Предвиждало се е Третият Райх да просъществува поне хиляда години, но както всички знаем това не случва. Защо?

Обяснения и причини има най-различни. Този въпрос е доста сложен, но аз искам да посоча най-важните според мен.

Както е известно от идеологията на националсоциализма, един от основните моменти в нея е идеята за расовото превъзходство на германците и произлезлите от тях народи над останалите.

Както видяхме от предишният постинг тази идея не е нещо ново, тя съществува отдавна и при други народи и най-вече при англичаните, от които Хитлер заема доста в това отношение.

Самият той не отрича този факт и пише, че няма нищо лошо в това да се учиш от историята и предшествениците си.

Няма да се спирам на въпроса дали тезата за расовото превъзходство на германците е вярна или не.
Въпроса е в нещо друго.

Когато  обявиш публично на целият свят тази си идея,  на практика си създаваш един куп врагове, без да можеш да разчиташ на кой знае какви съюзници.

За арийски народи са обявени германците и част от скандинавските народи, които доста колебливо подкрепят Германия във войната и на Изток.

Англичаните също сe считат за близки по раса народ, но управляващият им елит е срещу Хитлер.

Славянските народи пък се определят като изостанали и непълноценни.

Хитлер обявявя в “Моята борба” ( не без основание), Франция като най-големият враг на Германия.

 Съветският съюз е посочен като бъдеща цел за разширение на Райха на Изток, тоест вместо да колонизира Африка, Хитлер възнамерява да колонизира териториите на изток от Германия наречени “Германската Индия” .

Отношението на Германия към Русия смятам за необходимо да подложа на особен разбор. По две причини.

1. Този проблем има решаващо значение изобщо за цялата външна политика на Германия.

2. Този проблем е пробен камък, чрез който преди всичко се проверяват политическите способности на нашето младо националсоциалистическо движение; чрез този пробен камък ние проверяваме доколко в действителност сме способни ясно да мислим и правилно да действаме.
....................

Ние, националсоциалистите, напълно съзнателно слагаме кръст на цялата немска външна политика от преди войната. Ние искаме да спрем вечния германски стремеж към юга и запада на Европа и определено посочваме с пръст териториите, разположени на изток. Ние окончателно скъсваме с колониалната политика и търговска политика от предвоенно време и съзнателно преминаваме към политика на завоюване на нови земи в Европа.

Когато говорим за завоюване на нова земи в Европа, ние, разбира се, имаме предвид на първо място само Русия и онези държави в покрайнините й, които са й подчинени.

Самата съдба ни сочи с пръст. Отдавайки Русия в ръцете на болшевизма, съдбата лишава руския народ от онази интелигенция, върху която досега се е крепило държавното й съществуване и която единствено е била залог за известна здравина на държавата. Не държавническите дарования на славянството са дали сила и здравина на руската държава. Всичко това Русия държи на германските елементи — превъзходен пример за онази огромна държавническа роля, която са способни да играят германските елементи, действайки вътре в една по-низка раса.
Именно така са създадени много могъщи държави на света. Неведнъж в историята сме виждали как народи с по-ниска култура, начело на които като организатори са стояли германци, са се превръщали в могъщи държави и след това са се държали здраво на краката си, докато се е запазвало расовото ядро на германците.
В продължение на столетия Русия е живяла за сметка именно на германското ядро в нейните висши слоеве на населението. Сега това ядро е изтребено напълно и до край.
Но както русите не могат със собствените си сили да отхвърлят еврейския ярем, така и само евреите не са в състояние задълго да държат в подчинение тази грамадна държава. Самите евреи съвсем не са елемент на организацията, а по-скоро фермент на дезорганизацията. Тази гигантска източна държава е обречена на гибел. Всички предпоставки са вече узрели за това. Краят на еврейското господство в Русия ще бъде също край на Русия като държава.
Съдбата ни е предопределила да бъдем свидетел на такава катастрофа, която по-добре от каквото и да било ще потвърди безусловната правилност на нашата расова теория.

Нашата задача, нашата мисия трябвала се състои преди всичко в това, да убедим нашия народ: нашите бъдещи цели да не повторим някой ефектен поход на Александър, а да открием за себе си възможности за прилежен труд на нови земи, които ще ни завоюва немският меч.
Край на цитата.

Друг е въпроса, че когато Хитлер е писал известната си книга през 20-те години на двадесети век, това му намерение е било по-скоро в сферата на мечтите, отколкото в реалността.

Но това не пречи на съветските пропагандатори да повторят това заявление , поне няколко милиона пъти и да го представят като очевидно доказателство за агресивните му намерения.

