Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.01.2014 10:21 - Реч на ген. Христо Луков
Автор: lubomir33 Категория: История   
Прочетен: 3706 Коментари: 4 Гласове:
7

Последна промяна: 31.01.2014 10:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Наближава ежегодният, единадесети поред Луковмарш, който тази година ще се проведе на 15 февруари.
Като че ли стана някаква традиция
на днешните властимащи дни преди провеждането му да създават всевъзможни пречки на организаторите на това събитие.

В тазгодишната съпротива срещу шествието освен разни "правозащитни" организации се включиха и агенти на ДАНС в опита да провалят лекцията за "най-големият фашистки главорез" ген. Христо Луков.
След като се справиха с всички останали заплахи за националната ни сигурност, те се заеха и с тази.
Положението е под контрол да знаете, може да спите спокойно:) Трагикомедията продължава.

А дали генерала е наистина такъв какъвто го описват враговете му може да прецените и сами. Предлагам Ви една негова реч
произнесена надекември 1942г.  по случай празника на СУ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“, в която той дава исторически примери за това докъде води отслабването на инстинкта за самосъхранение на един народ и приспивните песни за "мир на всяка цена", за борбата с комунистическата чума, за обвиненията към него в корист и корупция, за следването на българските национални интереси и т.н.
Все въпроси които са актуални и днес.


Ваши Превъзходителства,
Господин Генерал,
Драги студенти,
Изключителната обстановка, при която вземам ду­мата тази вечер – да бъда на една другарска вечеря, изящна в своята скромност, в едно истинско подзе­мие, гдето българската национална студентска младеж празнува своя патронен празник всред атмосфера на сърдечно другарство и национален възторг – ме предразполага към съзерцание на онази велика и ге­роична епоха на българския народ, когато вашият патрон Св. Климент откри в Охрид първия български университет, за да просвещава в наука и добродетел българските младежи на родния им език.

Какво епохално събитие е то! Гордо завоевание на българския национален дух, което утвърди българското име в най-хубавите страници на европейската културна история и даде светлина, писменост и цивилизация на цялото славянство.
Толкова велико и съдбоносно е то. И толкова по-гордо за нашата историческа чест, като се знае, че нигде другаде по европейския свят по това време не се учеше наука и не се слушаше Словото Божие на роден език. Потребни бяха цели два века след Св. Климент, за да може националният език и писменост на западните народи да се наложат на латинския език – езикът на техните университети – и почти толкова продължителни трябваше да бъдат усилията на източните, за да освободят своята наука от владичеството на гръцкия!

Стоим пред това велико събитие на българския дух в захлас от неговия блясък и, все пак, ни се иска да проникнем в историческата истина, която то крие в себе си. Кое подтикна българския дух към този културен подвиг? Кои бяха условията, кой бе двигателят?

Световното миролюбие иска да ни увери, че само безметежието на един уседнал живот, мирен, спокоен и благоденствуващ, създава условия за духовно творчество на народите. Борбите убиват тия възмож­ности, хабят усилията или ги насочват в посоки, чужди на всяко творчество.

И все пак, драги господа, зората на третата цивилизация в Европа не изгря от север, гдето многобройни славянски народи живееха в мир, далече от бурите, които едно жестоко съперни­чество за утвърждение и господство заставяха българския народ да твори съдбата си с меч, в кърви, разру­шения и несгоди. Заседнал като клин между двете европейски цивилизации – римската и византийската – българският народ в героичното време на Бориса и Симеона създаваше обширната си империя от Днестър и Тиса до трите морета, наистина със силата на своя меч и я утвърждаваше с обаянието на своята нова и свежа държавност и с една нравствена култура, която не се нуждаеше от насилие за да бъде припозната.

И тъкмо в тази героична обстановка на тежки борби и всестранно напрежение, българският национален гений сътвори в Охрид чрез свой избраник Св. Климента, най-великото свое творение – езикът и писмеността български – и да го предаде в дар и на Севера. Ето тук, в това негово проявление, аз искам да открия, драги господа, ония две основни начала на българския национален дух, върху които се изграждат всички, негови завоевания и до ден днешен, а именно борче­ското и творческото начала.

