва да внушава от пелени, от първо отделение още, че няма по-страшен позор от този, да избягаш от родината си, да се предадеш на варвари... (Мисли дълго). Животът е тежък. Животът е страшен. Човек, подгонен от властта, може да подири подслон дори при дявола и при зверовете, но на човека трябва да му се внуши никога да не напуска родината си. Ние сме малка, бедна държава - народът ни е единственото богатство. Ако него го загубим, кой ще оре, кой ще сее, кой ще храни държавата, армията? Българите на стотици хиляди са заминавали за Америка, за Румъния, за Унгария, на печалба, но са се връщали.
 
*   *   *

 - Господин Буров, кои според Вас са били щастливите мигове на България в нейната вековна история ?

 

 - Четири са били според мене. Така, както аз ги разбирам.

 

 - Кои са те?

 

 - Първо, основаването на България през 681 година.

 

 - След това?

 

 - Трети март 1878 година - денят на Освобождението на България. Тогава имахме линията Енос- Мидия, голяма част от Македония, излаз на Бяло море - вековната мечта на българина, имахме Южна Добруджа... И четвъртият момент е връщането на Южна Добруджа на България, през септември 1940 година... Това са те, бедните, оскъдни четири щастливи мига. Нашата ис­тория е бедна на топли, радостни възторзи и щастливи дни. Ние се радвахме съвсем малко през 1913 година на победите си и за­губихме всичко след Междусъюзническата война.

 

 

Ох, как го за­губихме... Аз бях тогава министър на търговията в кабинета на д-р Стоян Данев и видях всичко отблизо. Братът на Иван Вазов ­генерал Георги Вазов бе тогава мой колега, министър на война­та. Видях го да плаче в един ъгъл на кабинета си. Захлупил се на масата, блъска чело о дъските и плаче, плаче... Никога не ще забравя този час, този момент. Да имаш всичко и да загубиш всичко - зова е ужас, това е трагедия. През 1940 година ние си възвърнахме нашата златна Добруджа и аз плаках от радост и умиление.

Дигнах се и отидох там, в Добрич, в Балчик, в село Люляково, в чифлика на Кръстю Кьорпенчев. Той беше пока­нил там генерали, банкери, министри. Иван Багрянов дойде с любовницата си, която искаше да пее, но се напи и падна под масата. Като я вдигахме, започна да ни ругае... България, госпо­дин Памукчиев, е била винаги сбор от радости и скърби, но скърбите за жалост са били винаги повече.

 

 - Кои са най-скръбните мигове в нашата история?

 

 Първо, византийското иго от 150 години. Второ, турското иго от близо 500 години. Разкъсването на България от Берлинския конгрес през 1878 година, Междусъюзническата война, Ев­ропейската война, Ньойският договор, това са най-злочестите мигове.

 

 Аз не смятам разните земетресения и природни бедствия за нещастие за народа ни. Те са навред по света. Нещастие е ко­гато ти разкъсват родината, когато ти вземат брата роб - това е велико нещастие. Аз, като човек и като българин, плача за всяка народна беда. Но тя не идва сама - едната вика другата.

Затова държавата и държавникът трябва да мислят отдалеко, за да предотвратяват нещастията. Банките у нас винаги са ми­слили как да предотвратяват нещастията и фалитите. Това впро­чем е грижа и на държавата. Който става държавник трябва да мисли преди всичко за държавата, за родината си, след това за себе си.

 

 И затова в България ние нямаме нито едно произве­дение на литературата, в което да е описан държавник като Пит-Стари, Пит-Млади, като Наполеон, като Клемансо или като Маршал Фош.

 

 - Те големи държавници ли са?

 

 - Много големи. Френският маршал Фош стана даже главно командващ на съглашенските войски през 1918 година и поста­ви Германия на колене. Това е велик ден за Франция и за френската държава. Ние, българите, бихме дали душата си за такъв щастлив ден. Камбаните бият, свещениците в тържествени одежди вървят по улиците и пеят. Народът ликува. Децата се прегръщат и плачат. Старците целуват войниците, офице­рите. .. Германия е на колене. Кайзерът моли за милост. Принц Макс Баденеки иска примирие. Цяла Германия стене и вие от болка, от мъка, от отчаяние. Маршал Фош тържествува. Ето, тези мигове, господин Памукчиев, превъзпитава нацията и карат французинът да се чувствува горд и щастлив. Това си струва жертвите и труда.

