Вярващите хора са малко. И не са тези, които ходят на черк­ва. Не. Вярващият човек живее с душата си, със сърцето си - той не лъже, не краде, не убива, освен на война. Там убива, но вярва, че убива в името на България, на родината си. И е прав да убива. Защото ако не убива той - него ще убият.

- Без  заплата трудно ще се живее, господин Буров.

-  В историята влизат само онези хора, които са живели без заплата и не са били на щатна държавна работа. -  Няма ли изключение това правило? - Няма. Чиновникът не става велик, макар да е минавал през канцелария. Байрон, Гьоте - това са два гения, два антипода. Гьоте цял живот е бил на щат, към корфюрста, към държа­вата, но е гледал само поезията си. Екерман. неговият приятел и записвач го казва. Гьоте не е писал писма и заповеди, не е бил никога чиновниче. Ботев - също, никога не е бил чиновниче. Левски и Бенковски - също.

Ето защо, мой дълг е да те предпазя от работа, в която ще има писане на писма и на доклади. Избери си работа, както във Върховния съд, във върховното правителство, във върховното управление на БЧК, където ще можеш да ръководиш ида гово­риш, но не и да пишеш писма и заповеди. Това е смърт за творе­ца, за човека. В Червения кръст доктор Стоян Данев бе дълги години почетен председател, след него дойде генерал Кисьов, а след царица Иоанна. Тези дяволи не стават банкови експерти ,съветници, а стават председатели и то почетни председатели. Затова властта при комунизма ще се дели само на законодателна и изпълнителна. Бъди в екипа на законодателната власт, на законодателите, които само заповядват, а не изпълняват. - Как да стигна дотам? - С ум.С тактика. - Какво да правя? - Първо, гледаш в очите този, който е над тебе и му казваш винаги “Да" - ..Ти си прав". ..Точно така". Никога не му възразявай. Никога не го оставяй да остане впечатление, че си неискрен, нечестен или че ще правиш кариера на негов гръб. Да вярва, да знае, че ти си му роб. Че си признателен. Че виждаш нищожеството си. Че без него ти нула. Да ти повярва. Да разбере, че си наистина негов нред роб. Хората, господин Памукчиев, са неизменни от векове, са едни и същи животни, само че едните са със здрав разум бедните, простите, селяните, работниците, а другите са с побъркани представи и мисли за себе си. Велики мъже няма - има велики подлеци и сатрапи.
 
Хитлер бе гений на злото, но гений. Той никога не може да стане друг. Тези бесни кучета умират от сопи, от куршум, от отрова, от кинжал - но обезателно умират. Хитреците не виреят около тях. Покрай тях виреят само сатрапи като тях. Защото, господин Памукчиев, законът на бандата гласи: „Ако не си като мен, няма да си при мен. Ако не си като нас, няма да си при нас". Следователно, стани като нас и ще бъдеш при нас, при при избраните, при богоизбраните.
Аз знам, че това ти се вижда глупаво, господин Памукчиев, и ти ме псуваш в душата си, но повяр­вай ми, това е извлечено от моя опит. от моята горчива книга на живота.

Ти си хубаво младо момче, вечно засмяно, вечно за­грижено за селото си, за родителите си. Това е добре. Не се късай от селото си. Дръж се за него като дете за бозката на майка си. Кенгурото като изскочи от торбата на майка си, умира. И ние хората ще измрем от глад като изгубим селото си, земята си, родителите си там. Селянинът е наш праотец, наш прароди­тел, наш хранител. Педя земя, но имай в село една нивка. Да еднеш на нея като стопанин и да кажеш: „Тя е моя и никой не може да ми я отнеме." Педя, но да имаш. Педя, но да седиш на своята си нива.

Посей я с боб, с леща, с царевица - да свариш през лятото от твоята си нива и ще видиш колко тя сладка е за тебе. Но сей. Да има там чушки, домати, зеле, моркови, целина,тарос, магданоз, копър девисил - да има. . . Посей една китка, едно цвете. Да има. Да ти радва окото. Наесен иди, обери зелето и го сложи в качето. Да има. Да не губиш връзка с него. А следтова на Коледа, иди и изцеди зелката и я сложи в една кофа.Донеси я в София. Да ти замирише на твое зеле, на твое нещо.

Изгубим ли миризмата към своето, свършено е е нас. Твоят боб може да е е лико, може да е грозен, но е твой. Твоят домат е по-вкусен от оня, който купуваш. Това е човекът. На майката детето не й тежи - както на вола рогата, както на кравата вимето. То си е нейно. И посраните пеленки на детенцето й не й ми­ришат лошо. Не. Това е зовът на живота, на земята - да ти напомя за себе си.
И като посадиш това-онова, иди в кръчмата. Седни при хората. Поръчай им по един юз вино или педесет грама ракия. Няма да осиромашееш. Българинът се радва на малкото - на кърфицата, на иглата, камо ли на юзчето вино или ракия. Почерпи народа и слушай приказките му. Гледам вие комунистите напоследьк започнахте много да давате съвети по радиото. Четете беседи, четете нотации. Разяснявате вашите програми.