Бивали ли са те на лице, еднакво свежи и еднакво дейни, българският дух е крачел от победа към победа. И, наопъки, когато по­ради превратностите на историческата съдба, борческото начало е отпадало – отслабвала е и творческата способност на българския дух.

Господа,
Потребни ли ни са и други доказателства и повече сравнения, за да повярваме в тази истина? Да спрем тогава нашето внимание върху епохата, която иде непо­средствено след бурното и славно царуване на великия Симеон. Един извънредно просветен и дълбоко религиозен господар дойде да наследи престола на обширното българско царство. Силно привързан към блясъка и мистиката на източната култура, благочестивият син на Бориса поиска да преобрази държавата на своя родител, за да я нагоди към господствуващия по онова време византийски държавен и религиозен космополитизъм.

Тъй религията, мирът и благочестието бяха издигнати като основни догми на новия български държа­вен и обществен ред. Мечът бе захвърлен, борбата прекратена. Мирът с Византия стана единствената държавна политика. Всички станаха певци на „мира на всяка цена“. Военноначалници и боляри се предават на религиозен мистицизъм, хвърлят достоянията на своите санове, за да наметнат монашеското расо, и тъй да се предадат на служба за спасяване на душата си. А народа изоставят, докато и у него изчезва всяко же­лание за борба и съпротива.

Българският борчески дух угасва. Угасва и неговата творческа способност. Само в отрицанието се проявява тя. Робството и гибелта на държавата не можеха да се избягнат ...
Трябват ли ни още примери?


Кое запази творчески българския дух през петве­ковното турско робство, за да дойдем до нашето въз­раждане, безпримерно по бързината на своето развитие и успехи? Не бе ли онова постоянно състояние на же­стока и кървава борба на нашия народ срещу угнетителя, което държеше буден, деен и творчески. Колко имена бележити и колко светли дела на истинско културно творчество ни остави борческият дух на българ­ското възраждане!

Колко реализъм и колко символика едновременно въплъщава бляскавият образ на Ботева – този гигант на българския дух! Каква хармония на борческото и творческото в душата на този велик певец и воевода на българската свобода!
Меч и слово; борба и творчество – единосъщие на българския ПОБЕДЕН дух – най-хубавият му образ, и най-красноречивото указание за поколенията, които са призвани да го създават и поддържат! Бъл­гарската чест и бъдещето на нацията са заложени на него.

На 1918 год. страшното национално нещастие, което ни сполетя, помрачи нашето съзнание и ни тикна към отчаяние. Сломен бе българският меч, а с него и мечът на собствените сили на народа отпадна и вя­рата в народната съдба. И всяка воля за борбата изчезна. Пресекна и всяко творчество на българския дух. Едно ново богомилство роди идеята за интегрална Югославия и предаде българската чест, българското минало и бъ­дещето на нацията в ръцете на чужденеца. Толкова бе отпаднало борческото в нашия дух. И затова тол­кова разрушително и предателско се оказа и неговото творчество.

Друго проявление на отпадналия дух на Нашия народ бе идеята за Съветско славянство, което поиска да изкористи остатъците от традиционното русофилство на старите генерации за целите на междуна­родния марксизъм.

Петнадесет години преминаха в съперничество за господство на тия две отровни лъжеучения. Петнадесет години на безверие, омраза и национална тъмнина, докато старата борческа кръв на българина не заговори и не възбунтува в жилите на младите поколения за укор на тия, които бяха изоставили българската гордост и дългът към бъдещето на България.

Възбун­тува се и се наложи. Възроди се борческото на българ­ския дух, съживи се и неговото творческо начало. За­почна нов живот, национално борчески, свидетели на който сте всички вие. Събуди се националната гордост, възвърна се вярата в добрата съдба на България. А, най-важното, че поискахме сами да бъдем неин творец.

И ето ни сега пред един нов враг по пътя на нашето историческо бъдеще. Предстоят ни нови усилия и борби за нашето място в новия свят, който сред страшните мъки на войната се изгражда, и което място ще бъде толкова достойно за нашата национална гор­дост, колкото достойни се окажем ние в тази борба.

