Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.11.2010 13:22 - "Срещи с Буров" част X
Автор: lubomir33 Категория: Политика   
Прочетен: 2234 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 21.09.2012 11:54


- В затвора да си, на каторга да си, да си прикован към галерите, пак трябва да вярваш. Веднъж се раждаш, веднъж живееш. И всеки божи ден ти носи надежди. Няма нищо по-свято от надеждата. Този, който убива надеждата на човека, не е човек. Сега комунистите се опитвате да убиете надеждата на селянина.
- Как ? С какво ?
- С вашите дрънканици и глупости за коопериране на земята, на селянина, да го вкарате в общия кюп, в общата делва. Само там, на нивата, си проличава разликата между отделните хора. Земята е една, слънцето е едно - трябва да се получават еднакви реколти от едно землище, от една „ялия", от една и съща земя... Но не се раждат. Земята на умния, на работния селянин е една, а на мързеливия - друга. Природата е дала на работния човек две ръце и жажда за работа. И на мързеливия също е дала две ръце, но в главата му има хитрини, а не жажда за работа. Жаждата за работа се е изродила в жажда за лек живот и за служба.

Той става дребен чиновник, горски, пъдар, писар, секретар, бирник или кмет. Той не ще да оре, да копае. Иска да пише.
Иска да командува и ето - чиновническият свят изплува и започва да мъти водата на работния си събрат - селяка с ралото. Налага му данъци, налага му глоби, налага му своя начин на мислене. И затова аз казвам, че чиновниците ще ебат майката на света, на тази свята българска земя. Чиновническата бюрокрация, чиновническата аристокрация.

И вие също я създавате, господин Памукчиев.
С вашите партийни и други комитети вие създавате върхушка от добре платени и добре инструктирани чиновници. Ние в банките не търпим излишни чиновници. Ние даваме пари само на хора, които работят и не говорят. По време на работа в банката не се пуши, не се пие кафе, не се говори. Повтарям, в банката само се работи. Ако ти беше чиновник в моята банка, аз нямаше да разговарям с теб. Ти щеше да идваш при мене като войник при генерал. И щеше да искаш разрешение да разговаряш с мен. Тогава се създава така нареченият пиетет - уважение. Това не е приумица. Това не е измислица на бюрократите, не. Това е уважение.

Между хората трябва да има уважение. Вие, комунистите, сега давате вид на кротки хорица, защото ви предстоят избори за Велико народно събрание. Вие искате да спечелите тези избори, защото имате сериозна и опасна за вас опозиция, с която е селото.
С вас, да кажем, са работниците, зависимите чиновници и учениците, градът. Но селото е 80 на сто и то е с опозицията. Как ще надделеете вие на тази опозиция, на изборите? С какво? С какво ще убедите селянина, че за него е по-добре да си зареже нивката, да я подари на колхоза и да си чеше мъдете през свободното време? Той не е глупав да не види, че това ще го доведе до разорение.

Защото държавата е пълна с чиновници, а чиновникът не произвежда - той само консумира.
А селянинът, който е на дъното на пирамидата, трябва да крепи всички политиците, и чиновниците, и учениците, и студентите, и армията, и върхушката на властта ви. А тази върхушка е двойна- вие имате от една страна правителствени учреждения, общини, служби, а от друга платени партийни учреждения, ОФ, ОРПС. И какво ли не още. .

Познавам цялата йерархия на банките, на мините, на полицията, на военното разузнаване не само в България, но и в света. Знам структурата и състава на всички армии в света, само едно нещо не знам още - йерархията, чиновете и званията във вашата партия, господин Памукчиев. Как е там, на какъв принцип се подбират хората? Кой е този блажен, дето сяда на вашия партиен стол? Какви безценни качества има та да изплува в навалицата именно той, а не друг?

Хайде, Никола Петков ми е ясен. Баща му е бил опълченец, политик, загива като министър, убит насред София. Имаше брат - Петко Д. Петков, главен секретар на външните работи при Стамболийски. Убиха и него насред София, на улица "Раковски" и
“ Московска", на 14 юни 1924 година. Бях в банката си тогава. Дойде прислужникът и ми каза: „Господин Буров, убит е Петко Димитров Петков." Аз сe слисах.
Петко Димитров Петков беше голямо име. Той бе водач на Земеделския съюз. А в една държава като започнат да се избиват водачите, еби му майката. Това не е държава. Това на нищо не прилича.

В Англия никога не са били убивани водачи на опозицията. Това там се смята за върха на човешките престъпления. Всяка държава, която убива противниците на режима си е обречена да загине. Нашият режим бе обречен да загине, защото ние избивахме противниците си по улиците. Това е гибел за нацията и за престижа ни в света. Никой не уважава убийците, господин Памукчиев. Никой не им прощава. Днес ако му се размине, утре няма да му се размине. За това ще плащат и децата, и внуците му. Убиецът е белязан човек. Той не е, впрочем, човек, той е враг на обществото. Не бива заради белия хляб човек да си черни душата и сърцето, да си черни ръката. Ръката е предназначена да създава блага, а не да убива.

Това убийство на Петко Д. Петков ме смая. Аз веднага позвъних на Пане Бичев и на директора на полицията тогава. “ Вярно ли е, че e убит Петко Д. Петков?" “ Не знаем” - каза ми директорът- от Вас го научаваме, господин Буров." Аз му казах тогава: „Слушай, хей, серсем. Ще те изгоня като парцал, мръсник с мръсник. Ние драпаме пред света, драпаме със зъби и с нокти да получим доверие, да вложат чужденците капитали в България, да отворят банки и фабрики, да получим заеми, а вие ни подсичате корените. Вие, с вашите глупави убийства. Вие като сте негодни да водите борбата с опозицията, подайте оставка и напуснете. Чуваш ли, подай оставка и напущай, или ще те обеся на първото дърво..."