 

 Аз, като военен, като войник, мога да разбера радостта на Франция. И вярвам, всеки ще я разбере. Само през 1913 година ние изживяхме такава радост, но за кратко време.

 

 - Маршал Фош можеше ли да бъде избран за президент на Франция тогава?

 

 - Разбира се, че можеше. В Америка това е ставало. Ето, първият президент на Щатите става Георг Вашингтон и изкарва цели два мандата. Когато му предлагат и трети мандат, той каз­ва: „Не, никога." „Защо?" - питат го. „Защото - казва той - все­ки един политик се изхабява и уморява за четири години. Осем години са предълъг срок. Затова си изберете друг президент. Аз не мога да дам повече нищо на моята страна. Тя иска млади, енер­гични хора, с размах и с любов към работата. Не към парата. Към работата.

 

 И който дойде след мен, да декларира веднага всичките си имоти - да се види какво има, какво притежава, как­во е спечелил. Ако не е спечелил нищо - значи той е негодник, некадърник и бездарник. Ако е спечелил - как го е спечелил, с какви средства? С ум, с такт, с воля, с маневри, с почтени сделки или с мошеничества. Ако с е мошеничества - вън. Той не е за Америка. Америка трябва да има способни, честни и богати пре­зиденти. Да не ламтят за пари, а за име, за чест, за потомството си - да му оставят честно име. Ето такъв човек ще си изберете. Аз ще гласувам за него. И моля ви, никога на го оставяйте да ви измами. Разнищете ризата му до конец. Вижте и калта под ноктите му - да няма в нея отрова. Америка има нужда от умни и честни управници."

 

 И тогава идва на власт вторият по ред президент Адамс. . . Разнищват го, разпердушинват го и той казва: „Господа, ако продължавате така, вие няма да намерите човек за президент. Ние всички сме тьрговци. А търговията и банкерството значат удари, сделки, умение да се лавира, да се търгува. Търговията е узаконена кражба. Какъв праведник мога да бъда аз...?" „Щом си го признаваш, щом не го криеш, щом го казваш открито, зна­чи ти си умен и честен човек - отговаря комисията, която го раз­следва - и ние ще те подкрепим. Ще те предложим за президент." И го предлагат. Георг Вашингтон обаче въвежда една много ум­но замислена и опасна за нашите условия в България система на изборите. Там, примерно в щата Пенсилвания, Калифорния, навред, един избирател със своя глас може да вкара в парламен­та депутат и от неговия глас да зависи избирането на самия пре­зидент.

 

 - Как става това?

 

 - По много умно измислен начин. Примерно в щата Пенсилвания се избират 50 депутата за Конгреса, а сега има 1 милион и 1 избиратели. Ако демократите получат 500000 гласа, а репуб­ликанците 500001 гласа, републиканците вземат и петдесетте мандата в Конгреса. Такива са и изборите за президент. . . Който има един глас повече - той става президент. Това е нагласено така, за да знае избирателят, че гласът му има тяжест, че той е избрал президента.

 

 - А в България не може ли да се приложи тази система?

 

 - Можело е някога, но вече не може.

 

 - Защо?

 

 - Защото в южните страни, където има много безделници и гладни, където всеки се смята за по-умен от другите, всеки иска да става депутат. И продава къща, жена, деца, залага всичко, печата афиши, свиква събрания, агитира и иска да влезе в парла­мента. Няма страна в света, където борбата за партии, за власт, за депутатство да е така болезнено остра, както в Гърция и в България. Това са двете страни на света, където пропорционал­но на населението се подават най-много кандидатури за депута­ти.

 

 - Но това е хубаво.

 

 - Не е хубаво.

 

 - Защо да не е?