И СЕГА ЩЕ ЗАЛОЖИМ ВСИЧКО НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ – ПАК ТОЙ ЩЕ СЪТВОРИ НАШЕТО БЪДЕЩЕ. АЛА САМО ТОГАВА, КОГАТО ПО НАША ВОЛЯ ТОЙ БЪДЕ ПРЕДСТАВЕН В НЕГОВИТЕ ДВЕ ИСТОРИЧЕСКИ УТВЪРДЕНИ НАЧАЛА. САМО, КОГАТО НАШАТА ВОЛЯ ЗА БОРБА, УПО­РИТА И НЕПОКОЛЕБИМА, ПРЕДВОЖДА НАШАТА ТВОР­ЧЕСКА ДЕСНИЦА.

САМО ТОГАВА НАШЕТО ОБЕДИНЕНИЕ – НАЙ-СЪКРОВЕНОТО ВЪЖДЕЛЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД – ЩЕ СТАНЕ ДЕЛО ТРАЙНО И ВЕЧНО. БОРБА ДО КРАЙ – ДО ПОБЕДА, ЗА ДА РАЗЧИСТИМ ПЪТЯ И ДА ВДЪХНОВИМ ЕДНО ТВОРЧЕСТВО ВСЕОБЩО И ВСЕСТРАННО, ДОСТОЙНО ЗА НАШЕТО МИНАЛО.

И нека строгият поглед на велики Симеон, който от дълбочините на нашето бляскаво минало следи всяка наша стъпка и поведение, бъде успокоен, че ние не ще забравим своя дълг. Опрени на великите ни съюзници, на които сме обрекли нашата стара българска вярност, ние чакаме своя час с ревност за подвизи, и с готовност да се покажем достойни за голямата мисия, с която България е натоварена тук на Балканите.

С ЦАРЯ И НАРОДА, РЪКА ЗА РЪКА, СВЪРЗАНИ В СЪДБА И КЛЕТВА, ДА ИЗПЪЛНИМ СВОЯ ДЪЛГ! И ДА ГО ИЗПЪЛНИМ ТЪЙ, КАКТО НАШАТА ЧЕСТ НИ ПОВЕЛЯВА!

 [ПРОДЪЛЖЕНИЕ]


Другари легионери,

Продължавам речта си в онази нейна част, която от коректност към нашите високи гости – пълномощ­ните министри на съюзните ни Германия, Италия и Унгария; – трябваше да премълча. Сега, в тяхно отсъствие, можем да кажем нещо и по нашите вътрешни работи и борби.

Другари,
Движението на Българските Национални Легиони из­никна преди дванадесет години спонтанно всред нашата гимназиална младеж, първоначално само в няколко града, и почти веднага се разпространи из цялата страна. Неговото появяване имаше вида на едно стихийно избухване, което показваше, че обективните условия за създа­ването му, са били на лице.

По това време българският комунизъм, вдъхновяван, субсидиран и ръководен от III Интернационал, завладяваше всички обществени терени, гдето можеше да се воюва срещу българската държава и срещу здравото национално чувство, което я поддържаше.

Настани се той и в българското училище, тероризирайки ученици и учители, които, потискани от падналия дух на народа след националната ни ката­строфа, немееха и бездействуваха срещу дързостта на тия бойки и устати момчета. Властта, редът и дисци­плината бяха потъпкани от тия размирни комунисти. Тях ги поддържаше отвън една агресивна политиче­ска организация.

Покрай отровата, която разпространяваше всред училищната младеж, тази организация ма­меше и със своето революционно обаяние. На страната на реда и Държавата бе само българската полиция и една загасваща общественост, която се самоизяждаше във взаимни борби и гонения. Всичко бе навело глава, а това пък, което виждаше опасността и чувствуваше дълга, повече говореше, отколкото да действува.


Тогава, както посочих в първата част на моята реч, старата борческа кръв на българина възбунтува в жилите на младите националисти в гимназиите за укор на тия, които бяха забравили българската нацио­нална гордост и дълга си към родината. Възбунтува се и премина в дело. На дързостта с дързост се отговори, на силата със сила, на лъжата с истина, свежа и топла, извираща направо от буйните сърца на тия млади патриоти.

Борбата първоначално не бе идеологи­ческа. На червената доктрина не се противопостави друга. Тук действуваха повече сърцето, съвестта, инстинктът. Целта бе велика и ясна – България. Велика бе и победата. За две години българският национализъм възтържествува в средните училища. Бащи и майки се радваха на успеха на своите синове.