Той дойде при мене.
Аз хванах бастуна и чата-пата, повалих го на земята. Падна той, завика „помощ". Дойде началникът на банковата охрана. Аз му заповядах: „Смажи го. Ето ти бастуна. Искам да го преби¬еш пред мене." А той бе едно биче, един бабаджанко, скала разцепва с юмрука си. Смаза го, преби го и го откара в дома му с моята кола.

Политик, който убива съперниците си, не е политик. Със съперника се спори. Тогава наредих да се отпуснат пари и хартия на полицията, да издават свои вестници под най различни имена – “Нова Камбана”, “Вечерна поща” , “Варненска поща”. „Варненска поща" се поддържаше от полицията. Редакторите на вестника даваха вид, че са независими хора, но те бяха храненици на полицията. В София поне пет вестника се издържаха тайно от дирекцията на полицията.

- Те са имали и списание „Полицай".
- И списание имаха, но то е за пряка, вътрешна работа. Всяка полиция в света има редакции, вестници, списания, хрантутници, които й вършат работа, но без убийства.
Аз го пребих оня директор на полицията, не защото ми бе много мил Петко Д. Петков, не. Аз го пребих, защото ми пречеше на бизнеса. Всеки банкер мисли преди всичко за бизнеса си, след това - за нещо друго. Това му е животът. На офицера - животът му е армията, на земеделеца - земята. Моята нива бе в банката. И там аз орях, сеех, жънех, прибирах. Това е, господин Памукчиев - да бъдеш добър стопанин на нивата си.

Ако ти се наложи някой ден да влезеш в политиката, знай, че никъде в света една страна няма постоянен превес, освен в даден момент. Всяка власт, всяка държава в края па краищата си намира
майстора и получава онова, което е заслужила.

Римската империя властваше седемстотин години на света и наказваше всички, които се надигнеха срещу нея. Но се намери един бабанко. . . Около четиристотната година след Христа се появи ордата на Атила. Атила Бич Божи. Той бе създал първата в света конфедерация на племена и народи и връхлетя на Римската империя.
Почна да я изтребва. Почна да я атакува и я смаза. Сломи я... Атила загина, но загина след век-два и цялата Римска империя. Тя се раздели и се разпадна. Западната изчезна, остана Източната империя - Византия. Византийските императори започнаха да развиват не армията, а търговията. И чрез търговията завладяха половината свят.

Който заложи на търговията като оръжие, той залага на здрава почва. Който залага на меча - загубен е.
В света, сега-засега, има две големи и страшни държави, господин Памукчиев - Америка и Русия.
Те обаче ако не заложат на търговията, а заложат на меча - ебана им е майката. Ще загинат. Мечът трае стотина години и угасва. Търговията е вечна. Вечна като любовта, като младостта. Защото тя има един бежраен, световен резерв - селото. Селянинът с едната ръка работи земята, с другата пазарува на пазара. Той произвежда и продава.

Рикардо и Адам Смит, Никола Сакаров в България -всеки що-годе умен икономист ще ти го повтори. Това е мисъл не на Адам Смит, не на Рикардо, не на д-р Никола Сакаров, който започваше всяка своя реч с това нещо, това е мисъл на древните хора. Преди да погледнат към небето, са гледали първо към земята. Орали са я, напоявали са я, радвали са се на богата реколта. Защото без поглед към земята, няма поглед към небето. Човекът, запомни това от мене, господин Памукчиев, първо е изорал, засял, оплевил житцето си и после е погледнал нагоре към небето, към бога - да се помоли за дъждец. Сухата земя не ражда.

„Дай боже" е първата молитва на човека.
“ Дай боже дъжд, да се роди ръж..." Ръжта според мен е предшествувала жито¬то. Защото от ръженицата човек си е правил и дрехи, и покрив на колибата, и постелка, и завивка. Ръжта е фактор на културата. Ръженият хляб, както знаеш, се яде в двореца - там бял хляб не се яде. . .

Излязохме с Буров на разходка, към пазара-бе пазарен ден. Тръгнахме да гледаме. Той ми обясняваше защо едно нещо се казва чубрица, а друго - тарос, джоджан, дивисил. Чубрицата, мерудията, тароса, сушения киселец, сушената бяла лобода той смяташе за най-хубавите подправки на ястия в света.
- Господин Буров, Вие сте гражданин, откъде знаете всичко това?
- Всеки един от нас е селянин по дух. Ние сме заченати в селата, на здрава българска земя. Няма гражданин кореняк вече в България - има само селяни, селяни и само селяни. Гражданите в София през март 1878 година са били само 11 хиляди души, и то орачи, носачи, земеделци. Само едно на сто са били чиновници, стражари. През 1879 година София е имала 13 хиляди души, колкото е сега Дряново. Ето, това е била София. После, през 1880 година, тя има според първото преброяване 20506 души.
След Освобождението първият кмет на София е бил Манолаки Танев, търговец. Вторият - Симитчията Димитър Коцев също бил търговец, започнал с продажбата на симити. После се издигнал, като се оженил за дъщерята на чорбаджията си. Тя така става, господин Памукчиев без сирище капитал не се прави.

