В интернет, по форуми, в коментари, статии, навсякъде се виждат едни безкрайни оплаквания и обвинения и почти никакви решения за излизане от тази ситуация, освен откровенни фантасмагории от типа “да хванем чифтетата и калъча”.

Сигурен съм, че тези които най-много призовават за това, първи ще се “покрият”, когато положението стане напечено.

Бойко е виновен! Не бе, комунистите са виновни! Кой ти каза бе - Костов е виновен за всичко!

Ясно е, че от тази лутаница излизане няма.

”Няма попътен вятър за кораб, който не знае къде отива”.

Всеки един народ както и човек е длъжен да си защитава интересите и достойнството и ако е неспособен за това няма защо да обвинява другите, че му пречат, не го разбират и т.н.

Дали процесите, които текат в момента са нещо временно или са еднопосочна тенденция?

Има ли изход от тази ситуация или всичко е обречено?

Остава само да чакаме краят.

Повечето от нас съвсем логично си задават тези въпроси и естествено най-лесният отговор е горният.

В крайна сметка всичко на този свят има някаква логика и съответният логичен завършек.

Затова за да си обясним днешната ситуация според мен трябва да се обърнем към историята, за която казват, че е учителка на народите.

Но преди това трябва да си отговорим на няколко важни въпроса.

Например защо в днешно време на практика липсват хора и лидери, които да отстояват идеите си и общественият интерес, колкото и трудно да е това?

Защото ясно е, че без такива хора нищо съществено не може да се случи и упадъка е гарантиран.
Под упадък се има впредвид  не само икономическият такъв, макар, че нещата са взаимносвързани.

Изглежда, под влиянието на марксистката философия, всичко днес се обяснява с икономиката - има пари - всичко е наред, няма пари - всичко е загубено.

Да, обаче от практиката се вижда, че нещата не са толкова прости и еднозначни.

България изолиран случай ли е, или същите тенденции се наблюдават и в другите европейски и не само европейски държави?

Развитите държави са достигнали такъв етап от икономическото си развитие, за което предишните поколения са могли само да мечтаят. Но това прави ли ги по-щастливи?

Очевидно е, че колкото е по-развита икономически една държава обикновенно в демографско отношение, нещата стават трагични - жените отказват да имат деца, като предпочитат да правят кариера или да се отдават на удоволствията.
Цялата така наречена “масова култура” ги подтиква към това - спомнете си сериала “Сексът и градът”.

Мъжете стават все по-импотентни и обикновенно задоволяването на естествените потребности на жените им се извършва от емигрантите.

Все по-популярно става и тези актове да се снимат с камера и да се качват в интернет, сигурно като израз на някаква гордост ли и аз не знам.

Демографската катастрофа е характерна не само за нашата страна, но и за цяла Европа, само че там нещата се компенсират от големият брой емигранти и по-високата раждаемост при тях.

Броят на самоубийствата в демократичният свят расте и е очевидно, че човешкият живот не се изчерпва само с яденето и пиенето и материалните придобивки.
Броят на самотниците и самотните майки също бележи главоломно покачване.
Наркоманията също е на "високо равнище".

Интересен е и  въпросът защо например  “идеи” като политическа коректност, мултикултурализъм, еднополови бракове и прочее извращения, виреят най-добре в толерантната и демократична Западна Европа.

Ами защото там съпротивата срещу тях е най-слаба и хората са достатъчно зомбирани и импотентни за да ги приемат, без особена съпротива, като изключим някой и друг протест или декларация.

Как иначе да си обясним случващото се в Норвегия и другите скандинавски страни, в които десетки хиляди деца са отнети от родителите им и това чудовищно деяние минава без някаква особена съпротива.
Или узаконяването на кръвосмешението и еднополовите бракове.

Опитайте се да направите нещо подобно в Чечения например – ще ви изрежат главата от кръста нагоре с тъп нож.

Подобни опити за налагане на някаква толерантност или “алтернативни възгледи” някакси не вървят на други места, например в ислямският свят .
Там съпротивата е жестока и такива опити удрят на камък и обикновенно приключват с ритане на глави по улиците.

Истината е, че когато един народ живее дълго време в мир инстинктите му за самосъхранение закърняват и на практика изчезват. Сравнително лесният начин на живот, когато почти всичко става с едно натискане на дистанционното управление или се поръчва онлайн, също не допринасят за израстването на личности, способни да се борят и да отстояват идеите си, ако въобще имат такива.