Радваха се и други, но свито, тъпо, без ентусиазъм. Властта, и тя се опита да се усмихне, но предпазливо, и предпочете не­утралитет. Така младите победители се указаха сами на полето на българската национална чест, пострадали от борбата, без съчувствията, които те очакваха, и които напълно бяха заслужили.

Само войската им отговаряше с цялата топлота и сърдечност на войнишката душа. Духът им, обаче, не падна. Напротив, вярата, че е намерен истинския път към храма на националното служене, укрепи волята на тия младежи. Заедно с това израсна у тях и едно политическо самочувствие, като естествена реакция срещу общественото безразличие, с което бе посрещнат техния подвиг. Те започнаха да виждат своята политическа роля вече по-обширна и дълга си към България – по-голям.

И грижата за вън – за нашата загиваща стара общественост – започна да сбръчква младите чела на тия прекрасни юноши. Старите политически идеали бяха осквернени, и старото политическо устройство – без престиж. „На българския народ трябват нови – вярваха възмъжалите вече борци на ИЗГРЯВАЩИЯ български поли­тически национализъм – и пак ние сме призваните да му ги дадем“.
Опитаха се.

Бодрите и смели идеи на националните революции, които заливаха Средна и Южна Европа, бяха първите проблясъци на надежди сред политическата тъмнина, в която бе изпаднала нашата общественост. Вече на Запад има нещо ново. То увлича, обединява и твори. Старите знамена на класовия и партиен егоизъм бяха смъкнати и остана ди се развява само националното – знамето и на новите политически идеали: ТРУД И ОБЩЕСТВЕН ИНТЕРЕС. Ентусиазмът на младите растеше, но и реакцията не закъсня.

Възнегодува старото, което се виждаше заплашено, а властта недоверяваше, както винаги, когато се появява новото в обществените борби. И се съюзиха те тъкмо срещу ония млади сили, които нацията бе родила, за да осигури своето бъдеще и своята вечност. Никой не потърси тия сили с доверие и то­плина.

Само 19 май поиска да изкористи техния идеализъм за целите на своето престъпление, ала младите български легионери отхвърлиха с презрение нечистата ръка, която им се протягаше, и се наредиха като щит пред заплашения трон на българските царе.

Едно дви­жение, което извираше из широката гръд на народната снага, и което израсна в мъките и страданията на една тежка борба, не можеше да бъде подкупено дори и от патоса на една фалшива революция, за каквато искаше да мине бунтът на 19 май.

Пътят на Българските Национални Легиони бе вече ясно очертан. И закрачиха те по него към високия връх, гдето блестеше от надежди и упования българ­ското национално величие. А отстрани старата общественост кривеше лице, измъчвано от завист, недоверие и злоба. И властта не бе по-благосклонна. И тя се лу­таше между търпимостта и недоверието, вместо другаде да потърси своя дълг по отношение на това младо обновително движение.

И не само с недоверие. Издигат се сега и обви­нения за престъпления, и то спрямо кого? Спрямо Царя – спрямо националния кумир на легионерите, защитата на когото съставя една от най-светлите страници на тяхната млада история. Искали били легионе­рите да ограничат прерогативите на Държавния глава – една неистина, която най-категорично бе опровергана.

Ала тормозът не спира. Нас сега ни заяда едно листче, предназначено уж за възпитание на държавно-организираната училищна младеж, което не престава нито в един брой от своето богато издание, да повтаря до втръсване едно и също запитване: „Като не са легионерите за ограничаване прерогативите на Царя, да кажат признават ли го те за водач? Защо мълчат - нека кажат!“

Не са казвали до сега това, защото легионерите смятат за недостойно да се хванат за една полемика, която рискува да снеме свещеното и неприкосновено име на Царя на българите от височините на националното достойнство до подозрителните низини на ежедневието. И още за това, че не са в добри отношения с цен­зурата. Но, ето сега тук имаме една възможност да сторим това, да защитим нашата чест – право, което никой закон не може да ни отнеме – и да успокоим, заедно с това, ревността на неуморимия запитвач от това вестниче.