Трябва да вземеш отнякъде заем, зестра, капитал. Без капитал няма просперитет. Това нещо, който го разбере - успява. Който смята да набляга на лозунги, на мускули - дупе го лъже. Няма да успее.
Ние на 9 юни 1923 година намалихме с 60 на сто данъците и спечелихме занаятчиите за Сговора. Намалихме с 40 на сто дълговете на селяните - и ги спечелихме. Дадохме по 25 на сто увеличение на заплатите на военните и по 15 на сто увеличение на заплатите на чиновниците - и тях спечелихме. Дадохме, а не взехме.

И всяка нова власт, господин Памукчиев, трябва първо да даде. Не надежди, не голи обещания, а нещо на ръка, нещо в кесията, нещо на софрата. Която и да с власт, за да остане на власт, трябва да облекчава данъците и да дава по-сита софра.
Защото човек мисли не само с ума си, той мисли и с корема си.
Умът може ла се залъже - с обещания, с надежди, с някакви суетни блянове. Стомахът, не. Стомахът не се лъже.
Ние, Сговорът, на 10 юни 1923 година създадохме първия в България психологически комитет за проучване на народната психология, за мислите и чувствата на народа. И по-късно го пришихме на щат към Свободния университет. Знаеш го, на улица „Раковски", зад хотел КООП. . .
- Какво представлява той, господин Буров? Не съм запознат с него и с неговата история.
-Ще ти обясня, но да довърша мисълта си. Ти много бързаш.
- Това съм го чувал много пъти - „свободен университет", но не знам какво е.

-Това е най-умното измислено нещо в България. Това е така наречения на Запад мениджмънт, школа за подготовка на стопански дейци - финансисти, банкери, търговци, фабриканти, счетоводители на фирми, касиери на фирми, деловодители и всякакви други чиновници, но на банки, фирми или сдружения със стопанска насока. Той не готви учители за търговските гимназии, не. Той готви само стопански дейци - поне така започна.

Там се изучава, по памет го казвам, търговия, световна търговия, наша, вътрешна, българска търговия, търговско разузнаване, търговско контраразузнаване, финанси, икономика, политика, политическа икономия, психология на търговеца, психология на занаятчията, психология на фабриканта, психология на клиента, психология на банкера и на банковия магистър,
психология на мъжа-спестовник, психология на жената-спестовница.

Изучават се още факултативно и редовно: психика на крадеца; психика на измамника; социално и битово устройство на държавата; социално напрежение пред криза; що е криза; стопанска, политическа, социална криза; борба с престъпния свят във висините (босовете); борба с престъпния свят в низините; Интерпол и неговата организация в света; банково разузнаване на висше и нисше ниво; слухове и подставени лица в банките; разоренията в света - от какво са предизвикани те; симптоми на кризата - стопанска, политическа; мерки, контраразузнаване в банковия елит; проникване в семействата на банкери, фабриканти, сватовете и пр.

Ето това са практични неща, които един мениджър, или организатор на банковото разузнаване трябва да знае, за да умее да се ориентира. Защото, между нас казано, господин Памукчиев, без да сваляме ореола на  Свети Климент Охридски от Алма Матер, нашият университет фабрикува безпомощни преподаватели, а не учители на живота. Той изкарва учители, за нищо негодни, или годни само за чиновници-учители.

Ние в Свободния университет подготвяхме хора, които да печелят пари и доверие в света. Да знаят как да се държат на масата на преговорите, в кабарето, в бирхалето, в ресторанта. Да знаят да ядат чисто, красиво.
Българинът като седне на чужда трапеза, лапа, набива като змей и не мисли, че с това пада в очите на своя партньор. Да седнеш на масата и да гледаш да излапаш всичко, да не остане нищо след тебе - това е ужасна, отвратителна черта, господин Памукчиев. Аз винаги съм канил на софра всеки човек, когото искам да опозная. Аз го наблюдавам как яде, как пие, как се държи, какво говори, какво скрива като говори. Имах две специално запазени маси за клиенти и гости: едната в ресторант „Ариана", в езерото на Борисовата градина, а другата маса - в гранд-хотел “ България" или в “ Юнион клуб"

*   *   *
- Един ден, в банката при мене дойде едно миловидно младо момиче и поиска работа. Попитах го защо идва именно в банката, а не в данъчното управление или в софийската община.
Каза ми, че е завършило търговска гимназия и може да работи в банка, че баща му бил търговски пътник, но починал, а майка му останала сама, без работа.
Аз го поразпитах и узнах, че баща му го е подготвил вече за живота. Той му е разказвал къде какво е видял, къде какво е продал, с какви хора се е свързвал в провинцията. Затова назначих това момиче за куриерка и за свръзка с отделните наши клиенти.

То бе много красиво, също като Мария, но малко по-несръчно в говора. Изповядваше се, казваше това, което знаеше и питаше за това, което не знае. Аз реших да му помогна, като баща. . . Накарах го да седне срещу мене, поръчах му бяло сладко и ледена вода - нещо, което изчезна отдавна, но някога бе на мода. Бяло сладко с вода-деликатес... И му казах:
- Мило момиче, баща ти е починал, не е имал време да ти каже някои неща, но аз ще ти ги кажа.
Ти ходиш с вехти обувки. Това е лошо. За едно хубаво момиче като теб, това е много лошо. Никой не те знае какво закусваш, какво обядваш, какво вечеряш в къщи. Но всеки те вижда какво носиш. Ще гладуваш, няма да пиеш боза, няма да пиеш квас, няма да вечеряш, но ще си купиш обувки „Саламандер" и ще смайваш София с чорапите си.

