Преди известно време, когато сподeлих  с  един  мой добър  приятел  мисълта си да говоря публично за Добро поле, той сви вежди и ми каза:

- Не можа ли да избереш  друга тема? Българската военна история е пълна с толкова светли дати и имена, че е по-добре да мълчим, да забравим  Добро поле.

Аз зная, че това мнение се споделя и от голяма част от българското просветено общество.

И именно това показва, че Доброполската трагедия е малко позната на обществото в нейната истинска светлина. В специалната военна — чужда и наша — литература е писано твърде много по този въпрос; една парламентарна анкета и един  държавен съд събраха много данни за действията на голяма част от участниците  в събитията в тия съдбоносни дни, но събраните материали не са систематизирани, изяснени и добили широка известност. 

Може би, поради изпитваната болка, ние не искаме да човъркаме една жестока рана, може би ние искаме да покрием веднъж завинаги с покривалото на забравата ония събития и лица, които станаха непосредствена причина за националното ни нещастие. Така или инак, Добро поле стана синоним на едно падение и ние го спомняме само с проклятие в уста към ония български войници и офицери, които през септемврийските дни на 1918 година се намираха на Доброполските висоти. Обикновено ние им лепваме етикета „предатели" и ги отминаваме с презрение.

При излагането по-нататък на фактите, аз ще предоставя на читателите сами да преценят, доколко е основателно това, станало вече банално, прозвище за защитниците на Добро поле, но аз не мога да се въздържа да не направя веднага една преценка на твърде лекомисленото обвинение върху цели български полкове, покрили себе си с неувяхваща слава в толкова много кръвопролитни боеве. Произнасяйки с  лека ръка това обвинение, ние не си задаваме дори въпроса, дали е съвместимо с честта на нацията, с честта на армията ни, с нейното славно минало едно тъй позорно петно.

Ние не сме и мислили, че дори ако, за голям наш срам, ние бяхме разбити в 1918 г. благодарение на предателството на българските войници, ние би следвало да си затворим устата и да се скрием завинаги от себе си, от чужденците и от по-младите един тъй позорен факт. Вместо това, ние крещим на всеслушание за предателство, оправдаваме се с него, като забравяме за онази печална слава, която оставяме в наследство на идващите след нас поколения. Така това позорно обвинение намери най-широко разпространение във  всички среди, поради остро чувстваната необходимост да се даде някакъв отдушник на народната и лична мъка.

То стигна до там, че в казармите на войниците, очевидно с „възпитателна" цел, бе окачена една срамна картина — как българските войници на Добро поле са навели знамената си над окопите, през които минава свободно противника-победител.

Непроверено, необмислено, прибързано това обвинение бе запечатано най-напред с една срамна заповед на действуващата българска армия.

Без всякакви конкретни доказателства, то бе повторено по-късно и пред анкетната комисия и пред държавния съд, а след това то вече плъзна по цялата страна, а доскоро то бе лозунг и в нашите партизански борби.

Пред анкетната комисия м-р Малинов казва, че Франше Д’Еспере казал на Ляпчев в Солун, че пробивът се дължал не само на съглашенското надмощие, но защото имало и предатели в София... (к. н.)

Пред  държавния съд помощник - главнокомандващият генерал Тодоров каза:

 „Аз мисля, че е имало предателство, но да го докажа не мога" . . . и по-долу:

„Станалото на Добро поле е предателство".

Началникът на Щаба на армията генерал Бурмов не е категоричен. Той казва:

„ Дали е имало предателство, е трудно да се определи.

В Щаба нямаше доказателства за това . . .

Според сведенията на Главната квартира, в Солун и Швейцария е имало българи, които са предателствали".

 Това обвинение бе добре дошло по-късно и за генерал Лудендорф, та и за други германски писатели (Цвел, Новак и др.), които се възползуваха от него, за да оправдават своето поражение и като едно облекчение на тяхната съвест за отговорността им пред нас —техните бойни другари и съюзници.

Генерал Лудендорф ни клевети с тези думи:

„Съглашенската пропаганда, поддържана, вероятно, с значителните си парични средства (подозира се американския консул Мърфи, б. н.), унищожи напълно вярата на българската войска във възможността за постигане на крайната победа. Без сериозна съпротива българите си отидоха по домовете".

Само сръбските и гръцки автори пишат в наша защита. Сръбският полковник Калафатович, един от нашите достойни противници, пише: „Легендата за българско предателство е съвършено невярна и с умисъл разпространявана от германците". В същия смисъл пише и гръцкия автор капитан Фотиадес.

Къде е истината, ще се види нагледно от по-нататъшното наше изложение.

Ако се касаеше само да събера всички материали по нашето поражение през 1918 г. и да представя пред съда на обществената съвест делото по

т. н. предателство на Добро поле и това би било достатъчно, да оправдае избора на моята тема.

Но аз имах и други още мотиви за своето решение. Не напразно е казано, че войната е най-сериозното изпитание за народите, че войната е   най-върховното напрежение на всички физически и духовни сили на нацията, че войната е една от формите на борбата за съществуване в природата, една от проявите на националната мощ, на нейния културен, организационен и морален гений и само тя дава отговор на вечния въпрос: да бъдем или да не бъдем. Независимо от това, дали ние сме защитници на грубата и жестока военна борба или не, дали сме кротки миролюбци или поклонници на силата, призракът на войната периодически надвисва над главите на народите и те, щат не щат, са принудени да изтеглят меча. И тогава „горко на победените".

Има ли днес някой повече от нас да чувствува жестоката истина на тия думи? Може би мнозина от моите читатели ще ме заподозрат, че с тия думи аз правя пропаганда на силата. Не, аз не искам да мина в числото на ония, „сеячи на страхотии" за които говори Хендерсън, но моето желание е да подчертая ония вечни истини, които народите с къса памет най-често и най-лесно забравят, приспивани от сладките звуци на песента за тихо и мирно съществувание. За жалост, дали поради слаба държавна и историческа традиция или поради духовно предразположение, тези миролюбиви и нежни песни намират най-често отзвук в нашите български души, та затова е необходимо по-често да се припомнят и жестоките истини.

Днес или утре, безразлично кога, ние ще бъдем заставени да подложим на нова проверка нашите сили, да подложим нацията на ново изпитание и ако не искаме да бъдем окончателно заличени от историческата сцена, трябва да черпим поука, както от своите успехи, тъй и от своите грехове. Ние трябва да имаме доблестта да подложим на оценка делата си от вчерашния ден и да познаем своите добродетели и своите недостатъци.

Народите, както и отделните личности, се каляват в страданията, стига да потърсят поука от тях. В тоя смисъл Добро поле трябва да стане изходен пункт за една нова епоха в нашия живот, защото няма по-скъпо платен урок от нас, отколкото тоя на Добро поле! И затова, не мълчание, не зариване главата в пясъка! Нашата съвест не трябва да престава да бъде измъчвана от въпроса: как, защо след толкова победни успехи ние стигнахме от Добро поле до Ньой?