Както се казва “Казана дума , хвърлен камък”.

Затова един лидер, който има претенции в голямата политика, трябва много да внимава какво говори и още повече какво пише.

Съюзници на Райха са италианците, известни като най-слабите войници в Европа - налага се германците да ги спасяват неколкократно, след “блестящите” им военни акции в Гърция и на други места и румънците, които също не блестят с кой знае какви военни качества.

Е, и България, която обаче подкрепя Германия, но повече на думи, отколкото на дела.

С такива съюзници, врагове не ти трябват и при перманентна липса на основни ресурси за водене на война, например петрол, поражението ти е почти сигурно.

Няма как да воюваш почти сам срещу целият останал свят и да победиш, това е съвсем ясно.

Друг е въпроса дали Хитлер въобще е имал избор при воденето на външната политика и сключването на съответните съюзи и споразумения.

По въпроса за евентуален съюз с Англия, който Германия е могла да сключи и Хитлер наистина е имал желанието да се  осъществи, може да се каже следното - това няма как да стане.

За да разберем защо, трябва да се опитаме да разберем логиката на английската външна политика, описана много точно именно в “Майн кампф”, глава XIII "Следвоенната германска политика”.

Ще си позволя да цитирам няколко пасажа от тази глава, защото те са интересни и до голяма степен изясняват и съвременните международни отношения или по-скоро интереси.

“Най-важното и основно, което трябва да помним в случая, е че и външната политика е само средство към целта; самата цел се състои в едно — в полза на собствения народ. Външната политика може и трябва да изхожда само от едно съображение: полезно ли е дадено предприятие за твоя народ, ще му донесе ли изгода сега или в бъдеще, или ще му донесе само ущърб?

Това е единственият критерий, от който може да се изхожда. Всички останали критерии — партийно-политически, религиозни, хуманни съображения и т.н. — напълно отпадат.“
................
“Да се създаде обстановка, която дава възможност да се започне това и която ще помогне да се намерят нови съюзници, братя по оръжие — такава е задачата на външната политика на дадена държава.“
...............

"Ако разгледаме хладнокръвно съвременното съотношение на силите в Европа, стигаме до следните изводи.

В продължение на триста години историята на нашия континент се е определяла преди всичко от опитите на Англия винаги да създава такива групировки от държави в Европа, които да се уравновесяват взаимно и така да осигуряват на Англия, давайки й свобода на действия в областта на световната политика.

Традиционната тенденция на британската дипломация /в Германия аналогична традиция до известна степен се опитваше да създаде пруската армия/ от времената на империатрица Елизабет се състоеше в това да не се позволи на нито една от европейските велики държави да се издигне над определено равнище. В борбата за тази цел Англия прибягваше до всякакви средства, без да изключва и войните. Средствата, които Англия в тези случаи пускаше в ход, биваха много различни, в зависимост от създалото се положение или поставената задача. Но решителността и настойчивостта на Англия всеки път беше една и съща. Колкото по-трудно ставаше с времето положението на Англия, с толкова по-голяма настойчивост британските държавни деятели продължаваха да се стремят към това европейските държави непременно да се уравновесяват и във взаимно съревнование неизменно да парализират своите сили.
Когато Северна Америка политически се отдели от Англия, Англия започна да прави още по-настойчиви опити за запазване на европейското равновесие, което трябваше да осигури английския тил.
След като Испания и Нидерландия бяха унищожени като големи морски държави, Англия концентрира всичките си усилия против надигащата се Франция, докато най-после с крушението на Наполеон I заплахата за военна хегемония на Франция можеше в очите на Англия да се смята за ликвидирана."
...................

"Англия започва да вижда в Германия държава, която поради своята необосновано бърза индустриализация придобива такова голямо търговско и общо политическо значение, че започва вече да мери сили със самата Великобритания.
Германските държавни деятели виждат перлата на мъдростта в своята прословута идея за „мирно стопанско“ завоюване на влияние. Но в очите на английските политици тези планове на германската политика са довод в полза на необходимостта да се организира колкото е възможно по-силна съпротива срещу Германия.

Тази английска съпротива, разбира се, скоро приема форма на всестранно настъпление, тъй като Англия никога не е виждала целта на своята политика в запазването на съмнителния мир, а винаги е виждала своята цел изключително в това да укрепи и заздрави своето собствено британско световно господство.