Чуйте тогава:
„След като за нас Царят на българите е носител на държавния суверенитет, както гласи третата точка от нашите Идейни Начала, ТОЙ ЗА НАС Е И НАЦИОНАЛЕН ВОДАЧ, А ОЩЕ И ДЪРЖАВЕН ВОДАЧ“. И не само за нас легионерите, а за целия български народ. За нас тронът на българските царе е исто­рическа и национална светиня, която няма да допуснем никому да я разделя между народа. Царят на бълга­рите принадлежи на всички българи, както и длъжно­стите и упованията към Него са общи за всички ни. И за никаква цена няма да позволим някому да Го свои за лични цели и да Го смъква за лична изгода низко долу, до стъпалото на един партиен шеф, както искат да сторят това нашите бюджетни монархисти.
Толкова по това обвинение.

Друго едно, което по своето коварство няма равно на себе си, е обвинението, че легионерите и по-точно, генерал Луков, дали обещание на нашите съюзници и НАСТОЯВАЛИ да се изпратят 10 дивизии на Из­точния фронт в Съветска Русия.

Разпространението на това обвинение има най-съвършена организация. Като по даден сигнал, то достигна за по-малко от две седмици и до най-затънтените селища в пределите на обединеното ни Царство.
Използувайки още веднъж случая да защитя нашата чест, заявявам:

„НИКОЙ, НИКОГА, НИТО АЗ, НИТО КОЙ ДА Е ЛЕГИОНЕР, НЕ Е ПРЕГОВАРЯЛ С КОГОТО И ДА БИЛО, И НЕ Е ПРАВИЛ НИКАКВИ ОБЕЩАНИЯ.

ЗА БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ЛЕГИОНИ САМО ОТГОВОРНОТО БЪЛГАРСКО ПРАВИТЕЛСТВО МОЖЕ ДА ВОДИ ПРЕГОВОРИ С ЧУЖБИНА И С НАШИТЕ СЪЮЗ­НИЦИ; И САМО ТО МОЖЕ ДА ПОЕМА АНГАЖИМЕНТИ И ДА ПРАВИ ОБЕЩАНИЯ.

ТОЗИ, КОЙТО ЗАД ГЪРБА НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ВОДИ ПРЕГОВОРИ С ЧУЖДЕНЦИ ИЛИ ПРАВИ ОБЕЩАНИЯ Е, ЗА БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ЛЕГИОНИ, НАЙ-ДОЛЕН ПРЕДАТЕЛ. БЪЛ­ГАРСКАТА ВОЙСКА ЩЕ БЪДЕ УПОТРЕБЕНА ТОГАВА, КОГАТО БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО РЕШИ И ТО ТАМ, ГДЕТО БЪЛГАРСКОТО КОМАНДУВАНЕ ОПРЕДЕЛИ“.

Но ние въставаме едновременно срещу всички ония предателски агитации, които убиват борческия дух на народа и разслабват неговата съпротивителна сила. Роптаем и въставаме срещу онова лекомислено и несе­риозно отнасяне към войната, което може да ни доведе до разочарования и изненади, с непоправими последици.

Другари,

За третото обвинение е избрана една много стара и много изтъркана форма, а именно: „като се разделят легионерите от водачите им, справяме се без остатък и с тях“. Ето интимната подбуда на всички ония благонамерени декларации, повтаряни до скука, че в същност, легионерите били добри националисти, но вода­чите им били користолюбиви, като използували идеализма на младите, за своите политически амбиции.

Аз, другари, поддържам, че тази клевета е едно подражание и не може да претендира за никаква оригиналност.
Тъй например действуваха в блажената оная ера на Интегрална Югославия, сръбският Генерален щаб и сръбското правителство спрямо българския народ, когато, заради целите на тяхната великосръбска идея, трябваше да го омаломощят и обезвредят.

„Народ е добър, казваха те, али интелигенция е покварена“.


Целта е ясна тука, колкото са ясни и целите, които клеветата за користолюбието на легионните водачи преследва.
Да защитя сега и своята лична чест.
Направи се твърде много, предумишлено, с добър разчет и техника, за да се разпространи, чрез писма и устно от ухо-на-ухо, клеветата, че генерал Луков участвувал в много, и то еврейски, предприятия, и че той е едва ли не най-богатият човек в страната.

