Представям Ви откъс от книгата "Вторият етаж" на Костадин Чакъров - дългогодишен съветник на Тодор Живков по политическите и икономически въпроси. В нея той съвсем ясно описва каква е истината за така наречената планова икономика на социализма и то през периода на така нареченият "зрял и развит" социализъм, с който толкова много се гордеят някои "чугунени глави".       И да не забравяме, че пред него са били реалните цифри, а не някакви химери и фантазии.

КРАЯТ

Има нещо общо в края на тоталитарните системи. Вижте последните дни на Хитлер. Над имперският бункер падат бомбите на съюзниците, Берлин е обкръжен, но той със своя политически и военен щаб чертае удари, планира ходове буквално до последните си дни и часове. Механизмите на тоталитарната машина работят макар и гибелно еднопосочно, но безотказно. Информацията продължава да се манипулира, хората са все така послушни и сервилни. Търсят се и се предлагат нови и нови решения за изход от тежката ситуация. Настроената веднъж машина, работи по инерция и само насрещният удар може да я спре.

Такова явление съзираме и през последните години от управле­нието на Тодор Живков. Наистина бомби нямаше, но социалното на­прежение нарастваше ежедневно. А Политбюро заседаваше. Мини­стерският съвет взимаше решение след решение. Ръкопляскаше се по залите и все така тържествено се манифестираше по улиците и площадите. Но всъщност бяха настъпили промени, които сякаш ни­кой не искаше да види.

Започна се откъм 1984 година.

Какво се случи с икономиката на страната?

Погрешната инвестиционна политика, провеждана през послед­ните 10-15 години към 1984 г. започна да дава своите отрицателни резултати.

Първи почувствуваха това „първоешелонните отрасли“ - черната и цветната металургия, както и нефтопреработвателната промишленост, които изчерпаха материалните суровини за собственото си развитие. Привилегиите в снабдяването им от Съветския съюз започнаха да се топят. След 1984 г. съветските доставки ста­наха по-прецизни и с искане за по-справедлив, икономически обо­снован еквивалентен обмен.

През 1986 г. в качеството си на заместник-завеждащ отдел „Ико­номическа и научно-техническа политика“ на Централния комитет на партията, водих работна делегация в Съветския съюз. Делегацията беше приета от Николай Слюнков член на Политбюро и секретар на ЦК на КПСС. В продължение на два часа и половина той обо­снова пред нас решението на Съветския съюз да ликвидира неспра­ведливата по отношение на неговата страна, даже „колониална структура" в обмена между нашите две страни. Върнах се и поисках спешна среща с Тодор Живков. Настоявах за срещата понеже той заминаваше буквално на другият ден за Съветския съюз. Докладвах му за остротата на проблема и предложих незабавно да търсим пътища – политически и икономически за излизане от трудното положение, в което ще ни постави новата радикална политика на основният ни партньор.

Той замина, но постарому поиска от посланика Георги Панков да направи всичко, за да не се намалява обемът на съветските доставки, нещо, което бе неизпълнима задача в условията на новото политическо ръководство от страна на Горбачов. Бяха без­възвратно отминали в историята политическите, административните и икономическите гаранции, които имахме в продължение на десетилетия.

А в същото време създадената дотогава необоснована икономическа структура работеше. Електрониката, машиностроенето, “престижните“ отрасли поглъщаха „каймака“ на националните ресурси. Засилваше се неефективното ни участие в международното разделение на труда.

Цялото ни технологическо развитие се основаваше върху внос от западните страни. Електрониката поглъщаше за една петилетка 800 милиона долара, а „връщаше“ само около 15 милиона. Разликата се „изпомпваше“ от традиционните отрасли - селското стопанство, леката промишленост и хранително-вкусовата промишленост. Но и те спряха да се развиват, защото им се вземаха средствата дори за просто възпроизводство.

Спечелените “нефтодолари” се оказаха коварни. С тях ние изградихме отрасли, които искаха ежегодно „порция“ внос от около 4 милиарда долара, а получавахме от износ само около 2 милиарда. Така от 1985г. насам България хлътваше ежегодно с около 1,5- 2 милиарда долара. Изобщо три четвърти от този внос бе неефективен, защото поддържаше отрасли, които работеха сами за себе си и нямаха никакво пазарно признание. Така към края на 1988 г. вече се натрупа над 8 милиарда долара дълг, който старателно се кри­еше не само от народа, но и от Тодор Живков.