Разбира се, Англия по-нататък замисля да използва в борбата против Германия абсолютно всички възможни съюзници, каквито само биха могли във военно отношение да послужат за тази цел. Това също съответства на старата английска традиция — трезво да се оценяват силите на противника и да не си правят илюзии относно собствените сили. Тези свойства на английската политика у нас са характеризирани като „безсрамни“; но това е просто глупаво по простата причина, че организацията на всяка война трябва да се разглежда само от зрителния ъгъл на целесъобразността, а не от зрителния ъгъл на героичните фрази.

Задачата на дипломацията на всяка страна се състои не в това по най-героичен начин да доведе своя народ до гибел, а в това да осигури по-нататъшно съществуване на своя народ, макар и с най-прозаични средства. От тази гледна точка целесъобразно е всяко средство, което води до целта. Да се изпусне поне едно такова средство означава забравяне на своя дом и престъпление спрямо собствения народ."
............................

"Английската традиционна политика е изисквала и изисква известна балканизация на Европа; докато интересите на съвременна Франция изискват известна балканизация на Германия.

Желанието на Англия беше и остава — да не допусне която и да било европейска континентална държава да израсне в световен фактор, за което й е необходимо силите на отделните европейски държави да се уравновесяват.
В това Англия вижда предпоставка за собствената си хегемония.

Желанието на Франция беше и остава — да не допусне Германия да стане действително единна държава с единно силно ръководство, за което тя системно подкрепя идеята за превръщането на Германия в конгломерат от малки и съвсем малки държавици, чиито сили взаимно се уравновесяват.
И всичко това — при запазване на левия бряг на Рейн в свои ръце. В такава система Франция вижда главната предпоставка за своята собствена хегемония в Европа."
...............
Който преценява от този ъгъл възможностите, оставащи за Германия, той неизбежно ще трябва да стигне заедно с нас до извода, че трябва да търсим сближаване само с Англия. Английската военна политика имаше за Германия ужасяващи последици. Но това не трябва да ни попречи сега да разберем, че днес Англия вече няма интерес от унищожаването на Германия. Напротив, сега с всяка година английската политика все повече ще изпитва неудобството от това, че френската хегемония в Европа става все по-силна.

По въпроса за възможните съюзници нашата държава не трябва, разбира се, да се ръководи от спомени от миналото, а трябва да умее да използва опита на миналото в интересите на бъдещето. А опитът ни учи преди всичко, че съюзи, които си поставят само негативни цели, предварително са обречени на слабост. Съдбините на два народа ще станат неразделни, само ако съюзът им открива перспектива за нови придобивки, нови завоевания, с една дума, засилването и на едната, и на другата страна.

Доколкото е неопитен нашият народ по въпросите на външната политика може да се съди по нашата преса, често поместваща съобщения, че някой държавен деятел от някоя си страна е дружески настроен към Германия и обратно — при което „дружеското отношение“ на еди-кой си държавни деятели към нас виждат сериозна гаранция за Германия.

Това е невероятна глупост. Това е проста спекулация с безмерната наивност на обикновения немски еснаф.
В действителност няма и никого не може да има такъв, да речем, американски, английски или италиански държавен деятел, за когото би могло да се каже, че неговата ориентация е „прогерманска“. В действителност всеки английски държавен деятел е преди всичко англичанин, всеки американски държавен деятел — преди всичко американец, и сред италианските държавни деятели също няма да намерим нито един, който да не се придържа главно към проиталианската ориентация. Който иска да изгражда съюзи на Германия с чужди нации на базата на това, че еди-кой си държавни деятели имат прогерманска ориентация, той или е лицемер, или е магаре.

Народите свързват своите съдбини, не защото изпитват особено уважение или особена склонност едни към други, а само защото сближаването на двата контрагента им изглежда взаимноизгодно. Английските държавни деятели, разбира се, винаги ще са за английската политика, а не за немската.

Но нещата могат да бъдат такива, че именно интересите на проанглийската политика по различни причини в известна степен да съвпадат с интересите на прогерманската политика. Разбира се, само до известна степен: в един прекрасен ден всичко това може абсолютно да се промени.

Истинското изкуство на ръководния държавен деятел трябва да се състои в това през всеки период от време да умее да се съедини тъкмо с този партньор, който поради своите собствени интереси в даден период е принуден да върви по същия път.
................

"Само във Франция сега повече от когато и да било има единство на възгледите на борсата и еврейския борсов капитал от една страна и шовинистично настроените държавни деятели на френската република, от друга. Това тъждество на интересите и настроенията представлява огромна опасност за Германия.
Именно вследствие на това обстоятелство Франция е най-страшният ни враг.
От една страна френският народ все повече и повече смесва своята кръв с кръвта на негрите; а от друга, френският народ все по-тясно и по-тясно се сближава с евреите въз основа на общите стремежи да подчини на себе си целия свят.
И всичко това, взето заедно, превръща Франция в най-голямата заплаха за съществуването на бялата раса в Европа".
Край на цитатите
 

Идеята се състои накратко казано в следното:

Англия има интерес от това европейските държави и най-вече Германия и Франция да се противопоставят една на друга и да нямат възможност да се опълчат на Великобритания, която да продължи да бъде световен хегемон.