Ще носиш най-фините чорапи на България. Макар че са скъпи, те ще ти отворят вратите. Българинът зяпа жената първо в пазвата, после - в лицето, след това - в краката. Имаш чудесен крак. Покажи го на света както подобава - в най-хубавата обувка, в най-хубавия чорап. Да блесне, да се слиса мъжът като го види. Защото фантазията на мъжа завършва в краката на жената. ..
Не си дете , разбираш това. Ако нямаш пари, вземи на заем, но се облечи.
То се изчерви и каза:
- Издържам майка си. Баща ми не ни остави нищо, освен една пътническа чанта.
Тогава аз му отговорих така:
- Мило момиче, хубаво дете си, хубаво лице имаш, хубав глас имаш, хубав крак имаш, но имаш и един голям недостатък.
- Какъв?
- Искаш да се оправдаваш, когато и самата ти съзнаваш, че това не е истина. Аз ще намеря работа на майка ти, но тя не ти в тежест. Напротив, тя ти помага - тя те облича, шила ти е тия поли и рокли.
- Откъде разбрахте?
- От тегелите, от шева. Майка ти има шевна машина „Сингер", получена като зестра. Тя й е била дадена от баба ти. Шевът й е добър, но не много. Роклята ти е по модата, но не съвсем, личи си, шита е в къщи, от майка ти.

Аз имам възможност да я настаня в библиотеката на
външното министерство, при писателя Йордан Йовков, на тоя стаж, в тоя отдел, където е той. Него ще го изгоня, той не работи. . . Той не умее да работи така, както аз искам да работи. При мене - в банката или в министерството - всеки работи за двама и за трима, не само за един. Ако човек на мене не ми работи двойно и тройно, аз го изгонвам. Ако е като писателя Йордан Йовков да носи две дини под мишница - сбогом, приятелю драг. Сбогом, мило момче. Иди там, където ще ти позволят да пееш за своя сметка, да носиш две дини под една мишница за своя сметка.

Аз не позволявам. Аз подготвям, аз обучавам хората около мене да работят двойно и тройно, защото плащам двойно и тройно. На мене писателят Йордан Йовков ми е мил като писател, но ми е враг като работник, като чиновник. Аз него ще го изгоня, но тебе ще те запазя и ще те науча как да печелиш пари, как да се омъжиш за банкер, за дипломат, за генерал, а не за подпоручик.
Тебе тук, в банката, сега те задиря и те ухажва моят чиновник, началник на бюро Илинчев. Не отричай. Знам това. Имам си разузнаване, на което плащам да ме осведомява за всичко. Илинчев е един на баща и на майка. Той е завършил търговски науки, но не е роден за търговец, не става и за банков чиновник.
И него ще изгоня. Ще си намеря някой друг - той е мамино детенце. Единак, единаците са лоши работници. Те са негодни за живота. Аз търся деца на многодетни родители от селата. Селяните стават отлични банкови чиновници, защото работят за трима-четирима. И умеят да пазят тайна. Ти също си една на майка и на баща. Това е лошо, но аз щe те шлифовам, ще те науча да работиш за трима и да получаваш заплата за четирима. Но искам диамантът да се поддава на шлифовка, да не се пука, да се пази от компли¬менти. Като всяко красиво момиче тебе те карат да излизаш на срещи. И ти досега излиза с Тодор Игнатов, с Петър Илинчев, с Макс Бехар, евреина. Тримата са стари ергени и търсят да се оженят, но не са за тебе. Освен Макс, никой няма бъдеще. Затова аз те моля, вземи заем - пет-десет хиляди лева, облечи се, стегни се и ще те направим тука кафеджийка.

Тя скочи.
- Какво-о? Аз, кафеджийка?
- Да, ти, кафеджийка. На майка ти, която сега в момента гладува и е без работа, ще й намерим едно кафененце на улица „Граф Игнатиев"", или на „Васил Левски", а може и на „Денкоглу", но да е до банката. Това кафененце ще го издържа банката. Майка ти ще вари кафетата, а аз като кажа: „Лина, мило дете, иди ни свари по едно кафенце с господин Масиер, с господин Щрайхер - независимо кой ще бъде той - ти ще се усмихнеш мило, ще се поклониш и ще покажеш крачето си - прекрасното си краче, обуто в обувка „Саламандер" и в най-скъпия чорап на София. Той ще го забележи, защото при мене в банката се носят винаги малко по-къси полички отколкото на улицата - това е традиция.
Гостенинът ще види, че тази банка има кафеджийка - жена на която се плаща специално да вари кафета. А ти ще си тръгнеш от моята стая с поклон. . . И с усмивка, забележи това, с много хубава усмивка ще кажеш: „Да, господин директоре. . . Ще Ви сваря, но как го обича гостенинът ни? А ла турка, а ла франга, или натурално балканско кафе? Как?"
Гостенинът казва как, тягосната атмосфера се разсейва от твоята хубава усмивка, мило момиче, и разговорът тръгва. По¬сле ти отиваш в своята стая и звънваш на майка си. „Мамо, донеси ни две кафета а ла франга, две а ла турка..."