 

 - Защото се хабят сили и времето на хората. Всеки български избирател трябва да ходи на събрания, да слуша, да мисли, да решава, да избира. Българинът не е богат. България не е Аме­рика, нито Англия, да има колонии. Той, българинът, разчита, както неведнъж съм ти казвал, господин Памукчиев, само на своите голи ръце, на нищо друго. Той трябва да работи.

 

 А избо­рите, забележи това, правителствата ги насочват по някаква хи­тро скроена игра, в
най- усиленото работно време - или през про­летта, или през есента. Ние, сговористите, през 1931 година също не направихме изключение. Насрочихме ги за 21 юни 1931 година, в най-усилената полска работа - когато селянинът ходи да коси, да жъне, да копае, да оре, да полива зеленчуци и хич не му е до избори. Тогава именно стават най-големите шашми. Ако изборът е зиме, ако е тихо, спокойно време, селянинът ще поми­сли и ще избере по-учения, по-умния, а не профанерията.
Депу­татите в България   са били винаги резерв на  профанерията и авангард на лакомията. Винаги съм се възмущавал от това, защо­то българинът и България не заслужават тази участ. Вие, на­пример, господин Памукчиев, във вашата Севлиевска околия на два пъти избрахте един хитрец, един профан, наречен Косю Анев от Сухиндол. Демагог, дявол, сладкодумец и мазник... Из­брахте и Дочо Христов. Как така стана, че именно тези двама хитреци се избраха при вашите балканджии? Не е ли това гаран­ция, че само демагозите успяват в този живот и в парламентар­ната битка.

 

 - Вие сте създали тези основи и тези изборни закони.

 

 - Не аз. Създава ги Търновската конституция. Тя иска да има свобода на изборите. И всеки има право да се избира и да избира. Кьораво и сакато, куцо и недъгаво - всичко може да се кандида­тира, господин Памукчиев, всичко. А това не бива да е така.

 

 - А как?

 

 - Нужен е имуществен ценз. Нужно е образование - простият народ се лъже по демагозите. Той вярва на ораторите.

 

 - Дава вид, че им вярва, господин Буров. Българинът, както казахте Вие, не вярва на никого.

 

 - Е, не може всичко да се сложи под един знаменател. Не, не ,съм съгласен. Вярва българинът, вярва и се надява. Аз, като видях, че се избраха в парламента, през 1940 година, Дени Кос­тов, Никола Захариев. Тодор Кожухаров, Тодор Поляков от Пловдив, разбрах, че наистина ораторите-дeмагози са изплува­ли и винаги ще изплуват напред. Вие, комунистите, сте имали само трима добри оратори - Георги Кирков, Митьо Станев и То­дор Поляков. Други не сте имали.

 

 - Лазар Станев.

 

 - Той е посредствен оратор. Вие сте бедни на оратори. Като изключим Георги Кирков, нямате човек, който да произнесе ед­на голяма реч, с мисли и идеи. Какво е ораторското изкуство? Супа, тлъста джолан чорба, в която плуват едри и дребни мръвки. Чорба, която те засища и храни. . . Но обезателно в нея трябва да има и големи мръвки, големи идеи. Трябва и хрян, трябва и чесън, трябва и оцет. А това са хуморът, вицовете, за­качките, цинизмите дори. Георги Йорданов-земеделеца псува­ше от сцената противниците си и печелеше публиката, защото българинът и сърбинът, ако не тегли една майна пред народа, ако не „го отцепи", той не смята, че е казал нещо. Псувнята е привилегия на славянина. Българинът не прави изключение - нали е 99 на сто славянин. Ще си направи удоволствието при же­ната, ще се засмее и ще си отиде. Така е и в парламента. Изберат едного за депутат - а и той е славянин - „натегли" избирателите, позасмее се, получи си дневните, натрупа парици и пито-платено. Не плаща нищо. А във Франция не е така - там всяко удовол­ствие се заплаща. Вече говорихме за това, за характера на фран­цузина. Едисон казва: „Ако ти се усмихнат - усмихни се и ти, ако те поздравят - поздрави и ти. Хората се ценят по това колко са възпитани."