Кого го интересува това? Никого. Една религия престава да привлича народа, когато много вземе да се обяснява. И в любовта е така ,който дълго се обяснява, не върши много работа. Върши рабо­та оня, който действува дръзко, смело и пипа с мъжка ръка. Вие -сте прости, наивни и глупави агитатори. Вие не знаете да говорите. Вие само повтаряте цитати, цитати, цитати. Цитати от Маркс. Цитати от Енгелс. Цитати от Ленин. Цитати от Сталин. Това е бърборилия. Не е радио.

Вие вървите но пътя на Гьобeлс, който каза, че вестниците и радиото могат да направят гения идиот и идиота гений. Като повтаряте една и съща мелодия хиляда пъти, ние отблъсквате, народа от нея. Народът иска - както в любовта - да му се каже малко, повече да му се покаже. Днес се искат орачи, а не драскачи и бърборилни. Радиото ме отблъсква.Радиото ви, господин Памукчиев ме отвращава. Аз искам да чуя например някой стар шлагер или валс - като „Титаник валс", като, “ Безсмъртния валс" от Щраус, „Компарсита", „Рамона". Да, да. да. . . Да, аз искам класически танга, фокстроти и румби, каквито съм слушал на младини. Защото съм човек. Защото съм роден на тази; земя да слушам сладки, хубави неща. Пропагандата не е пропа­ганда, когато говори. Пропаганда е когато се гледа. Като видя: един валяк, локомотив или аероплан - аз се дивя. Като видя мла­да, хубава жена - аз й се радвам.

Вашата пропаганда е вулгарна и глупава. Вие нищо не умеете да принесете красиво. Нищо. Даже розовото масло се поднася красиво изработени мускали и канкули - макар да не се нуждае от реклама.

Госпожа Бурова ни извика да похапнем от качамака с овче сирене и биволско масло. Буров яде бавно, красиво, с любезна усмивка и светнали очи. Качамакът му хареса. Жена му е чудна готвачка. Тя е от Пловдив. От рода на Салабашеви. След три часа той започва своите наставления към мене, мла­дото момче, което е решил да превъзпитава. Или поне да му отвори очите за живота.   - В живота няма признателност, няма благодарност от равни­те и по-нискостоящите, господин Памукчиев. Ето защо ние, банкерите, не търсим благодарност, а търсим само парата и пра­вата си. Обвързваме всичко с договори. За най-малката услуги искаме договор. А хитреци и подлеци, като професор Цанков, ние налагаме с бастуна. И бием до кръв. Ще ти кажа един случай. Да знаеш, че от човек от Оряхово не бива да искаш нищо, да вземаш нищо и да бягаш от него като от чума. - Защо? - Защото там хората, не знам защо, са лоши хора. През зимата на 1925 година, при мене в банката ми дойде една жена от село. Бе някога наша слугиня, тогава бях още момче. Бе най-добрата слугиня на майка ми. И тя я обичаше. Това момиче от село се оженило след това за един селянин и родило само едно момче. То да вземе да стане комунист и да се бие през септември 1923 година с нас, със Сговора. Хванали го и го осъдили на доживотен затвор. И Оряхово и оряховчани се дигнаха през септември 1923 година. Оряхово падна в ръцете на метежниците. Цанков позеленя, припадна. Но го свестиха. И той натика в затвора хиляди хора. Идва тази селянка при мене и носи едно петле. Носи го в престилката си и плаче. Аз я поканих да седне в банката, молих секретарката си да донесе чай. закуски, хляб, чаша вино. Тя не хапна нищо. Ама нищо. Даже трошичка не взе. Подаде петлето и каза: - Наско, момченце, моля те, вземи го. Само то ми остана в къщи, само то. И ти го нося подарък. Армаган.  - Защо?  - Да ми помогнеш.  - С какво? - Да извадиш момчето ми от зандана. . . То е тук, в София. Софийския централен затвор. Аз изтръпнах. Тази жена бе някога най-хубавото момиче сред слугините, а сега бе бабичка. Тя бе на около 55 години, а старица. Едвам не заплаках като я гледах. Майка ми й имаше доверие. Стотинка да даде някъде, ще й даде отчет за нея. “ Госпожа Бурова, дадох за вестник. Ето го. " - подава парите, дава и вестника. Майка ми й даде някоя пара за бозица, да пие в неделя поне eдна боза. Но тя я къта и праща на майка си в село. Парата не харчи - тя е за село. И тази добра жена, представи си, господин Памукчиев, ми носии своето последно пиле, своето последно петле. Каза ми: - Имах две кокошки, лисицата ги изяде. Това петле спеше , на ябълката и остана живо. Друго нямам. Но ти го нося... Аз заплаках. . . Разпитах я за сина й - къде е хванат, защо е осъден. През 1925 година централният затвор бе пълен със затворници като него. . . - Ще го освободим. Сега ще повикам тук министър-председателя. Двамата ще решим и ще го освободим. Тя се зарадва и пак ми подава петлето.Казах и да си го върне село - аз петли и кокошки мога да си купя.
Но тя навярно си помисли, господин Памукчиев, че като не взема това петле, няма да й помогна, няма да й свърша работа. И аз го взех - намерих един кашон, мушнах го в него, хвърлих му малко кифла (с която бях закусвал) да кълве и го занесох в другата стая. Там се обадих по телефона на професор Алек­сандър Цанков. - Санде, ти ли си? Ела до банката. Моля те, веднага. Много е важно. Цанков живееше тогава в една къща с тъста си Урумов и с баджанака си Вуреш. Дойде с колата си, с охраната си. Аз го помолих да отпрати охраната, защото имаме да ходим някъде без нея. Той я отпрати. И тогава му казах: - Санде, тази жена бе у дома слугиня. Тя има син в затвора... Трябва да го помилваме, да го освободим, защото бил тежко бо­лен от охтика. Ще умре там. Разбираш ли ме? А той животното, я огледа и каза: - Нека излезе. Искам да говорим насаме. Жената отиде в съседната стая и аз пратих секретарката си при нея - да я забавлява, да си говорят, да се черпят. Във всяка банка има винаги напитки, закуски, бюфет. Има всичко. Има кой каквото поиска. Генерал Рачо Петров държе­ше дори уиски, коняк, бяло чирпанско вино.
Цанков отказа да пие. . . Отказа закуска. Това ме смая. За пръв път го виждах да отказва ядене и пиене. Той ме из­гледа и попита: - Какво ти даде тази жена за да освободиш сина й? Представяш ли си господин Памукчиев, колко е бил престъ­пен и коварен този оряховски бик, това животно, за да си поми­сли такова нещо. Отидох в другата стая, показах му петлето в кашона и той потърка пръсти. „Златото, златното петле на наполеоните, които ти даде тях искам да видя." Аз не изтърпях, замахнах и му ударих плесница. Залитна и падна. Тогава за газих с крака и започнах да го ритам дето завърна, като пазех само лицето му. Той бе замаян и същисан. Не бе очаквал, че аз ще го бия.
Мене да обвинява той в подкуп. Мене. Наполеоните имаха на едната си страна - те го имат и сега - едно петле, символа на Франция. Той, той смяташе, че аз съм взел злато от тая жена, да спася сина й. Оряховски тип. Оряховски негодник. . . На мене ми стигаше златото, което имах. Тази жена бе селянка, светиня за мене и аз исках да й помогна, но той изръмжа: „Докато тук аз с ъ м премиер, той никога няма да излезе от затвора." Причер­ня ми. Ритнах го в гърдите и повиках началника на банково си разузнаване - един боксьор, един мъжага като Джо Луис, ка­то Макс Шмелинг. Висок два метра, як, здрав. С юмрук като сто­манен парен чук. . . - Обработи го - казах - като пазиш лицето. Но го смажи. И той го подхвана.
Бой, бой, смаза го от бой. . . От задника на Цанков швирна кръв Аз измъкнах бастуна си и като го обърнах откъм долния край заудрях и аз. . . Натоварихме го на една кола и го откарах­ме в болницата на Червен кръст, оставихме го там да му шият задника. Отидох при Ляпчев. А от Ляпчев в дома на министъра на обществените сгради Янко Стоенчев. . . Дадох му два милио­на, прибавих после още два и на другия ден, в парламента той стана да говори, след това съвсем неочаквано извика „Ама Вие господин професоре, не ме слушате. . . “ и слезе от мини­стерската маса и отиде в средата на депутатите. . . Подаде офи­циално оставка и кабинетът автоматически изпадна в криза.