Майка ти сварява кафенцата и ги носи. Ти ги поемаш от нея, донасяш ги в стаята на златна табла и я слагаш не пред мене, а пред гостенина.
Ако мене ме няма в стаята, ти сядаш при него на разговор, да го забавляваш, да го чуеш. Знаеш три езика - това е добре дошло за мене. А после ти ще ми кажеш какво те е попитал, какво сте си говорили. Защото той ще ти каже: „Е, как е, тихо е днес в банката, нали?" Ти какво ще му отговориш?
- Че е тихо, наистина...
- Фатална грешка. Той те подпитва, момиче - да разбере от страничен човек има ли движение в банката, има ли клиенти. Той това иска да знае. А ти ще му кажеш: „О, вчера беше такава лудница. . . Толкова много хора носиха пари. . . Работили са до
късно чиновниците " Повече нищо. Само това и отиваш да под¬реждаш шкафа с книгите отсреща, но срещу него. И се навеж¬даш така, че да ти види краката, да те загледа, да те покани на масата. Ако не те покани - лошо. Значи или е хомосексуалист-педераст, казано на звучен български език, или пък е толкова стар и толкова грохнал като Сабат Фархи, та не му идва на ум за нищо. Но аз не познавам мъж, който като види хубаво момиче на ниска длъжност, да не го покани на обяд, на вечеря, на разходка след работа и да не му посочи стаята си в хотела.

Аз ще ти казвам къде да отиваш, как да отиваш, какво да правиш. И за всяка услуга с клиента - вечеря, разходка, разговор (хората имат нужда и от разговор за развлечение) аз ще ти плащам по 500 лева на вечер. Няма да лягаш с тях - милиони да ти дават. Не. Не знаеш мъжете какви болести носят и от какво са боледували. Ще виждаш във всеки чужд мъж сифилистика, триперлията, заразения.

Ще се държиш гордо и нежно. . . Гордо и нежно. Гордо и нежно - запомни тона. Силата на жената е в нейната нежност и слабост. Непорочното момиче Лина аз ще направя примадоната на България. И ти ще си ми благодарна. Но знай цената си. Хубава си много, умна си много, но лошо облечена и зле възпитана. Усмихвай се мило и сдържано, никога не се смей високо. Високо се смеят само бар-дамите и пияните жени.
Ти ще се научиш да пестиш думите си и да отгатваш какво говори той като мълчи, и какво иска да ти каже като го извърта. Животът е връткане. Животът е едно безкрайно дебнене, мило дете. Жената врътка дупе и го продава на най-високата цена - за банкер, за дипломат, за милионер. . . Тя врътка очи и ги продава в театъра на директора или на режисьора, но не и на актьо¬ра.
Артистка, която се жени за артист, като Петя Герганова за Стаматов, еби му майката, това не е брак. Хора с еднакви професии трябва да са шивачи или обущари, за да се женят. Жената трябва да боготвори професията на мъжа си. Ето, това е тайната на успеха на брака. Музикант, женен за музикантка изпята песен. Негоден брак.

Лина ме слушаше, господин Памукчиев и попиваше всичко. То бе като Мария, умно и надарено дете, но без домашно възпитание. Никой не бе го научил на това, на което го научих аз. . . Един ден дойде майката на Лина и ми благодари за кафенето. Печелела добре. Била сред хората. Имала пари да купува рокли на дъщеря си. А аз й казах:
- Госпожо, ще си знаете само кафенето и втори път няма да стъпвате в банката, нито да идвате да виждате дъщеря си. Ще си намерите едно момченце, сираче, ще го храните, ще го поите, ще го обличате, ще живее у вас или в кафенето, но Вие няма да идвате тук. Аз готвя дъщеря Ви за превземане на Олимп, Вие я влачите към дъното, кьм Ючбунар. Вървете си. Идете си и знайте, че имате дъщеря брилянт, дъщеря съкровище. Тя ще Ви изведе от кафенето в чужбина. А момченцето или момиченцето, което ще вземете, то ще носи кафетата в банката. Ще го облечете прилично, ще го подстрижете. И го ще бъде щастливо. Искам да ощастливите едно сираче, едно бедно дете, което ще Ви остане винаги признателно. Бъдете умна, дъщеря Ви си и изкарва хляба. И тя има нужда от успехи. Вие сте бреме за нея. . . Стойте настрана. . .
Тя ме разбра и си отиде.

Идват този ден при мене - помня много добре това - петима търговци на тютюн от Пловдив: Кудоглу, Томасян, Дердерян. Все лични хора - трима арменци и двама българи. Арменците са най-веселият, най-припряният, най-сладострастният народ на света. Арменец, като му замирише на жена, продава баща си и майка си, плаща и купува. Той не жали нищо, докато българинът, аз ти казах вече, господин Памукчиев, гледа да ебне без пари и да бяга , да не плаща . Арменецът плаща щедро. Най-щедро плащат арменците на този свят. Те са много умен и благодарен народ. Кой друг народ дигна паметник на Яворов в България. Никой освен арменците. Ние, българите, го накарахме да си тегли куршума и да се отрови накрая, като го съдихме, че убил жена си. Как няма да я убие, като е луда и бясна от ревност. И аз да съм, и аз ще я убия. Макар че аз не вярвам това - тя самата се е самоубила, защото има хора, които искат да се тровят, да се самоубиват, за да влязат в историята или в литературата и да се говори за тях. Има ги. Свят широк, чудаци - чок. Аз познавах добре и Лора и Яворов. Той бе благ, нежен човек, не би могъл да я убие. Но му лупнаха това име - и той се самоуби.... Та, казвам аз, дойдоха тримата арменци и двамата българи и аз натиснах копчето. Яви се Лина. Хубава, весела. Аз казах небрежно, каго на слугинята си:
- Шест кафета, моето без захар. А господата да ти кажат как да го свариш.
Казах го небрежно, нехайно.
Кудоглу потрепера. Томасян пламна.. . Изгоря. Той бе зашеметен. На това хубаво момиче аз нареждах като на слугиня. А то хубаво, хубаво дете, чудо. . .
- Извади бележника и запиши - казах аз. – Те са деликатни господа. Да не сбъркаш на кого какво да свариш.
- Аз помня, господин Буров - каза тя.
А очите на тримата арменци в нея. Те не чуват какво аз говоря, чува само Кудоглу. И аз казах:
-Госпожице, при мене не се доверяват никога само на паметта. При мене в банката се записва всичко на книга. Аз искам моите гости да пият най-хубавото кафе на света. Защото, знай, арменците са най-добрите майстори на кафе в света. . .