 

 Възпитанието на българина би трябвало да започне, госпо­дин Памукчиев, от люлката. Детенцето трябва да знае, че то дължи на майка си всичко. Бащата не е толкова важен. Майката е светиня. Майката е мъченица. Затова аз цял живот съм се бо­рил да се дадат равни права на жените - не само да избират, но и те да бъдат избирани. Този въпрос се разреши отчасти при из­борите през 1938 година, но частично.

 

 - Какво значи „частично"?

 

 - Цар Борис разреши да гласуват и жените, но само омъжените жените и тези, които имат деца. - Бездетните - не. Старите моми - не.

 

 - Защо?

 

 - Не знам. Сигурно сестра му Евдокия му е подшушнала не­що. Нали бе стара мома и го командуваше. Не съм напълно си­гурен, но знам, че това бе мнение и на самия Георги Кьосеиванов. И те, двамата с царя, решиха тогава да бъде намалено чи­слото на депутатите от 243 на 160 души.

 

 - Защо така?

 

 - За икономии. На малка България и те са й много.

 

 - А по-рано защо не са ги премахнали.

 

 - Защото държавата не е пестила пари за избори и не е цепи­ла косъма. През 1938 година държавата закъса, здравата за­къса. Започна да се въоръжава. Накупи оръжие от Германия, а немецът иска и пари и стока по клиринга. Той не признава отсрочки, полици - иска пари, иска грозде, иска вино, иска жи­то, иска месо.

 

 

 Иска кожи. Иска вълна. . . И откъде да избие държавата чивия, изби от данъци - увеличи почти двойно данъ­ците и намали депутатските кресла. Така 160 депутати се избра­ха и десетина бяха изгонени, та останаха 150 души. А те гласува­ха един извънреден бюджет от 4 милиарда и 250 милиона лева за въоръжение. На гол тумбак чифте пищови. Нямала си баба белица - купила си козица. Ние, българите, като започнем да се въоръжаваме и след година-две войната започва. Така напра­вихме през 1910 година и през 1912 войната започна. После, през 1913 година постъпихме пак така и през 1914 година войната, световната война започна. Просто проклятие.
Затова според мене на България със закон трябва да й се забрани да се въоръ­жава. Ние имаме лека ръка на въоръженията - въоръжим ли се и войната е готова.

- Господин Буров, това са игри на словото, каламбури на мисълта. . . Това не е истина. Нищо не зависи от България за войната.
- Зависи нещичко. Например ние огладихме българския народ през 1938-1939-1940 година, продадохме всичкото жито, вълна и кожи и когато се въведоха купоните, се хванахме за ташките. . . Нямаше нищо в магазините. Ами сега? Леле, майко. Каква стана тя. Дърпахме си мъдете, обтягахме ги нагоре-надолу, но пръч мляко дава ли, та и те. . .
И това докара Червената армия в България - гладът, нямането, голотията, босотията. . . Ако не беше това нямане, вие щяхте да драпате за власт, но нямаше кой да ви я даде. България е бедна страна. Тя има само хора за износ - нищо друго. Няма метали. Няма гори. Няма колонии - нищо няма.

- Е, не е чак толкова да няма. Има земя, има добитък.
- Аз говоря за надземни и подземни богатства, за богати, топли морета, като на Гърция и Турция, като на Испания и Португалия. Светът получава 80 процента от благата и парите си от океаните и моретата. Англия забогатя от пиратите. Франция - от колониите си, Испания - от златото на Америка. Португалия - от златото на Бразилия, на Индия, на Ангола и Мозамбик. Това аз разбирам под банки, банкери, пари и богатство. Тези държави трупат милиарди, имат златни резерви и имат какво да изнасят. Румъния има земя и гори, петрол и риболовни полета, а ние - среден пръст.