Стана това, което аз исках. Цанков се противеше. Царят бе зад него, но аз се оправих и с царя на бърза ръка. 
И кабинетът на Цанков падна. Парите на Янко Стоенчев отидоха на рулетка­та той бе страстен комарджия и пропадна. Ние с Ляпчев съста­вихме кабинета и издадохме закона за амнистията. За това мом­че, момчето на нашата слугиня аз действувах да излезе веднага, начаса. Новият министър на правосъдието извика пред мене дирек­тора на Софийския централен затвор и му каза да доведе в моята банка този затворник. Докараха го - скелет, живи мощи, истински мъртвец. Само кожа и кости. . . Но той отказа да излезе от затвора. - Докато не се амнистират моите другари - каза той аз няма да изляза. - Но ти ще умреш, човече - рекох му аз. - Нищо. Една ливада, колкото повече се коси        по-буйна рас­те. - Ти си скелет. . . Ти си полупокойник. Излез, иди при майкаси. - Не, не мога. Само предател би излязъл така гратис. Кой ще ми повярва, че аз не съм предал другарите си като изляза с ваша помощ? Нали всеки ще ме попита: ”Как така само ти излизаш? Значи, помогнал си им нещо..." Не мога. Дайте обща амнистия и аз ще изляза. Вие имате много хубава идея, господин Памукчиев, но хората, които трябва да я осъществяват, се покваряват само за по­ловин година. Всяка власт, която и да е тя се покварява за две, за три, за четири години максимум

