"Размесени след преселването си, имащи възможност добре да се наблюдават помежду си, нациите проявяват чертите, начина на живот, вкусовете и склонностите си.

Измежду всички явно най-трудолюбиви са немците.

По-безвъзвратно от всички останали турят пенел на предишния си живот (а и що за родина им е тази на Волга или на Манич?). Както навремето в щедроносните екатеринински парцели, така и сега те врастват в безплодните сурови сталински земи, посвещават се на новата заточеническа земя като на своя окончателна. Започват да се настаняват не до първата амнистия, не до първата царска милост, а завинаги. Преселени през 41-ва като пълни голтаци, но грижовни и неуморни стопани, те не падат духом, а се заемат и тук също така методично и разумно да се трудят.

Има ли на земята такава пустиня, която немците да не могат да превърнат в цветущ край? Не току-така в предишната Русия се е говорило: немецът е като върбата: където го боднеш, там се хваща. Все едно къде: в шахтите, в МТС, в совхозите, началниците не могат да се нахвалят от немците — никога не са имали по-добри работници.

През 50-те години немците имат сред останалите заточени, а често и сред местните жители, най солидните, просторни и чисти къщи, най едрите свине, най-млечните крави. А дъщерите им растат чудесни моми за женене не само заради заможността на родителите си, но — сред разпуснатите нрави на крайлагерния свят — и заради чистотата и строгото си поведение.

Горещо се залавят за работа и гърците. Вярно, че те не се разделят с мечтата си за Кубан, но и тук не жалят гьрбините си. Живеят по сгъстено от немците, но бързо ги настигат със зеленчуковите си градини и кравите. На казахстанските пазари гърците предлагат най-добрата извара и най-доброто масло, и най-добрите зеленчуци.

В Казахстан преуспяват още по-добре корейците, но те са преселени по-рано, а към 50-те години са вече значително разкрепостени: не се разписват повече в комендатурата, свободно пътуват от област в област и само нямат право да напускат пределите на републиката. Те не преуспяват толкова в едно по-заможно препитание и къщите им не са толкова солидни (дворовете и къщите им са неуютни и дори първобитни, докато младежта им не се поевропейчва). Но изключително способни за учението, те бързо запълват учебните заведения на Казахстан (по време на войната вече не им пречат в това отношение) и стават главният клин на образования слой в републиката.

Другите нации не престават да мечтаят за връщане и се раздвояват в своите планове и в живота си. В общи линии обаче се подчиняват на режима и не създават големи грижи на комендантската власт.

Калмиците не се опитват да отстоят и измират, изпълнени с мъка. (Впрочем самият аз нямам преки впечатления от тях.)

Но има една нация, която ни най-малко не се поддава на психологията на покорността не поединично, не само тези с бунтарски дух, а цялата им нация. Това са чеченците.

Вече можахме да видим как се отнасяха те към лагерните бегълци. Как единствено те от всички джезказгански заточеници се опитваха да подкрепят Кенгирското въстание.

Бих казал, че от всички спецпреселници единствено чеченците се проявяват като зекове /Жаргонно съкращение от руската дума „заключлнный“ — затворник, арестант/ по дух. След като веднъж ги прогонват предателски от родните им места, те повече в нищо не вярват. Построяват си сакли — ниски, тъмни, жалки жилища, такива, които от едно ритване ще се срутят. И такова е цялото им преселническо домакинство — за един само ден, за един месец, за една година, без да се запасяват с храна, без да мислят занапред. Те ядат, пият, още са млади и се обличат. Изнизват се години, а те продължават да нямат нищо, както в самото начало.

Нито един чеченец никъде не се е опитвал да угоди или да се хареса на началството, но винаги са били горди до един пред него и дори открито враждебни. Те презират всеобщото обучение на изучаваните държавни науки и не пускат своите момичета на училище, а и момчетата, не всички, за да ги предпазят от покварата.