 

*   *   *

 

- Много сте мрачен днес. Какво четохте снощи?
- „ Най-нова история на България"
- От кого е тя?
- От Никола Станев. Нямаше какво друго да взема от читалището. Взех нея и се натъжих. Лъже този синковец на поразия. Аз помня историята на България от 1885 година, от Сръбско-българската война, когато бях на десет години. Видях как се опразниха селата и градовете - мъжете до един заминаха войници. Биха се и гинеха, но спряха сърбина. Обаче това разори България. Това бе първото й финансово крушение. Резервите, натрупани за седем години мирен живот се стопиха. Познахме отново. Сетне се заредиха избори, избори, избори-еба й се майката на тая България от избори. Всяка година избори. Всяка година пукнати глави на избиратели. Надве години - избор на
- кметове, на четири години - на депутати.
- Господин Буров, имало ли е в България някога напълно свободни и честни избори? Без насилие?
- Никога.
- Никога?
- Абсолютно никога.
- Защо?
- Не е в мой интерес, в интерес на моята каста или съсловие, както щеш го вземи, господин Памукчиев, да говоря това, но не мога да си изкривя душата и да кажа, че някога е имало свобода на изборите.

България не помни такъв час. Това е толкова рядко явление в света, колкото е идването на Халеевата комета. Тя си идва редовно на 75 години веднъж, посвети си, покаже си дупето и беж да я няма. Ние зяпаме и чакаме 75 години...

Та, в България първите избори през 1879 година минават с побоища и насилия. Редуват се ту консерватори, ту либерали, после идват народно-либералната партия на Стамболов, национал-либералната партия на Боян Смилов, и коя ли не още. . . Идват радикали, идват дружбаши, идват комунисти, идват широки социалисти - на Янко Сакъзов, на Кръстьо Пастухов, на Димчо Казасчето, нерезчето, копучето от Трявна, което сега ви е министър на пропагандата и ви пее дитирамби, псе ви псалми и ви приспива със словото си. А словото му е омайно, като на сирените от Сцила и Харитба.
И ви се врътка, и ви се гали, и ви се глези,и ви се плези - и вие не виждате, серсеми такива, че той си играе с вас. Че той за едно министерско кресло е готов и дупе да дава и дупе да ближе... Слушам речите му по радиото и се смея.
- Защо?
- Да знаете едно от мене, господин Памукчиев - той при когото е отишъл, добро не е видял. И е падал от власт. Ще паднете и вие, ако не го изгоните овреме. На 9 юни влезе в Сговора, поседя колкото да върже министерската пенсия и си отиде. След това проф. Цанков падна. Ние дойдохме на власт, но се пазехме като огън от него и не го допуснахме да припари при нас. През май - на 19 май 1934 година, - Кимон не го прие в кабинета си (макар той да основа „Звено") и го затири пълномощен министър в Югославия, в Белград.
- Много го мразите.
- Как да го обичам като носи проклятие. Той е прокълнат от съдбата - където иде всява раздори и ядове.
През 1930 година се чествуваше в София 70 годишната дейност на Янко Сакъзов, водача на „широките" в България. Един много умен човек. И аз го попитах: „Господин Сакъзов, ще поканите ли Казасов?" „Не" - каза. „Защо?" „Само като го видя, ми се разваля насторението."

- Сакъзов не умря ли рано, господин Буров?
- Не. Дочака юбилея си. Тогава той стана и каза такива думи за България и за българския политик, каквито никога не бях слушал дотогава. Той е шуменец. А шуменците- като изключим генерал Рачо Петров - са много, много умни хора.
- Какво каза той?
- Каза горе-долу следното: „България е имала винаги един умен и добър народ, но лоши и бездарни управници. За мене, каза той, не е бил умен управник Петко Каравелов, който не построи нито една държавна фабрика, за да създаде поминък на народа, да го запомни народът с нещо, както е направил Евлоги Георгиев. България има нужда от фабрики. Но не да създава пролетариат, както искат комунистите, а да създава заможни хора. Само заможният човек, независимият и сигурен в хляба си човек купува книги, чете, мисли, образова се и учи децата си.