Тоя комунист, тоя човек, синът на нашата слугиня, умря в затвора, не дочака амнистията. Тя излезе, но той не я дочака. И майка му се обеси, и къщата им запустя. Някой я купил и разрушил. . . Този човек и сега е в съзнанието ми. Това иде да покаже, че дори най-хубавата идея може да се провали, когато няма кой да носи знамето. Де ви са сега знаменосците на вас, господин Памукчиев? Няма ги. Вие нямате знаменосци. Имате чиновници, партизани, господа ръководите­ли, но знамена нямате. - Защо ми разказвате всичко това господин Буров? (Мисли дълго).   - Защо ли? За да те подготвя за знаменосец, да станеш човек. Да имаш някаква полза от нашия разговор. Ти не знаеш, напри­мер, че знаменосците се създават не само от епохата, но и от самите тях. В България има само трима знаменити знаменосци – Ботев, Левски, Бенковски и една знаменоска Райна Княгиня, която умря през 1917 година. Тя роди петима сина и петимата станаха офицери, но нито един от тях не стана знаменосец. - Кой може да стане знаменосец? - Всеки който хване историческия момент и има дарбата на оратор. Дарбата да говори, но и да слуша, когато му говорят. Знаменосец става не човекът, който крои дълбоки планове и мънка като говори, а който решава бързо, смело и говори слад­ко. Ораторското изкуство - това е най-висшето изкуство. То трябва да се владее.
 
Да се използва красивата образна реч и да се хвърлят лозунги, които да палят тълпата, народа, както ги хвърляше майсторът Кирков, както ги хвърлях аз Буров. Как­то ги хвърляше Никола Генадиев. Ние тримата бяхме ораторите на България, но нито един от нас не написа книга за тайните на ораторското изкуство. Аз ще ти я разкрия тая тайна. Аз ще ти описвам ораторите на света, за да се научиш да говориш като тях. да владееш това изкуство и да останеш в историята като ве­лик оратор. -Това никога няма да стане. - Защо? - Защото Вие сам казахте - Сталин не умее да говори и пише речите си. Ще ги пишат другите. - Ти се готви за далечни, по-щастливи времена. Златото си остава злато при всеки режим. И така започваме.
И Буров наля чашата с вино. - Онова, което искам да ти внуша, господин Памукчиев, за да понесеш по-леко ударите на живота, то е да живееш без илюзии. - Как така без илюзии? -Точно така, без илюзии. Но илюзиите са красиво нещо. Не може без тях. - Илюзиите са най-вредното нещо и може без тях. Живейте като птичките божии - радвайте се на живота или страдайте, но без никакви илюзии. Ако вие. комунистите, знаехте правилото да живеете без илюзии, щяхте да си спестите хилядите глупости, които вършите сега. Но аз не мога да променя нищо. Аз имам сега просто възможността да кажа това. което мисля, да ви предупредя. Вярвам, все още има умни и трезви българи, които мислят умно и трезво и ще разберат, че с чувства, надежди и емоции не се прави нищо. Че нещо се прави с пари, с труд и то сериозен, здрав, градивен труд, а не с обещания и с вестникарски аларми.
- Аларми? -Точно така, вестникарски аларми. Алармира този, който се бои от нещо и не знае какво точно го застрашава. Той вика „раз­бойници", „пожар", „нападат ме", макар да знае, че никой не го напада. Той сам си създава врагове. В подсъзнанието си той раз­бира, че е объркан и заплетен в калчища, надига врява, за да напомня за себе си. Големите, силните народи и държави не ди­гат никога врява. Те изчакват.

Русия през 1878 година бе гроги. Тя победи Турция, но не можа да победи коалицията, която из­плете Англия след това - коалицията в Берлин, на Берлинския конгрес. Англия, без да пукне пушка, взе от Турция най-хубавия й остров - Кипър - и в замяна свика Берлинския конгрес, за да озакони грабежа си и да унизи Русия. Руският император Алек­сандър II разбра това. Разбра, че няма да може като баща си Ни­колай II да води една втора Кримска война заради някакви си там обиди и реши да отиде на конференцията в Берлин, за да запази, което може.

Да запази това, което е взел, макар и с го­леми отстъпки и с големи загуби лично за него. Но все пак ще спечели. И праща княз Горчаков и му казва: „Запази това, което може да се запази. Ето ти една карта с две очертания. Първото очертание - това е да се запази онова, което може. Там ти ще маневрираш, там ти ще отстъпваш и настъпваш, а втората ли­ния - това е територията, зад която да не се отстъпва нито сан­тим. Това е свещената и неприкосновена руска фаница - Ерзерум в Кавказ, Балкана в България. Може да има две Българии -васални и невасални, но отвъд Балкана турчинът глас няма да има.
 