Жените си пък не пращат в колхоза. А и сами не се престарават много на колхозните поля. Повечето гледат да станат шофьори: да се грижиш за мотора, не е унизително, в постоянното движение на автомобила те намират удовлетворение на своята бабаитска страст, а в шофьорските възможности — на апашката си страст. Впрочем тази си последна страст те удовлетворяват и непосредствено. Те внасят в мирния честен, дремал дотогава Казахстан понятието: „откраднали“, „обрали“. Позволяват си да отмъкнат добитъка на хората, да оберат къщите им, а понякога да отнемат просто и със сила.

На местните жители и на тези от заточените, които толкова лесно се подчиняват на началството, те гледат почти като на същата порода. Защото уважават само бунтарите.

И което е най-удивителното — всички се боят от тях. Никой не се решава да им попречи така да живеят. И властта, владееща вече тридесет години тази страна, не може да ги накара да уважават законите й.

Как е могло да стане така? Ето един случай, в който може би се е събрало цялото обяснение. В Кок-Терекското училище при мен в девети клас учеше младежът чеченец Абдул Худаев. Той не будеше топли чувства, а и не се мъчеше, сякаш се опасяваше да не се унизи дотам, че да стане приятен, и бе неизменно подчертано сух, много горд и жесток. Но не можеше да се отрече ясният му възприемчив ум. В математиката и физиката никога не оставаше на равнището, на което спираха неговите съученици, а винаги искаше да вникне по-дълбоко и задаваше въпроси, продиктувани от неуморимото търсене на най-същественото. Както и всички деца на преселници, той бе обхванат в училище от тъй наречената общественост, тоест отначало от пионерската организация, после от комсомолската, от учкомите, стенвестниците, от възпитанието и беседите — от онази духовна цена за обучението, която чеченците толкова твърдо отказват да плащат.

Абдул живееше със старата си майка. От близките му роднини никой не бе оцелял, с изключение на по големя му брат, отдавна преминал в престъпния свят, затварян не за пръв път в лагерите за обири и убийство, но всеки път преждевременно излизащ оттам или по някоя амнистия, или по приспадане на присъдата срещу положения в затвора труд. Един ден той се появява в Кок-Терек, два дни пие без прекъсване, скарва се с някакъв местен чеченец, грабва ножа и го погва да го коли. Пътя му прегражда непозната стара чеченка: тя разперва ръце, за да го спре. По силата на чеченския закон той би трябвало да захвърли ножа и да прекрати преследването. Но той е вече не толкова чеченец, колкото бандит — замахва и убива невинната стара жена. В този миг пияната му глава осъзнава какво го очаква според чеченския закон. И той хуква да бяга в МВД, там си признава убийството и веднага с готовност го пращат в затвора.

Той се скрива, но остава по-малкият му брат Абдул, майка му и още един стар чеченец от техния род, чичо на Абдула. Вестта за убийството плъзва мигновено по целия Кок-Терекски край и тримата, останали от рода Худаеви, се събират в своя дом, запасяват се с храна и вода, зазиждат прозореца, заковават вратата отвътре и се скриват като в крепост. Сега чеченците от рода на убитата жена трябва да отмъстят на някого от рода Худаеви. Докато не се пролее кръв от Худаеви за тяхната кръв, те не са достойни да бъдат наричани хора.

И започва обсада на къщата на Худаеви. Абдул престана да ходи на училище — целият Кок-Терек и цялото училище знаеше защо. Ученикът от горните класове на нашето училище, комсомолецът и отличникът рискуваха всеки миг да бъдат убити с нож — може би сега още, докато учениците сядат по чиновете си след звънеца, сега, докато учителят по литература им говори за социалистическия хуманизъм.

Всички знаеха, всички помнеха, в междучасията това беше единствената тема и всички забождаха очи в земята. Нито партийната, нито комсомолската организация в училището, нито завучите, нито директорът, нито районният отдел за народното образование — никой не си мръдна пръста да спаси Худаев, никой дори не се приближи до обсадения му дом в гъмжащия като кошер чеченски край.
А и те ли само!