Тогава в тази среда намират благодатна почва всякакви “учения” за мир и любов, за коректност и толерантност, за свободна любов, обикновенно потърпевшите започват да защитават или да сътрудничат на угнетителите си / Стокхолмски синдром /, способните хора напускат страната, огромната част от народа само се оплаква и иска, иска, иска, ама няма,няма,няма….

Индивидуализмът и материализмът стават водещи идеи и всеки, който говори за неща като чест, достойнство и национален интерес става само за присмех или на него гледат като на някакво екзотично животно.

Затова и днес наблюдаваме как наследниците на свирепите някога викинги страхливо се крият и наблюдават отстрани погромите на емигрантите в собствените им държави и ги снимат с камери с пет трилиона мегапиксела, на HD , разбира се :).

Те не могат, или не искат да разберат, че тези емигранти не само не искат да се интегрират във високотехнологичното им общество, а виждайки цялата му импотентност и неспособност за съпротива, искат да го разрушат, колкото се може по-скоро.

Процесите, които наблюдаваме в момента не са нищо ново, нито в нашата история като народ, нито в световната.

Моралният упадък, на който сме свидетели днес е съществувал и по време на Римската империя, а и много преди нея.

Неспособността и нежеланието за съпротива пред лицето на очевидната опасност може да се видят и при краят на всички световни империи и народи.

Това са явления наблюдавани през цялата човешка история, която е един непрекъснат процес и в него нищо не стои на едно място. Или вървиш напред и се развиваш или потъваш.

Това е положението! Ето как руският учен Л.Гумильов в изследването си “Етногенезисът и биосферата на Земята” описва подобна ситуация във Византия при превземането на Константинопол от кръстоносците:

“Най-трагично загиват пасионариите (от латински: passio – страст, готовност за саможертва в името на своя народ) в крайните фази на етногенезиса, когато те вече са малко и се губи взаимното разбиране между тях и филистерските маси. Така станало през 1203 г. във Византия. Малък отряд от кръстоносци — всичко на всичко 20 хил. души — се появил пред стените на Константинопол, за да постави на престола сина на сваления император. Гърците можели да им противопоставят 70 хил. воини, но те не се съпротивлявали и не изпратили помощ на варяжката / викингската / дружина и на храбреците, които се биели на градските стени. Градът бил превзет два пъти — на 18 юни 1203 г. и на 12 април 1204 г. Втория път той бил страшно разрушен и разграбен.

При щурма кръстоносците загубили… един рицар! И какво се случило?

Пасионариите били убити по време на сражението, а останалите — в опожарените им домове. Страхливостта не носи спасение.

А сили за съпротива имало. Жителите на Константинопол можели не само да оцелеят, но и да победят. И когато във войната се включила провинцията, тази победа била извоювана и Константинопол бил освободен, за да падне отново в 1453 г. при същите обстоятелства. И отново имало много хора, които спокойно се оставяли да бъдат убивани от победителите. Що за хора са били те?”

И в Исландия през 1627г.

“Така в Исландия потомците на викингите постепенно изгубили своята пасионарност (от латински: passio – страст, готовност за саможертва в името на своя народ).

В XII в. те прекратили походите през моретата и океаните, в XIII в. изоставили кървавите разправи между семействата, а когато в 1627 г. на острова слезли алжирски пирати, те не срещнали никаква съпротива.

Исландците позволили да изгорят домовете им, да изнасилят жените им, да откарат децата им в робство, но не се решили да грабнат оръжието.

Да допуснем, че в конкретния случай можем да намерим и други обяснения. Алжирските пирати били професионални главорези; вероятно са налетели внезапно и са предизвикали паника; исландците не можели да разчитат на помощ от метрополията — Дания, която била въвлечена по това време в Тридесетгодишната война и търпяла поражение… И накрая, съгласно нашата идея пасионарното напрежение на исландците трябвало да намалява и по-нататък. А дали е станало така? Нека да погледнем Исландия два века по-късно.

През 1809 г. в Рейкявик имало датски гарнизон, състоящ се от трийсет войници, един капитан и губернатора, който имал красива дъщеря. През юни същата година на рейда се появил двумачтов военен кораб, плаващ под черен флаг, който поискал градът да се предаде. Датският офицер открил огън, но бил ранен от снаряд, изстрелян от кораба, и войниците свалили оръжието. Пиратите слезли на брега и се оказало, че се предвождат от исландец.

По-рано той бил добре известен като часовникаря Юрген Юргенсон, а сега станал пират.

И както станало ясно, този негодник бил влюбен в дъщерята на губернатора и я поискал за себе си, а на своите пирати разрешил да ограбят жителите на града, като се обявил за крал на Исландия. За щастие, по това време девойката била тежко болна.