Турция само ще дава вид, че управлява, но там тя няма да управлява. Ще управляваме ние, русите. Пази тази карта и ти ще бъдеш спокоен, че аз стоя зад тебе, аз, императорът на цяла Русия. Те не могат да не държат сметка за това. Това е Русия." Горчаков взема картата, разучава я, после посвещава в своя план и своя подчинен - руския посланник в Англия, граф Шува­лов. Граф Петър Шувалов. Най-великият руски дипломат. Същият, който издейства на Берлинския конгрес Софийска об­ласт, Софийски санджак за Княжество България. Той е бил ав­торитетен човек.И умен и честен и работлив човек. Има споме­ни. Кратки спомени, които аз съм разучавал дума по дума, ред по ред и съм се учил от него на дипломация.
В Берлин Русия е притисната жестоко. Но тя маневрира. Ма­неврира и прави всичко възможно да скара Австро-Унгария и Англия, Германия и Франция, като набляга на съюзи ту с едни, ту с други, като загатва, че ще отиде с този, който я подкрепи сега. Подчертай дебело това сега, сега. Не става дума за утре, за вдругиден. Не, сега, сега. Това е тайната на висшата политика, господин Памукчиев, да решаваш нещата сега, сега.
Баща ти да е жив и здрав и да живее още сто години ни храни с брашно, с картофи, с масло, с олио сега, а не утре - с илюзии. Който залага на утре, свършено е с него. Важното е да пипнеш властта сега и да я доиш за себе си, но и за народа си. Всяка власт е силна, когато дава сега, а не утре. Ние, Сговорът, схванахме това още на 9 юни и дадохме пълна свобода на селяните - да работят земята си, да сеят, да продават. Свобода сега, а не утре.
Ние намалихме данъците временно, на момента. Ние нама­лихме пътните такси и билетите по треновете. Начаса. Ние на­малихме ученическите такси в гимназиите веднага след превра­та на 9 юни и учениците разбраха, че ние мислим за тях. Те не бяха високи. Но ние пожертвувахме нещо и заявихме, че никога занапред няма да повишаваме ученическите такси. В миналото, както знаеш, господин Памукчиев, се плащаше такса, за да учиш в гимназията. То не се учеше без пари не се говореше за безплатно образование.

Всяко безплатно нещо е ден до пладне. На третия ден то се покварява, на четвъртия се вкисва, на петия се проваля. Човек не е научен да пази онова, което му се дава без нищо. Защо ние, банките, давахме пари, но искахме насреща полици, гаранции, имоти, стоки? Защо? Защото по един начин се впряга този, който знае, че това, което взема е с пари и че тряб­ва да го връща, а по друг, когато е без пари. Жената, що е жена и тя дава, но иска насреща нещо. Нещо на ръка. Някаква услуга. Без пари казах вече, господин Памук­чиев, не чакай нищо от жена.

Даже и най-грозната жена и тя иска да получи нещичко. Ей така, за бог да прости и Дева Мария не е дала на Йосиф Дърводелеца - на майстора си. Господи, кол­ко велики илюзии има в това Евангелие. Как мога аз да седна, да го разпердушиня та и пепел да не остане от легендите му, но не искам. Не ща да се карам с поповете и владиците. Защото който се е скарал с тях, все е пропадал и са го утрепвали. Стамболов през 1893 година се скара с Търновския владика Климент-Васил Друмев и само след две години му отсякоха и ръцете, и главата. Сякоха го с ятагани, насред София.
 
Сякоха го във файтона му, а аз не ща това. Затова един съвет от мене, господин Памукчиев, не се карай никога с църквата. Гледай да я имаш на своя страна. Нека стои като резерва зад гърба ти. Тя няма да ти навреди. Тя само ще има полза от тебе, но и ти от нея. Защото църквата -това е духовният филтър на народа ни.
Вярващите хора са малко. И не са тези, които ходят на черк­ва. Не. Вярващият човек живее с душата си, със сърцето си -той не лъже, не краде, не убива, освен на война. Там убива, но вярва, че убива в името на България, на родината си. И е прав да убива. Защото ако не убива той - него ще убият.

А никому не се иска да мре. Златната линия на всяка църква е, че тя ръко­води главно жените и действа чрез жените. Като се съберат же­ните в черква, те са като в свой клуб, в свое кафене. Те си разме­нят новините, те си казват хиляди неща, те са като в едно свое семейство. - Вие ми казахте вече това. - И пак ще го повторя, и ще го потретя. Църквата - това е сладък, свещен дом за жената-майка. Там тя показва рожбата си на света. Там я кръщава, потапя я в купела и тя, рожбата й, влиза в обществото. Кръщението е велико тайнство. То е вели­ко нещо. Майката не ходи в черквата, когато ще се кръщава де­тето й. Носи го кръстницата, бабата, лелята, сватята, роднина или друга жена, но не майката. Кръстницата също е велико нещо. Тя е втора майка на дете­то й то трябва цял живот да я уважава, да я обича и да я гледа в очите. Кръстницата показва детето на селото, на града, на све­та . Тя не го носи обвито и обвързано в повой, носи го през селото развито, по пеленки и го показва.
- Виж ма, виж ма, какво бебе е родила Мария, Пена, Дена, Тота, Гана, Дана, Ивана - и го показва на жените. Те, жените, първо гледат пишката на детето. И се побутват и се подсмиват. - Леле, като на баща му. Леле, като на чича му. Леле, като на вуйча му. Но обезателно казват нещо за пишката на детето. И това е ритуал. Това е нещо весело и радостно за тях. Те гово­рят за това и си спомнят за този или онзи любовник. Подмятат си шеги, закачки... Жените на кръщене просто празнуват. Детето минава през селото своя церемониален марш с гола пишка, което иде да подскаже, че го чакат велики подвизи на това поприще. Майката приема детето от кръстницата. Плаче от радост. Но плаче и за това, защото не знае какъв късмет ще извади това дете. Дали ще стане банкер, чиновник, писар в общината или орач, копач, жътвар. Както и да е, тя приема детето и целува ръка на кръстницата - знак на уважение. И отсега нататък, кръстницата й става втора майка. Буров замълча, доля си отново чашата и се замисли. Мисли дълго. Мисли напрегнато. На челото му се сплетоха бръчки. Остави чашата, погледна бутилката и сръбна бавно. -Ти знаеш ли твоята кръстница коя е, господин Памукчиев? -- Да. - Коя е тя? - Живее на село, много добра жена. Ходим им на Ивановден на гости, тс ни посрещат, ние си носим ядене, пиене, става голя­ма веселба. - А ти като работиш, като печелиш пари, занесе ли й няко­га едно цвете? - Не. - Да си отишъл да й занесеш една кърпа, една забрадка, като си бил учител в Добруджа през 1940 година? Да си й пратил един армаган? - Не. - Видях и аз Добруджа тогава. То бе красота. То бе рай. Там имаше всичко. Купи ли й метър и половина басма, бархет за една блуза - да те поменува, да знае, че не си я забравил? - Не... Аз на майка си не съм пращал, макар че имаше... Не защото нямах пари, а защото нямах навик. Не знаех... - Това е защото не е имало кой да те научи, кой да ти каже, че уважението към човека е уважение и към самия тебе. Ти си човек. Ти си личност. Но ти не показваш себе си като човек, като личност, ако не даваш на другите, ако не даряваш.
 