Томасян отиде при нея и й подаде едно мускалче - той винаги носеше по десетина мускалчета с розова есенция. Тя обаче не го помириса.
- Благодаря, господине, но на мене ми е забранено да приемам подаръци.
- Защо?
- Така е наредено. Тука подкупи, подаръци не се приемат.
- Но аз ти го давам.
- Благодаря Ви. Трогната съм, но като дойда в Пловдив някой ден по работа, ще намина да си го получа. . . Нали нямате нищо против, господин директоре?
- Там, да. Но тук - не разрешавам. . . Простете, господин Томасян, но тази банка, основана още през 1895 година се крепи само на доверието и на реда, въведен в нея по немски образец - да се работи и да се разчита само на честната заплата.
- Хубаво правило. Но едно мускалче не вреди.
- Вреди.
- Не, не вреди.
- Вреди, господин Томасян. Защото захапеш ли пръста, ще налапаш цялата ръка. Днес мускалче, утре пликче с пари, след това пачка с банкноти и край - минирана е банката ми. За да няма това - никакви подаръци. . . Отивай, Лина. . .

Томасян поиска да ме попита за нея, но аз се заговорих с Кудоглу за Германия, за тамошните цигари и той млъкна.
Кудоглу са голям род от Пловдив, най-богатият род. Като се кажеше Кудоглу, все едно, че в София се казва Кочо Хаджикалчов или Стоян Тевекелиев. . .
Томасян бе започнал да изкупува родопски тютюни. Той пусна пипалата си в Джебелския район и изкупи там на по-висока цена най-хубавия тютюн. Нашата фирма „Бяло море", за търговия с тютюни, изостана отдавна-отдавна. Ние имахме нужда да узнаем на какви цени купува Томасян. Защото той не само че изнасяше цигари, но изнасяше и сурови тютюни.

А това беше опасно за България.
- Защо?
- Защото ние искахме да създадем работа за нашите хора тук, в България, а не на американци и австрийци. Казах ти, вчера ти казах, господин Памукчиев, че няма по-страшно бедствие за нацията от безработицата. Тя води до всички пороци и грешки. До глада, до болестите, до пороците, до кражбите, до насилията, до проституцията.

Престъпник е този държавник, който допуска безработица. А аз исках нашите тютюни да се обработват тук и тука да има работа за българите.
Томасян изнасяше. Изнасяше и Дердерян. Изнасяше и Чапрашиков, Чаракчиев, Одони, кой ли само не изнасяше. А не внасяха нищо, освен пари.
И пак изкупуваха и пак изнасяха. Нещата отиваха към пропаст. Лина донесе кафетата и се наведе да подрежда книгите. . . по сценарий.

Евреинът умее да се владее. Англичанинът и американецът - също. Но източният човек не умее. Томасян, загледан в дупето на девойката, забрави за какво е дошъл. Идваше за преговори, а забрави за мисията си. После ме сбута.
- Колко получава това момиче при тебе?
- Две хиляди - казах аз.
Две хиляди лева бе заплатата на една гимназиална учителка.
- Аз ще й дам десет хиляди - каза ми той. - Пусни я да дойде при мене в Пловдив.
- Говори с нея - казах аз небрежно. - Но после, сега да свършим работа.
- Веднага - каза той и се обърна към Кудоглу и Дердерян. -Вижте какво, всеки има право на живот в тази страна, да се разберем. Да си поделим тютюните по райони, по качество, по цени. Да не се конкурираме както досега. Аз съм за свободната търговия, но на картелни начала. Картелът трябва да се създаде, картелът трябва да го има.
През 1929-1931 година, господин Памукчиев, когато се воде¬ха тези пазарлъци, аз бях министър на външните работи, но си ръководех и банката. Аз бях и министър и търговец. Защото казах вече - при мене се работи двойно и тройно и аз сам давам пример за това. Тогава бяха на мода картелите.
При картела, както знаеш, се уговаря цената и периметъра на отделния търговец, на отделния фабрикант.
Картелът има за задача да въведе ред в конкуренцията и да запази строя, режима, икономиката, държавата. Картелът в кризисно време е най-доброто средство за регулиране на цените.

Аз извадих нова бутилка „Гъмза" от Сухиндол. Бях я взел именно за такива моменти. Когато заговореше за банки и картели, за концерни и сдружения, Буров просто се забравяше и не спираше. Ръката ми отмаляваше.
Не можех да записвам повече, а той говореше, говореше. Тогава вадех бутилка или луканка, правена от баща ми на село, режех, наливахме чашите и пиехме бавно-бавно, като на свещенодействие. Ръката ми си отпочиваше, а след това разговорите продължаваха. Тогава именно изтичаха най-сладките приказки, каквито господ - бог е създал. Аз бях единственият слушател. Ако през това време имаше още един стенограф, каква книга би излязла, каква книга. Но нямаше. Ние си допадахме с Буров - бях най-добрият му слушател. Слушах го с почит и наслада, а това го радваше.