Безработният е враг на държавата, враг на обществото, враг на всичко. Колкото повече безработни има една държава, толкова тя е по-окаяна и по-бедна. Всеки безработен има право на къшей хляб, на паничка чорбица, на подслон. Защо ще го лишаваш ти, бездарни управнико, от къшея му хляб, от паничката бобена чорбица. Ами че и той е човек.
И той е чедо на тая земя. Утре, ако враг нападне родината ни, той няма да каже: „Аз съм безработен. Аз не съм длъжен да браня гладния си, празен живот. Бранете го вие, богатите, имащите, вие управниците, дето ме държите гладен." Но ще му връчат повиквателната. Ще му дадат пушката и той трябва да брани, господин Памукчиев, своята мила България.

„ А управниците - продължи Янко Сакъзов, те седят на топло, ядат, пият и смятат да управляват вечно.
О, окаяни и жалки управници - провикна се той и протегна ръце нагоре, към небето - вие не сте лягали никога гладни, не сте спали на гара София и по нейните коловози, не знаете що е глад, що е мъка.
Аз ви заклинам, аз ви проклинам - вие не сте годни да водите България."

След това насочи очи към мене - аз бях на първата редица. Оттогава, господин Памукчиев, имам за правило - никога, никъде да не сядам на първата редица, а най-отзад. И пожар да стане - ще избягам пръв (смее се ). Ах, какво преживях аз тогава. Целият салон гледаше към мене. Аз отидох да го почета, а той ме заклейми и ме подложи на страхотен позор и поругание. А следващата година, на 21 юни 1931 година, ние загубихме изборите.
- Колко безработни имаше България тогава?
- Не знам точно, но имаше над двеста-триста хиляди.
- Можеше ли да им се помогне?
- Не. Ние съкращавахме един член на семейството, когато двамата членове - мъж и жена - са на заплата. Единият оставаше без работа. И това ни еба майката - на изборите загубихме с ужасно поражение.
За своите 590 хиляди гласа Народният блок получи 155 мандата, а ние, Сговорът, за своите 417 хиляди гласа - само 72 мандата. ВМРО взе пет мандата, комунистите - 31 мандата.
- Как ги помните, господин Буров?
- Как няма да ги помня. Те ми горят и сега и джигера и мозъка. Те са тук. Мога да ти ги изброя до един, господин Памукчиев. Земеделците взеха 76 мандата, демократите - 77 мандата и те съставиха правителството. Министър-председател стана Александър Малинов, а Никола Мушанов - министър на вътрешните работи. Той, като министър на вътрешните работи, измете кенефите на властта и стана най-гадната и най-омразната личност в
държавата.

Запомни го, от мене го запомни, господин Памукчиев, и го подчертай дебело - министрите на външните работи са лицевата, красивата витринна страна на всеки кабинет, а министрите на вътрешните работи - на задния двор, на килера, на кухнята на властта. Всеки министър на външните работи обира каймака на властта, а министърът на вътрешните работи - който винаги е най-умен от всички - обира псувните, обира сметта . . . Всяка власт поставя за министър на вътрешните работи деен човек, който е способен да движи света, а го оставят да върти метлата и да мие кенефите на властта.
- Защо така?
- Така е прието, така си върви. В 1938 година, цар Борис назначи за министър на вътрешните работи генерал Никола Недев, генерал-лейтенант, командир на Четвърта армия в Плевен, бивш военен аташе в Рим, Атина и Анкара. Той организира изборите през 1939-1940 година (проведоха се, както знаеш, на два тура) и ги спечели. И веднага след това му взеха метлата от ръцете, изпъдиха го от кенефа и го изритаха.

На негово място сложиха Петър Габровски, с амбиции - да завладява цял свят. На 6 септември 1944 година избяга в Турция. Хващат го гаджалите на границата, свалят му гащите, теглят му по един рязан „за байряма", за сефте, за добре дошъл „хош-гелдин" и го държат при себе си, в граничната си къщичка. . . Ползват си го и му се радват. Той иска да се върне в България, да бяга, но те го пазят. Турците го пущат да замине за Цариград - чух го това в мазето на ареста - ама с пръснат геврек. „Не ставаш и за курва" - казали му те.