Дари­телството е велико чувство и чест за човека. Макар че то - по­втарям и потретям - се прави с някаква далечна, користна цел -да се чуе, да се знае, да се покаже. - Според Вас, всяко нещо се прави с интерес. - А не е ли така? - Не е. - Дай пример. Да чуя. (Разлива чашата си. Пламва.) - Ето например, Ботев, Левски... - Всяко правило си има изключение. Това е закон. - Но Вие за всяко нещо казвате, че е закон.   - Да, закон. Всичко в природата става по строго установени закони. Няма нещо, което да не е закон на живота или на приро­дата. Защо, например, в житото никне къклица, щир, бъзе, трънак? Защо? - Не знам. - А аз знам. Защото всяко нещо в природата има своето мя­сто и иска да живее. Охлювът пасе най-чистата и най-крехката тревица и от него става най-фината супа. В Швеция и Швейцария например, супата от охлюви се смята за суперделикатес, защото охлювът е мерило за чистотата на тревата в света. Не кравата, не овцата, а охлювът. И където ходят охлюви, значи там е чисто. Охлювът пасе и е еталон за чистота. От охлюва майка ми варе­ше поне десет вида яхнии, габровките - двайсет вида, тревненките - трийсет вида. Охлювът и гъбата са деликатеси. Но кой цени охлюва? Никой. Кой цени рибата—никой. А прясната риба, мрена, пастърва, щука, костур или чига - това са великолепни ястия. Най-здравите и най-чисти ястия. Шаранът - не. Но тези мрени, ах, тези мрени, те са прелест. Ние вземаме вонящо гове­ждо месо, старо и жилаво, та и вълците не биха го яли и плащаме за него десеторно повече отколкото за рибата. Защо? Защото сме невежи в храненето. Храната на човека, господин Памукчи­ев, е основата на живота. Но за тази основа ние знаем толкова малко. - Стига ни колкото знаем. - Не стига. - А какво повече трябва да знаем? - Всичко. За онова, от което зависи животът ти, господин Памукчиев, ти трябва да знаеш всичко. Да няма тайни за тебе. Например, никой не е казал досега каква неоценима полза носи на човека пчелата. Да я издигнем в култ. Да й направим памет­ник.Пчелата - това е основата на плодородието по света. И ако не е тя да опрашва овошките, какво ще ядем. Какви плодове ще похапваме, кажи ми. Пчелата в кюстендилските села е на такава почит, че я смятат за свещена. Да убиеш пчела се смята за грях. Защото там овощните градини са нищо без пчелите. Ние би трябвало със закон да накараме селянина да въди пчели, да има кошери. Да се прокара закон, според който селянинът за един кошер пчели да получава от държавата облекчение на данъка си с хиляда лева. Той ще полудее. Той ще развъди сто кошера. И няма да плаща данъци. Но ще извади от сто кошера поне 2000 кила мед и ще задави пазара с мед. Медът е храна.

Медът е лек. Медът е резерв на захарната ни индустрия. Всеки ще има в двора си по една фабрика за мед. Но глупава държава - глупав народ. Аз предложих това нещо още през 1923 година на професор Цанков. Той повика министъра на финансите Петър Тодоров и му каза, че предлагам да се дава премия на селяните, които гле­дат пчели. Петър Тодоров не ме разбра. Той навярно си поми­сли, че аз имам нещо на ум - българинът винаги живее с някакво подозрение. Той се пита: „Аджеба, защо ме будалка този? Защо го предлага? Какво цели? Какво мисли?" Национална черта на недоверие и дълбоко подозрение. Тя, тая черта, не може да се изкорени никога.