- Господин Буров, как се развиха нещата по-нататък с картела? Какви други картели имаше в България тогава?
- О, картелите бяха много. Пръв се създаде така нареченият маслен картел.
- Кого обедини той?
- Всички маслобойни в България и фабрики за олио, като химическите заводи “Д-р Никола Милов" на гара Костинброд. Тези заводи в 1929 година снабдяваха с олио армията и Трудовата повинност.
Тези две важни звена за търговията - армията и Трудова повинност - поискаха по-евтино олио.
И щяха да го намерят, ако ние, банкерите, не предотвратихме това и не създадохме веднага масления картел.

Цената не можеше да се намалява до безкрайност. Цената се запазваше, защото се запазваше и цената на слънчогледа. Ако се намалеше цената на олиото на пазара, веднага щеше да последва намаление и на цената на слънчогледа.
А селянинът е барометър на времето и на икономиката. Селянинът щеше да престане да сее слънчоглед и да предлага на пазара слънчогледово семе. Ние щяхме да загубим десетина милиона литра за пазара и още толкова за износ.
Наш стопански интерес бе да насърчаваме добива на слънчогледово семе , а тона ставаше като се повишава цената му , като се сее повече и повече слънчоглед. Защото олиото се оказа по-рентабилно и по-полезно от маста, от сланината.

От маста и сланината човек добива сто болести, и най-вече старческа деменция, вдетиняване, склероза.
Маста е вредна за стария човек. Тя е добра за ескимосите и северните народи, но ние сме юг.
А олиото е полезно за нас, южняците.
Аз например не ям мас, нито мазнина от свинско, освен както сега, в тия гладни години. Но само за мезе, с пивко винце. Алкохолът разгражда молекулите на мазнините и те се разлагат. Затова моряците - които ядат много тлъсти ястия - пият толкова много спирт, ром, коняк, ракия. За разграждане. . .
Олиото е лека и приятна храна.
Ние създадохме масления картел и задържахме задълго цената на олиото.
- Но това не вредеше ли на пазара?
- Всяко нещо, освен ебането, вреди на човека, господин Па¬мукчиев.
- Всяко нещо?
- Да, всяко нещо. Когато е прекалено, то е вредно. . . . С изключение - казах на какво. Само то не вреди... Маслото, това са калории. Човек днес може да мине с една чорбица от киселец, лобода или спанак. И няма да умре гладен. Ще живее.

Но арабин наяде ли се със свинско в оня пек, в Арабия - умира. Ето защо пророкът Мохамед - който явно е бил завършил курсовете за фелдшер или е бил лекар - забранява на мохамеданите да ядят свинско. За да се запази свинекото, е нужна много сол, а в пустинята вода няма. . . И пак - забрана на свинското. Напие ли се човек с алкохол на оня пек - пада и умира. Идва нова забрана на исляма – “Алкохолът е вреден и опасен и е прокълнат от Пророка".
Затова мюсюлманите някога не са пили , но сега пият като свине, и то повече от нас. И плюскат свинско без да им става нещо. Защото България е най-хубавото място в света и има най-хубав климат. . . Това е. Има вода, има въздух.

България, господин Памукчиев, е на пъпа на света. По-дивна, по-нежна, по-прекрасна страна от нея няма. И ако ние сме оцелял и като народ, то е само затова, защото сме си запазили горите. Турция - ах, ако не бе дошла Русия тука през 1877 година и ако беше останала турската власт - щеше да изтреби горите ни и нас да изтреби. Но късно се сети. Късно. Когато трябвало да се прокара линията Русе-Варна, се видяло, че България има милиони декари девствени гори, че тези гори струват пари. И султан Аблул Азис дава концесията на англичаните, дава я на Барон Хирш, и той прави линията Саранбей-Пловдив-Одрин-Цариград. . . Целта е била да се изтребят българските гори, не за друго.

-Тя е била стратегическа железница, господин Буров.
Буров се смее и пие винце.
- Вие, младите хора. господин Памукчиев, особено младите офицери като Вас, на вашата възраст, умирате, ако не кажете по една суперкупешка дума: „тактически", „стратегически". Какво значи „стратегически"? Значи военна железница - това е то стратегическата железница. Тя ще превозва при нужда войски, но 350 дни в годината превозва пътници и стоки.
Барон Хирш вижда горите в Тракия и започва да ги изсича - уж за траверси. Той за две-три години изсича над 300 000 декара гори в Тракия - от Свиленградско, Асеновградско, Пловдивско, Татар-Пазарджишко. По линията Пловдив-Свиленград-Одрин е имал складове в селата Катуница, Караджалово, Каяджик (днес гара Раковски) и на още сто места. В Харманлийско и в Симеоновградско турската държава е поддържала специални военни части за изсичане на горите в онези краища. И тогава именно се обезлесява Тракия.

До 1856 година, до края на Кримската война, Тракия е имала хубави гори. Но оттам нататък, откакто идват немски и австрийски агенти, като Барон Хирш, се смъква короната и на Родопите, и на Тракия. България се обезлесява. . . Около Пирдопско, Карловско, Калоферско, Казанлъшко, Сливенско е имало толкова гъсти гори, че влезе ли там хайдутин, не можеш го хвана.
В Котленекия балкан, към Елена и Тузлу-Алан, е имало гьсти, непроходими лесове, където ек на брадва никога не се е чувал. Тези гори са били опора на българина при чумаво време и в ония смутни дни.
Българинът не може без гора, тя му е като майчица.
И за гората е пял песни. Аз помня една:

 
Стар Димо на двор седеше,
на двор, под бял трендафил,
жълта ракия пиеше към гората
гледаше и на гората думаше:
- Горо ле, горо, зелена,
знаеш ли, горо, помниш ли,
кога из тебе бродех,
С триста мина дружина.
На трендафила пее славейче.
Славейче пее, говори:
Димо ле, стара войводо,
ако би гората думала,
не би я секли дървари,
не би я пасли овчари,
не би тя крила хайдути.
Майка си чедо предава на турци
и на сеймени, гората майка хубава
-скрий ли се в нея хайдутин,
никому нищо не казва.