Е, добре, чуйте още една и последна декларация:

„ЗАЯВЯВАМ НА ВСИЧКИ, ЧЕ НЕ УЧАСТВУВАМ В НИКОЕ, НЕ САМО ЕВРЕЙСКО, НО И В КАКВОТО ДА БИЛО ДРУГО ПРЕДПРИЯТИЕ, НИТО С ЕДИН ЛЕВ, НИТО С ЕДНА АКЦИЯ, И ТО НЕ САМО АЗ, НО И МОЯТА ЖЕНА, МОЕТО ДЕТЕ, МАЙКА МИ, БРАТ МИ И СЕСТРИТЕ МИ. ТОВА Е ТО НАШЕТО СЕМЕЙСТВО.“

А, колкото се отнася до богатството ми, което не дава мира на моите клеветници, чуйте още и това:

„АЗ СЪМ СИН НА БЕДНИ РОДИТЕЛИ И В ЖИ­ВОТА СИ СЪМ БИЛ САМО ОФИЦЕР. ВСИЧКИ ЗНАЯТ КАКВО МОЖЕ ДА СПЕСТИ ЕДИН ОФИЦЕР ОТ СЛУЖ­БАТА СА. А ТОВА НАЙ-ДОБРЕ ЗНАЯТ НАЙ-МАЛКО СТОТИНАТА ПРОКУРОРИ И ХИЛЯДАТА ФИНАНСОВИ АГЕНТИ, С КОИТО РАЗПОЛАГА ДНЕС ДЪРЖАВАТА.

ЗАЩО СТОЯТ ТЕ, ЧЕ НЕ ПРЕДПРИЕМАТ ЕДНА РЕВИЗИЯ НА МОЕТО БОГАТСТВО? ОТ КАКВО СЕ БОЯТ? ДА НЕ МИСЛЯТ, ЧЕ АЗ ЩЕ ИСКАМ ДА ПРОВЕРЯТ БОГАТСТВАТА И ДРУГИМУ? НЕ. ЗАЯВЯВАМ ИМ, ЧЕ НЯМА ДА СТОРЯ ТОВА. НЕКА БЪДАТ СМЕЛИ И ДА НЕ СЕ БОЯТ ОТ НИЩО!"


Тази е тя цялата истина по приписваното ми користолюбие. Тази е истината и по користолюбието, в което се обвиняват легионерските водачи!
Ето всичко, каквото можем да кажем на нашите противници.
И още нещо. Да ги посъветваме по-малко да залагат на клеветата, защото, от както свят светува, правото да тържествува е принадлежало само на истината!
И, нека признаем, че все пак една корист запазваме за себе си:

   „ДА СЕ ЧУВСТВУВАМЕ ДОСТОЙНИ БЪЛГАРИ И
   ПРАВОТО ДА УМРЕМ ЗА ОТЕЧЕСТВОТО СИ!“

image

ген. Христо Луков със семейството си


От www.sitebulgarizaedno.com/index.php


Повече информация за Луковмарш на

www.facebook.com/lukovmarsh





Гласувай:
7



1. prarodinata - Поклон пред паметта на героя! ...
14.01.2014 22:14
Поклон пред паметта на героя!
Проклети да са убийците му, които и до днес не се спират пред нищо, за да унижават и унищожават българския дух!
цитирай
2. deathmetalverses - Поздрави от сърце!
20.01.2014 17:26
Преди година и аз дадох като пример за истински родолюбец и държавник, каквито днес не виждам на политическия ни хоризонт и от каквито ИСТИНСКИ БЪЛГАРИ се нуждаем изключително силно ДНЕС, генерала; В Пловдив, въпреки различни разлепени агитационни материали, последните 20 години не съм видял възстановка на Луковия марш от съвременни истински патриоти; писах няколко електронни писма на въпросния сайт, защото исках да участвам в тази акция, но и до ден днешен (7, дори 8 години) отговор не съм получил...
цитирай
3. lubomir33 - Отговор
21.01.2014 10:19
Заповядай в София на марша. Няма как да има Луковмарш във всеки град:)
цитирай
4. vencivvg - Поклон пред един от най-великите Българи !
16.02.2014 00:40
Поклон пред един от най-великите Българи - ген. Христо Луков !
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lubomir33
Категория: Политика
Прочетен: 1442604
Постинги: 415
Коментари: 711
Гласове: 1953
Архив