Нея навярно я има във всеки народ, освен в еврейския. Този народ аз не го обичам, но го уважавам, защото само евреинът не се запитва: “ Аджеба, защо този ми предлага това и това?" Не. Там се мисли така: „Щом това изнася на него навярно ще изнася и на мене. Да проверя. Да проуча. Да опитам и аз." И всяка доходна търговия се опитва, проверява и разширява.
 
Търговията с мед в България е цъфтяла само в Кюстендилско, никъде другаде. - Защо? - Първо, защото в турско време там не е имало много турци и защото там хората са много чисти, много умни и много пред­приемчиви. Те знаят, че плодът - това е основата на живота. Че без плодове няма дълголетие и здраве И садят дървета, и берат ябълки за продан в цял свят. През 1923 година аз реших да изна­сям две неща по света - чист български мед в запечатани бурка­ни с гарантирана марка и вино. Чисто, хубаво, българско вино. За меда щях да гарантирам, че не е смесван със захар. Някои хора подхранват пчелите и правят изкуствен мед. Щях да изна­сям само кюстендилски мед. Там, в селата Стенско, Ръждавица, Шипочано, Ямборано, Драговищица, Соволяно има големи сто­пани, с много кошери пчели, където не слагат грам захар да ги подхранват, да правят изкуствен мед. В Ямборано аз ядох мед, който ухаеше на ливада. Това е мед. Ако искаш мед, господин Памукчиев, иди в Стенско, Ямборано,  Шипочано и Ръждавица. Иди в Соволяно, най-хубавото село на България, с една шуртя­ща чешма на мегдана - пее,  пее.

И хубави хора, и хубави ливади. Красота. Направих аз това предложение на професор Цанков и той , мръсникът,  за да отбие удара ми , вика Петър Тодоров. Петър Тодоров е от Ловеч. Той е хитрец. Хитрината му е ловчанска -иска да го нацепи на дявола, а дяволът да му се усмихва и да му благодари. Глупак. Дявол, но дявол на дребно. Той ми каза тога­ва: - Господин Буров, балансът е така балансиран, бюджетът е така отмерен, че всяко нарушение - макар и с лев - ще го раз­строи. Не можем да даваме на селянина премии зa това, че ще въди пчели. Това си е негово правило, негов интерес. Ако има интерес, ще въди пчели, ако няма интерес - няма да въди. Ние не го облагаме с данък върху пчелите, следователно той ще си реши какво да прави. В момента нямаме пари нито лев. Аз му казах тогава: - Господин Тодоров. Вие дойдохте от Ловеч с една празна торбичка, с два учебника в нея и станахте министър. Аз дойдох в София с файтона на баща си и не станах нищо. Аз съм учил политическа икономия в Европа и знам,  че в Европа се насърчава онова, което ще ти носи полза не в момента, а цял живот, В Кюстендилско има 12 хиляди декара ябълкови градини. Те могат да дават на година по два тона ябълки на декар, но могат да дават и по десет тона. В село Бяга,  Пещерско, аз съм виждал ябълкова градина да дава дванайсет тона ябълки.

Разбираш ли разликата, ловчанско дяволче. Разбираш ли моя замисъл -България може да изнася ябълки в Европа, ябълки каквито ня­ма никъде по света. И череши - да задавим Европа е череши. Аз занесох на Думерг,  на Бриан, на Титулеску череши, българ­ски череши от село Ямборано и от Соволяно, по една щайга, и им ги дадох пред всички на един банкет. Банкета го даваше Бриан. Аз обрах лаврите - никой никога не бе виждал по-едри,  по-вкусни, по-апетитни череши. Там на този банкет (той стана през юни 1926 година) аз станах център на внимание. Нарочно занесох тези череши, господин Памукчиев, за да направя рекла­ма на България, на българската земя. Защото всеки българин, където и да се намира, той трябва да прави хубава реклама на Б ьлгария и да се гордее е българската земя.