И това като го чух, господин Памукчиев, изтръпнах.
Проклятие, голямо проклятие е за нас, че имаме за учители невежи хора. Българският учител трябва да внушава от пелени, от първо отделение още, че няма по-страшен позор от този, да избягаш от родината си, да се предадеш на варвари... (Мисли дълго). Животът е тежък. Животът е страшен. Човек, подгонен от властта, може да подири подслон дори при дявола и при зверовете, но на човека трябва да му се внуши никога да не напуска родината си. Ние сме малка, бедна държава - народът ни е единственото богатство. Ако него го загубим, кой ще оре, кой ще сее, кой ще храни държавата, армията? Българите на стотици хиляди са заминавали за Америка, за Румъния, за Унгария, на печалба, но са се връщали.

Петър Габровски си го получи. Аз и без това не го обичах него...
- Защо?
- Беше маниакален тип. Нямаше срам. Беше нагъл. А на¬глите са опасни за обществото. Наглостта е
признак за ниска култура и лошо възпитание.

* * *

 

- Сговорът някога смятал ли е, че ще загуби изборите на 21 юни 1931 година?
- Никога. . . Но едно на сто имаше все пак презумция, че може да ги изгуби. В България е така - който е на власт, иска да остане на власт. А който докопа властта, гледа как да не я изпусне и как да я даде на правнуците си. Не за внуците става дума, а за правнуците. Ето защо, в Америка хората са въвели четиригодишен мандат - както в Англия.
За четири години - каквото направиш, направиш. Там избират и полицейския си началник, и свещеника си - всичко се избира.
- А в България, вие защо не го въведохте това?
- Не можеше. Всяка управляваща партия идва на власт да се обогати, а не да прави кефа на народа. Това бе цялото нещастие на българската изборна система.

Ние, българите, търсим облага, злато, златна мина във властта, а не чест и име - двете сили, двата фактора на прогреса. Просперитетът на българина-политик идва от властта, а не от честта.

Затова кметът на село се покварява за една година и на втората вече никой не го избира, освен ако не направи машинации с властта. Всеки новоизбран кмет идва с надеждата да манипулира хората, да обработи общественото мнение, че е честен, прям и откровен, а той е мошеник. Кмет значи хитрец. Кмет значи добре замаскиран престъпник по душа, който не може да си намери другаде добре платена работа и посяга към общинската каса.
Нека кмет да става учителят - за две години, а след това пак да се хваща за училището. Но да е учител, а не професионален политик.

България, господин Памукчиев, е плакала, викала и потъвала в борчове от професионални политици. Професионализъм е нужен навред, само не в политиката, подчертайте това два-три пъти.
Не в политиката.
Аз бях преди всичко банкер, финансист.
Ляпчев бе стопански деец, организира Популярните банки.
Цвятко Бобошевски - министър на търговията - бе юрист, имаше професия човекът. Без професия ли е някой - не бива да се допуска в политиката. Това е гибел за народа.
- Господин Буров. Вие тук си противоречите.
- Защо?
- Защото Ляпчев не е имал голямо образование и е бил професионален политик.
- Дипломата не е гаранция за просперитет в живота, господин Памукчиев. Той четеше много. Познаваше отлично световната икономика и политика. Бе във връзка с всички финансисти - той самият е голям финансист. Бе министър на финансите в
кабинета на Александър Малинов през 1910 година - от 5 септември 1910 до 16 март 1911 година. След като падна правителството на Малинов, дойде на власт нашата партия и кабинетът се състави от Иван Евстатиев Гешов.