Франция има интерес от пълното обезличаване на Германия във военно и политическо отношение. Тоест, интересите на Англия според Хитлер изискват известна “балканизация” на Европа, противопоставяне един на друг, а интересите на Франция “балканизация” на самата Германия, тоест  противопоставяне една на друга, на отделните германски държавици, които сравнително наскоро ( 1871г. ) , са обединени в една държава.

Какво следва от тук?

Какъв е интереса на Великобритания да се съюзи с Германия?

Донякъде има логика за такъв съюз насочен срещу комунистическият Съветски съюз, които не крие намеренията си за завладяване на цяла Европа.

Но от друга страна, какво би станало с Англия при една евентуална победа на Райха в световният конфликт?

Това означава край на Великобритания като империя и световна сила и превръщането и в “заден двор” на Райха.

Е, ще могат ли британските “империалисти” да преглътнат подобно нещо? Надали.

Надеждите на Хитлер, че ще може да спечели англичаните на своя страна, защото били близки до германците като расов произход, са меко казано наивни, защото както е известно британците, а и не само те, се ръководят само от своите интереси, а не от расови подбуди.Още повече, че самият той го казва в по-горните цитати.

Да не забравяме факта, че Германия се обединява като единна държава чак през 1871г., тоест горе-долу по времето, когато и ние се освобождаваме от османско робство.

Допреди това тя е била разпокъсана на около 50 малки херцогства, княжества и т.н., без почти никакво влияние в световната политика,  докато Британия по това време е била световна империя и то в продължение на няколко века.

Затова британците са гледали и продължават да гледат на германците с известно високомерие.

Германците са общо взето умен и дисциплиниран народ, но за съжаление доста наивни в политическо отношение.
Те обичат да изследват и планират подробно всичко, включително и политиката, но като че ли, увличайки се във подробностите, пропускат най-важните неща.

Дълги години техният политически елит вярва в идеята за някакво “мирно завоюване на света”, с икономически средства и чак след доста години разбират, че това е невъзможно.

Германия има няколко колонии в Африка, но общо взето ги дотира, вместо да печели нещо от тях.

Първата и Втората световни войни са общо взето опити на Германия да заеме едно по-добро място в преразпределението на световните суровини и пазари, защото след индустриалният бум е станало очевидно, че само с вътрешното потребление и ресурси няма как да станеш световна сила.

Само че, това преразпределение няма как да стане по мирен начин, поради очевидни причини.

Това е стара истина, която англичаните са разбрали, няколко века преди тях и изграждат империята си изключително със сила, създавайки силен флот и армия, без да страдат от някакви скрупули, или да вярват на илюзии.

Затова опитите на Германия са направо казано закъснели.
Англия и Франция нямат никакъв интерес от силен конкурент в Европа и затова правят всичко възможно да изолират Германия и да я унищожат като политическа и военна сила.

Както казва самият Чърчил:

“Аз не съм назначен за министър-председател, за да ликвидирам Британската империя”.

Затова и прави всичко възможно да вкара Съветският съюз и САЩ по-бързо във Втората световна война. 

Чърчил е политик , мразен във България и Германия, поради обясними причини, но все пак нека да не забравяме, че той е министър-председател на Великобритания, а не на Германия или България.

Както открито заявява самият той “Британия няма вечни врагове и вечни приятели, има вечни интереси”.

 А интересите на Британия през Втората световна война са именно такива - да запази заедно със САЩ водещата си роля в световната политика, а не да станe част ( нещо като “заден двор”) на Третият Райх, или поредната социалистическа република от “великият” Съветски съюз.

Сантименталностите за “расово единство” са хубави, но само като приказки, реалността е съвсем друга.

Затова и мисията на Рудолф Хес, който прелита със самолет до Острова на 10 май 1941г., с цел постигане на съюз с англичаните, е обречена от самото начало.

До такива преговори въобще не се стига и той до краят на войната, а и след това, до смъртта си, прекарва живота си в затвора.

Хитлер прави опити да се договори и със Сталин, като за тази цел се среща със съветският външен министър В.Молотов, във Берлин на 12.11.1940г.