Втора като нея няма на света. Швеция е сива и тьжна,  а Швейца­рия не е страна, а банкерска къща. Испания е гореща, страстна, хуба­ва страна, но бедна - тя няма нашите гори, води и ливади. Тя няма нашите плодородни поля. Aз не знам по-дивен, по-преле­стен край от долината на Струма от Кюстендилската долина. То­ва е чаровна земя, чаровен край.
Черешите се огледаха от всички гости на банкета. Бриан дой­де при мене, нарочно ме прегърна и каза: - Господин Буров, Вие ни донесохте радостта на една забраве­на от Бога страна, която ние, за жалост, не сме познавали. И за да удари, да нарани надменния Титулеску - румънския представител в Обществото на народите, каза: - Чак сега разбирам защо нашите приятели, румънците по­искаха да влязат в България преди тринадесет години, през 1913 година. Титулеску позелени. Той си бе сив и зелен на цвят, но стана като зелен гущер. Бриан беше дипломат. Той обичаше света, хората, но не ува­жаваше надменните дипломати, като Титулеску. - Какво представляваше Титулеску? - Умен и хитър румънец. Грозен като Богдан Филов, с хубава жена - като Кина Петева-Филова, с големи цици и отхвръкнало дупенце тя бе хубава жена... Познаваше цялата световна исто­рия, цялата история на дипломацията и говореше само с по-големи от него. С Бриан, с Лойд Джордж, с Клемансо-младия... Ние, българите, не бяхме достойни за неговия поглед и затова не ни говореше, само ни заплашваше. Но бе възпитана свиня. - Свиня? - Да, истинска влашка свиня, от най-мръсните. Представи си,  господин Памукчиев, аз исках чрез него да се направят някои облекчения за българите в Добруджа, да изпрося едно снизхождение на румънската власт към тях. А той взе щайгата с чере­ши, която аз му бях донесъл и дал като подарък, и започна да я разнася из салона, на приема, и да казва на дамите, на чист френ­ски език,  че те са румънски, брани в Брашов и в Синай, в Карпа­тите, че били истински карпатски череши. Моят агент, човекът, който водех с мене на този банкет, вървеше след него с чаша в ръка - уж че се разхожда - и го подслушваше. Няма защо да крия на всеки прием, даван от правителството, има подслушвачи. Това е закон. Няма вътрешно министерство без агентура. Ако не вътрешното министерство, то военното разузнаване върши тази работа. Имаше си разузнаване и нашето външно министер­ство. Моят човек ми каза това и аз отидох до Титулеску, засмях се весело и казах на френски, като целувах ръцете на дамите:   - Господин Титулеску, Вие правите, както казват българите, с чужда пита майчин помен. Аз Ви подарих тези череши от България, за да зарадвате е тях жена си. Вашата собствена съпруга, която така високо уважавам, а Вие ги раздавате на чу­ждите жени. Не бива така. Това е кощунство с прелестната Ви съпруга. Тя ги очаква. Тя е осведомена вече от мен,  че и пращам подарък - череши... Срязах го. Заклах го.

Той ме подозираше, че аз ухажвам жена му. Това бе истина. Аз обичам румънките - те са прекрасни любовници. Харесвах и жена му, а той ревнуваше. И стана чудо, господин Памукчиев. Дойде жената на Бриан. или любовницата му, не разбрах, защото дипломатите си воде­ха и любовниците на тези приеми. Целуна ме по бузата и каза: - Господин Буров, каня Ви на прием в нашата резиденция, с господин Титулеску. Но моля Ви, донесете още една щайга от тези прекрасни плодове на българската земя. Обещавам Ви да дойда в България, когато зреят тези плодове. Ще си построя ед­на вила и ще прекарвам лятото си именно там... Това бе прелестна жена. Французойка.
Велика жена е французойката, господин Памукчиев. Тя раз­бра първата игра на Титулеску-скопеца, мръсника, и ми помог­на да направя тогава най-хубавата реклама на България. Вън в колата си, в моя „Линкълн", аз имах още седем щайги с череши. Бях ги взел от Стенско, Ямборано и Соволяно-опаковани, при­готвени за подаръци. Заповядах на шофьора си да ги донесе ра­зопаковани, обсипани само с малко черешови листа... Обрахме листата и ги поднесохме на дамите, на масички, като им подадох ме и по един плик - да си сипват за вкъщи колкото искат.
 
Бях предвидил всичко. Дамите не се втурнаха да сипват. Те помолиха моя шофьор, той да им ги насипва и да им ги дава. Те бяха много възпитани жени. А си представях какво би станало, ако това се случеше в България, на софийски прием как щяха да се втур­нат, да грабят с ръце. Но на Запад културата на жената е толко­ва голяма, че тя би умряла от глад, но не би се изложила с лако­мия. Лакомията, господин Памукчиев, е най-долното нещо на света.

Който е лаком - той е звяр, той е животно, той е свиня. Да умираш от глад, давай вид, че си доволен от живота, че си сит. Нищо не гнуси дамите на Запад както лакомията на мъжа. Затова аз, преди да отида на прием, първо си ям в къщи, а там - на приема - само гледам и „купувам", опознавам характера на хората. Много велико нещо е, господин Памукчиев, да се научиш да купуваш, да оценяваш хората по време на гощавки, на приеми. - Защо така? - Защото именно там, на гощавката, човек се показна такъв, какъвто е. Добър или лош. Беден духом или богат. Нежен или прост. Тактик или грубиян. Обядът,  вечерята, приемът - това са велики училища, вели­ки изпити за човека, господин Памукчиев. Ето защо канят ли те някъде на прием, първо си подложи вкьщи. Хапни си добре. А там само слушай, само гледай и се учи на добро държание и на учтивост.
Вземи си чашата в ръка и тръгни да се чукаш с този, с онзи, прави висша политика. Висша политика се прави само с пълен стомах и с пълна ча­ша. Ето, затова аз ценя така високо търговията с хубави вина, защото без виното не става нито разговор, нито политика. Хуба­вото вино развързва езиците, но завързва приятелствата. Една жена, дори най-недостъпната, като изпие две чаши винце, нещо я засърби където трябва, пламне й келя и ляга... Без вино няма победи на любовния фронт. Красотата на хубавото вино е и в неговата реклама. Без реклама – няма търговия. Нашите глупа­ви винари и производители на вина не знаят цената на рекламата. Отваряме нова бутилка и Буров си долива чашата, пие бавно.  Без реклама – няма търговия. Нашите глупави винари и производители на вина не знаят цената на рекламата.
Отваряме нова бутилка и Буров си долива чашата, пие бавно.

• • •