- Кой стана министър на финансите?
- Теодор Теодоров - също юрист, банкер, умен човек. Ние, хората от Народната партия, давахме линия само на богати, умни и с професия хора. През 1897 година направихме Иван Вазов министър на просветата, защото имаше най-богатата и най-стабилната професия на света - писателството. Тази професия го издигаше високо - високо над нас и даваше име и знаме на нашата партия. Така че Ляпчев може да не е имал диплома па висшист, но е имал пипе. А пипето се проявява в личната ти работа. Ляпчев умря и остави на жена си едно наследство от 360 милиона лева. . . Остави къщи и имоти за 370 милиона лева - общо 730 милиона. . .
Иди и спечели и ти толкова, господин Памукчиев, и после аз ще те питам тебе - имаш ли диплома от Женева или Прага, от Лондон или Кембридж. Пет нари не чини нито една диплома, когато нямаш нищо зад гърба си. Дипломата е само за авторитет, за кураж, за самочувствие. Тя носи само ядове, а парата носи само самочувствие и наслади. Който има пари отива в кабарето да се весели, да пее, да танцува. Да се почувствува млад, силен, красив. Кабарето е за това - да повдига самочувствието на човека. А на вас първата ви работа, като дойдохте на власт, бе да премахнете кабаретата.
- Те бяха премахнати вече.
- Кога?
- През 1943 година.
- Няма такова нещо
- Има. Закрити са, поради бомбардировките. . .
- Бомбардировките станаха през 1944 година. Кабарето е място за развлечение. Това не е публичен дом, господин Памукчиев. Затова всяка богата държава има кабарета и това е едно от мерилата за богатството на една държава. Има ли барове , вариетета и кабарета - значи държавата е богата. Няма ли - или се готви за война, или е много-много бедна.
- Кое бе най-хубавото кабаре в София?
- „Нова Америка", “Прентан",”Паризиана" (до 1929 година) , „Ориент". „Етоал" - това впрочем бе бар, на улица „Малко Търново”. Аз като сериозен човек, като министър, не съм ходил по кабаретата, но съм водил гости - колеги, приятели, банкери. Това е място за разтуха и смях, песни и игри. Човек има нужда от това, защото ежедневието ни убива. Ако не се посмеем, не се повеселим - умираме. Българинът страшно обича песните и игрите, но не обича да пилее пари за тях. Кабарето иска много, много пари. Ние, българите, като че ли сме прокълнати вечно да сме без пари.

България е имала пари само веднъж - между 1908 и 1911 година. Тогава вървяха златните монети, звонковете и те се ценяха по-малко от книжните пари. Това е парадоксът на времето. Моите чиновници се биеха и караха за книжни пари, не щяха наполеони - късали им джобовете. . . Ох, кога ще се върне това време. Никога. .

Буров спира да говори. Напълва чашите догоре с червено сухиндолско вино, гъмза, пие бавно и клати тъжно глава. Аз го гледам и мълча. Той пак налива чашите, но не пие. Държи я в ръка, гледа виното. Замислен и тъжен, все клати глава.
- Защо няма да се върне, господин Буров?
- Почакай. . . Почакай. . . Това ме измъчва. Да, няма да се върне, защото България през 1908-1911 година биеше света по брой на добитък на декар, по брой на овце, кози, агнета, ярета, крави и биволици, коне и волове. Ние забрахме тогава мунтетата, пущинаците на Балкана.

Аз съм виждал как балканджията от един декар нива в гората вади по 20-30 кила чисто, бяло, едро жито, като дренки. . . То не си връща семето дори, но той пак оре, пак сее и вади, вади нещо. Хвърля 20 кила семе, вади 30 кила жито. И слама вади. И храни добитъка с нея и му постила. И тор прави и тори нивката си и тя му дава следващата година 50 -100 кила жито. Той е щастлив. Той е доволен. Ах, господин Памукчиев, ах, младо момче. . Кой ще оре, кой ще сее занапред, като ти, селянчето, си избягал от село и си отишъл в града? Баща ти ще остарее, ще побелее, ще се гътне и ще умре. И тогава кой ще наследи нивките му? Кой ще чеше кравите и биволиците? Кой ще ни праща това сирене и тази хубава, крехка сланина - за мезенце на винцето?

Кой? Баща ти прави наденици и суджуци, луканки и саздърма, а тогава? Кой, ти ли? Ти ще подгониш курвите на София. Вие, селяните, умирате за бели кълки. Нивите ще баталясат. Ще пропаднете и ще станете келемета.

Келем



Тагове:   избори,   държавник,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lubomir33
Категория: Политика
Прочетен: 844591
Постинги: 270
Коментари: 598
Гласове: 1642