На тази среща Молотов предявява следните искания: 

1. От Финландия - Печенга и Поркала Уд

2. Опорни пунктове в датските протоци Категат и Скагерат, за излаз на Северно море ( Дания в този момент е под германска окупация )

3. Опорни пунктове в Югославия на Адриатическо море

4. Опорни пунктове в Гърция ( Солунското пристанище )

5. От Румъния - Южна Буковина

6. От България- преминаване в съветската орбита на влияние и сключване на съответният пакт 

7. От Турция - опорни пунктове на черноморските протоци Босфора и Дарданелите 

8.Опорни пунктове в Персийският залив

9. Преминаване под съветско влияние на страните на юг от линията Баку-Батуми, тоест Източно Турция, Северен Иран и Ирак.

10. Отказ на Япония от концесиите и на о.Сахалин

Съвсем очевидно е, че с тези искания или по-точно изнудвания, съветската страна не желае да се постигне мир в Европа, а по-скоро да се предизвика война.

Германия няма как и защо да ги изпълни, а пък и въпроса е защо му са на "миролюбивият" и "неутрален" към този момент СССР, Босфора и Дарданелите и датските протоци.

Според някои изследователи ( В.Суворов ), именно след тази среща Хитлер заповядва на Генералният си щаб да започне разработването на плана "Барбароса" за изпреварващо нападение срещу Съветите.

На тези преговори е станало очевидно, че ако Германия не нападне първа, то тогава ще трябва да отразява болшевишката агресия на собствената си територия.

Интерес от избухването на такава война имат и САЩ, които след краят на Втората световна война, стават единият от световните хегемони, като почти не са засегнати от този опустошителен конфликт и успяват да развият една почти колосална промишленост, която поне в началото  се крепи основно и на военните поръчки – кораби, самолети, камиони, танкове и какво ли още не.

И да се сдобият с ядрено оръжие помежду другото.
Под предтекст спирането на съветският натиск към Западна Европа, на практика я окупират и разполагат военните си бази там.

Японската империя по време на Втората светона война, общо взето има същата съдба.

Сама срещу колоси като САЩ и Китай, при липсата на елементарни ресурси за водене на война - няма как да победиш в нея.

От край време в Япония съществува идеята за богоизбраността на японците ( расата Ямато ), избрани от богинята на Слънцето - Аматерасу, да властват над останалият свят.

Дали тази идея е реална, или е само мит, всъщност няма кой знае какво значение, важното е японците да вярват в нея.

Проблема на японците е, че те не разполагат със собствени ресурси ( особено с нефт ), наричан “кръвта на войната”, а и са заобиколени отвсякъде с врагове, с които са воювали през годините , или по-скоро са се опитвали да завоюват - Китай и Корея.

Опитват се на няколко пъти да воюват и със СССР, например при Халхин-Хол през 1939г., но тези опити завършват печално.

Относно съюза Берлин - Токио, може да се каже, че тази ос е по-скоро на хартия, защото в момента, в който Германия напада Съветският съюз през юни 1941г. японците отказват да открият втори фронт на изток и да затруднят руснаците по този начин.

Вместо това те нападат американската военноморска база при Пърл Харбър, на 7 декември 1941г. и по този начин дават повод на Рузвелт да вкара Съединените щати във войната срещу Германия.

Японците действат основно в Източна Азия, съгласно доктрината си за “Великата азиатска империя”.

Явно и те си имат свои интереси и виждания по въпроса.

Между другото в потвърждаването на това решение на японското правителство, да не открива втори фронт на Съветският съюз , се състои и най-голямата заслуга на съветският разузнавач Рихард Зорге, който е бил служител в немското посолство в Япония.

Представянето на сигурни разузнавателни данни за това, че Япония няма намерение да воюва срещу СССР, позволява на съветското командване да прехвърли значителни сили от Далечният Изток на Западният фронт, срещу германските войски, в най-критичният момент.

Най-известният руски снайперист Василий Зайцев е един от тези войници, прехвърлени в разгара на войната, от Тихоокеанското крайбрежие в Сталинград.

Как завършва войната за Японската империя е известно от историята - с две атомни бомби и първата чуждестранна окупация на Страната на изгряващото слънце.

Забележете кои са първите действия, които предприемат американците по време на тази окупация. Забраняват всякакви филми, книги или нещо друго, свързано със самураите и въобще с японският национален дух.

Забрана била наложена и на практикуването на традиционните японски бойни изкуства, както и на някои празници, съдържащи самурайска символика.

Явно окупаторите са наясно кое е най-важното за да се покори една държава – да се сломи духът и, и народът да се превърне в послушно стадо овце.
Доколко обаче успяват, това е друг въпрос.