Пред полъха на кървавата мъст не по-малко страхливо замират толкова страшните дотогава за нас и районният комитет на партията, и районният изпълнителен комитет, и МВД с комендатурата и милицията зад глинените си стени. Дъхва старинният див варварски закон и изведнъж се оказва, че няма никаква съветска власт в Кок-Терек. Не се простира кой знае колко нейната длан и от областния център Джамбул, защото за три дни и оттам не долита самолет с войска, и не идва нито една решителна инструкция, освен заповедта затворът да се отбранява с наличните си сили.

Така за чеченците и за всички нас стана ясно какво е силата на тази земя и какво е миражът.

Единствено чеченските старци проявиха разум! Те отиват веднъж в МВД с молба да им бъде предаден по-големият брат Худаев, за да се разправят с него. МВД им отказва от предпазливост. Отиват в МВД втори път и молят за открит съд и пред тях да разстрелят Худаев. Тогава, обещават те, кръвното отмъщение ще отпадне от Худаеви. Едва ли може да се измисли по-благоразумен компромис. Но как така открит съд? Но как така недвусмислено обещана и публична екзекуция? Ами че той не е политически, той е разбойник, социално близък. Може да се погазват правата на осъдените по Петдесет и осми член, но не и на един многократен убиец. Отправят запитване до областта. Оттам пристига отказ. „Тогава след един час по-малкият Худаев ще бъде убит!“ — обясняват старците.

Офицерите от МВД присвиват рамене: това не ги засяга. Едно престъпление, докато още не е извършено, остава извън обсега на тяхното внимание.

И все пак някакъв полъх от XX век докосва… не МВД, не, а закоравелите стари чеченски сърца! Те изпращат телеграма в Алма-Ата. Оттам бързо пристигат още някакви старци, най-уважаваните сред целия им народ. Свикват съвет на старейшините. По-големият Худаев е прокълнат и осъден на смърт, където и да го причака чеченският нож на земята. Извикват останалите Худаеви и им казват: „Вървете. Никой няма да ви пипне.“

И Абдул си взе книжките и тръгна на училище. А парторгът и комсоргът го срещнаха там с лицемерни усмивки. И на последвалите беседи и уроци отново взеха да му напяват за комунистическо съзнание, забравили вече досадния инцидент. Нито един мускул не трепваше върху помръкналото лице на Абдула. Още веднъж можа да разбере той коя е главната сила на земята: кървавото отмъщение.

Ние, европейците, четем и произнасяме в книгите и в училищата само думи на презрение спрямо този див закон, спрямо това безсмислено, жестоко клане. Но това клане не е като че ли чак толкова безсмислено: то не изкоренява планинските нации, а ги укрепва. Не са чак толкова жертвите, които падат по закона на кървавото отмъщение, затова пък какъв страх навява на всички околовръст!

Като помни този закон, кой планинец ще се реши да оскърби някого просто така, както оскърбяваме ние, било в пияно състояние, било от разпуснатост, било от каприз? И кой чеченец, толкова повече, ще се реши да се заяде с друг чеченец — да му каже, че е крадец? Или че е груб? Или че гледа да пререди опашката? Ами че той може да получи не словесен отговор, не ругатня, а удар с нож в ребрата. И дори да се хванеш за ножа (но такъв не носиш, ти си цивилизован човек), едва ли ще отвърнеш на удара с удар: нали под нож ще падне цялото ти семейство?

Чеченците стъпват по казахската земя с дръзки погледи и изблъскват с рамо и „домакините на страната“, и приютените от нея, и всички се отстраняват със страхопочитание. Кръвното отмъщение излъчва поле на страха и с това укрепва малката планинска нация.

„Убивай своите, за да имат страх чуждите!“ Предците на тези планинци в далечното минало не са могли да намерят по-добър обръч, с който да се оградят.

А какво им предлага социалистическата държава?"

И като потвърждение на гореказаното ще добавя и този клип, който показва как чеченският лидер Яндарбиев принуждава президента на Русия Б.Елцин, да седне срещу него като равен, а не като председател.