Ама и исландците били едни! Не оказали никаква съпротива на шепа бандити. Хиляди потомци на „браздящите моретата“ завоеватели на Англия, Нормандия и Винланд покорно търпели безобразията на няколко десетки разбойници, не се съпротивлявали и дори не бягали да се спасят. И срещу тях се изправили не свирепи маври, които си съперничели с кралските флоти на Испания и Франция, а шайка от най-долната измет на пристанищата в Северно море.”

Ето и още един цитат от същата книга, който като че ли описва точно и сегашната ситуация:

“Деморализираните потомци на римските граждани, които загубили своите парцели земя за обработване, се струпали през I в. в Рим. Те се тъпчели като сардели в стаичките на пететажни здания, дишали зловонията на „клоаката“ — тясното дере, по което спускали нечистотиите в река Тибър, пиели вино от вредните оловни съдове, но упорито и нагло настоявали пред управниците за „хляб и зрелища“.

И се налагало да им ги дават, защото тези субпасионарни тълпи можели да подкрепят всеки пасионарен авантюрист, желаещ да направи преврат, ако той им обещаел допълнителна дажба хляб и по-изискано представление в цирка.

А да се защитават от враговете те не умеели и не искали да могат, защото изучаването на военното дело било трудна работа.

По собствената си непоклатима логика субпасионарият смята, че никой не може да предвиди бъдещето, защото той — получателят на дажбата хляб и зрителят на цирковото представление — не е способен да прави прогнози, основани на вероятностите. Поради тази причина той дели получаваната информация на два вида — приятна и неприятна. Носителите на неприятна информация той смята за свои лични врагове и се разправя с тях при всеки удобен случай.

В резултат на това Аларих превзел Рим (в 410 г.), като готите били по-малобройни от боеспособните и военно задължените лица в чертите на града, да не говорим за цяла Италия.

И даже този позор не научил на нищо римляните. Готите се отнесли снизходително с победените и си отишли. Това дало повод за поредното самоуспокоение.

Ала когато вандалът Хензерих превзел Рим (в 455 г.) с довода, че отмъщава за разрушаването на Картаген, той с лекота изклал повечето субпасионарии, които за разлика от хармоничните и безвредни исландци никой не пожелал да спаси.

След вандалския погром Рим повече не се оправил.
Но някак си на човек не му е жал за него.

По-късно в аналогично положение се оказал Багдад, който не бил завладян от варвари, а от закупените от халифа тюркски роби — гулямите.

 В IX в. арабските воини били на изчезване. Техните потомци предпочитали да търгуват по пазарите и да си чешат езиците зад сергиите. За охраната на халифа, а понякога и на границите на халифата били нужни професионални воини.

И какво станало? Купили ги в степите на Средна Азия и пустините на Нубия. Те се оказали единствената реална сила в Багдад и започнали да сменят халифите както им скимне.

А населението на огромния град ридаело, ругаело и остроумничело, но предпочитало да живее без да работи и да умира, паднало на колене, но да не се защитава.

Ето до такива последствия и до съответната смяна на идеала води загубата на пасионарно напрежение в системата.

Девизът „Живей за себе си!“ е лекият път към жестоката гибел.“

По всичко личи, че историята се повтаря и сега ние българите както и повечето европейски народи се намираме във фазата на упадъка и ако не се предприемат адекватни мерки, то гибелта ни е сигурна.

Разбира се, всичко казано дотук не е с цел успокояване и продължаване на летаргията, а по-скоро за това всеки един човек да се замисли какво става около него и как ще свърши цялата тази одисея.

Според Л.Гумильов хората готови да се жертват за Родината си са нищожно малко като количество,спрямо останалата маса, но точно те са тези, които могат да променят нещата към по-добро и без тях всеки един народ е обречен.

По същият начин както човек се различава от шимпанзето само в 2% от гените си, но тази разлика се оказва огромна като краен резултат.

 Шансовете за успех не са кой знае колко голями, но това не означава, че трябва само да стоим и да гледаме как всичко около нас потъва. Успешните опити за излизане от фазата на упадъка не са чак толкова много в световната история, но дано ние да сме някакво изключение от това правило.

Една нация живее дотогава, докато има кой да се жертва за нея или логично става лесна плячка за враговете си.

“Отечеството загива само тогава, когато изчезне от сърцата на синовете си” са казали древните римляни и изглежда са били прави.

Какво трябва да се направи повечето от нас знаят, въпроса е в това наистина да действат, а не само да си чешат езиците и да се оплакват.