- Това е, господин Памукчиев, това е гората - богатство и благодат. Нищо не ти иска, като майката, като родната майчица. А всичко ти дава - вода, гъби, дивеч, лов, риболов, влага, облаци, и ти напоява нивките. Без гора няма земеделие. Ислямът някога е знаел силата на гората и на водата, затова като идват турците в България се настаняват в най-хубавите и най-плодородни земи. Заселват първо Тракия, Пловдивско. Султаните са искали оттам ориз, месо, кожи, агнета, вълна, жени... Жени за харемите си.

Най-хубавите българки са били в Тракия.
И аз, и ти, господин Памукчиев, сме от Северна България. Ти - от Севлиевско, аз - от Горна Оряховица и Лясковец. Там нямаме хубави жени, а в Тракия те са били милиони и всички те са били потурчени, откарани в харемите. Това е първото изтребление на българите. Второто идва с еничарите, третото- с походите. След всеки поход българското население е обеднявало с по сто, по двеста хиляди млади мъже. Защото турската армия е водела със себе си роби, да им носят багажа, оръжието, да им готвят, да им бъдат любовници - позорна професия. Но това е робството.

Затова ние трябва да целуваме винаги краката на Русия и на руснаците, защото ако не бяха те да дадат 200 000 жертви, сега щяхме да веем фесовете и да пеем „Ла иляхин аллах” и „Олелям-селям" и "Аллах акбар" (Един е Аллах). Българинът, който и да е той, види ли руснак, трябва да му сваля шапка. Аз не обичам болшевиките, не. Обичам руснаците и Русия. Защото ако не бяха те, сега щяхме да варим пилаф, като слуги, а ние си пием винцето и приказваме. . .

Абе, има красота в този живот и в чашата вино, господин Памукчиев, стига човек да умее да го цени.
- Господин Буров, Вие започнахте за Лина и не се доизказахте.
- Да, спрях, защото я пратих в една легация - да работи там.
- Защо?
- Омъжи се.
- За кого?
- За един дипломат. За един пълномощен министър, без да ме попита.
- Как?
- Предложил й, като Томасян, къща, пари, екскурзии из чужбина. Завел я, без да знам, на кабаре. Видяла тя другата страна на живота, но не го изпробвала. Той бе боледувал някога като младеж от трипер и бе загубил способността да прави деца. Тя преспала с него, той се излъгал и й казал да не се бои, защото на младини боледувал от заушка и затова бил безплоден. Беше син на банкер. Имаше десет къщи в София и пет вили в чужбина. Живееше от тютюни. Томасян бе съдружник на свекъра й. Така Томасян - без да знам аз - подмамил това момиче в Пловдив, на панаира, запознал го с негов приятел, дипломата и той се оженил за Лина. Аз останах като гръмнат.

Всичко бях предвидил, но не и това, че един арменец ще излезе по-умен от мене и ще омъжи това момиче за свой агент, за свой представител в
Испания, но в онази Испания - до революцията през 1936 година.
- Гражданската война. . .
- Все едно, тя пропадна тогава. . . Испания бе един оазис за дипломатите и средище на тютюните в света. Оттам се разпределяха южните тютюни за Америка. Томасян имал агенти там, а аз нямах.

И не подозирах такава комбинация. Веднага уволних тоя дипломат, но той не се върна в България. Умря наскоро и аз назначих Лина в легацията, като чиновничка, да ме осведомява за хода и маневрите на тютюневата борса в Мадрид.
- Работеше ли добре?
- Много добре. Тя бе най-хубавата жена в Испания. Лично аз, като мъж, не харесвам много испанките и арменките като външност. Те са огнени жени в леглото, но външно не блестят.
Блести българката, блести сръбкинята, блести румънката. Аз натоварих Лина да проучи как, по какви пътища тютюните на България стигат до Испания. Узнах от нея, че българи-емигранти, натурализирани немци, австрийци, испанци ги изкупуват чрез подставени лица и ги пращат в Америка.

България снабдяваше Америка с тютюни, без да закачи от печалбата. Ние, българите, не знаехме, че нашите тютюни минават през ръцете на бегълци-емигранти, като Сотир Немски, като Васко Пеев-Блъсков, като РадимирТутенку-румънец, роден от сръбкиня, с баща българин, румънски поданик, човек на крал Карол...
Про 1930 година претърпях първия крах на тютюнената борса - върнаха ми една огромна партида тютюни. Не съм го споделял с никого тогава. Преглътнах хапа и загинах. Паднах в нокдаун. Оставаше още един удар и щях да изпадна в нокаут. И този удар дойде на 21 юни 1931 година. Тогава ми тръгна назад-назад, та дотук. Има моменти, господин Памукчиев, когато на човек му върви леко и волно и той пее и печели отлично. Но идват и тъжни моменти.





Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lubomir33
Категория: Политика
Прочетен: 854037
Постинги: 273
Коментари: 604
Гласове: 1650