Как ставаше това?

Редица години в края на третото тримесечие, правителството обяваваше спиране на вноса и разходите се изчисляваха за девет месеца от годината. Вносът през четвъртото тримесечие се правеше за сметка на планираните средства за „следващата година“.  По този именно начин ежегодно се криеше катастрофалният дебаланс на страната и от Тодор Живков, който чак до 1989 г. гово­реше само за 6 милиарда долара дълг.

Но и той, като че ли и не искаше да знае истината. В отчетите на банката и няколкото остри информации, които подготвих с помощта на тогавашния председател на БНБ Васил Коларов му съобщихме истинското положение.

Веднага след това обаче, при Тодор Живков дойдоха политическите мъже, които го успокояваха,че картината не е толкова черна, в резултат на което, той започна да ни гледа накриво, наричайки ни „паникьори" и „черногледци”.

Страната затъваше бавно и неумолимо. Голяма част от дълга буквално се изяждаше от населението, защото се внасяха главно потребителски стоки - храни и консумативни материали.

Няколко пъти предложих да вдигнем цените, за да защитим  обеднелия стоков фонд от парите, които се лееха в нерентабил­ните отрасли, а да компенсираме само онази част от населението, която е с ниски доходи. Той обаче не посмя да направи това.   Понякога казваше: „Не се бойте, ще започнем да взимаме от па­рите на дядо Тодор...“ Намекваше за държавния резерв на стра­ната, който се намираше в швейцарските банки. И наистина през  1988 г. той разреши да се изтеглят оттам около 150 милиона до­лара, които се раздадоха срещу конкурс на стокопроизводители­те, за да се произведе допълнителна продукция за над един ми­лиард лева. Но на фона на обеднелия пазар и амортизираните  отрасли, това не доведе до някакви успокояващи резултати.

Така или иначе през 1988-1989 г. изплуваха всички заложени диспропорции и деформации в икономиката на България - паза­рно неравновесие, валутно и ресурсно-зависима икономика, дефицит на трудови ресурси, многобройни екологически пробле­ми. Засили се социалното и политическото напрежение в населението. Хората искаха да живеят добре, още повече, че зад гърба си голяма част от тях имаха добри и спокойни години. Потребле­нието нарасна чувствително, при това хората вече не искаха какво да е потребление, а индивидуално потребление.    И то с по­вишен вкус. Образецът им беше западната стока.

Сравнението се превърна в най-страшното оръжие срещу всевластието. Всяка западна стока носеше в себе си пропаганден заряд, който ру­шеше и правеше силно уязвима и психологически системата на социализма в източноевропейските страни. Хората говореха „Виж двете Германии - едната прави „Мерцедес“, а другата „Тра­бант“!“

Междувременно въпреки тежките продоволствени, валутни и структурни проблеми нескончаемите промени в административ­ния апарат на държавата и стопанството продължаваха.

Цялата обществена енергия бе насочена в самоцелни „слива­ния“ и „откривания“ на министерства и ведомства. Когато ико­номиката беше стабилна, това минаваше за търсения и новатор­ство. Но реформата през 1987 г. я промени. Тя засегна тежко централните планиращи органи и финансовата система на държавата. Решенията бяха взети в пълна тайна в Евксиноград. Одобрени от Политбюро те бяха обявени бързо, като декрет.

Фактически нищо не се измени, защото под „шапката“ на едно свръхминистерство се бяха обособили стари структури и си­стеми. В резултат на това бюрократизмът се засили.

Страната стана още по-неуправляема. Настъпи объркване в информаци­ята. Контролът над процесите се изплъзваше. Смесиха се права. Загубиха се отговорности. Над икономиката легна сянката на хаоса и разрухата. Стопанските кадри загубиха ориентировка. Настъпи всеобщо недоволство.

 

 

Къде бе?

В САЩ например, седят едни чиновници и определят колко автомобила да се произведат, на какви цени да се продадат и колко време да чакат хората за да ги получат. Така стават нещата:)

Нарича се БИЗНЕС ПЛАН и има сътветните производствена, ценово-промоционна, пласментна част. Точ в точ.

Бизнес плана се прави с оглед на пазара, какво се търси и предлага и трябва веднага да се съобразиш с него, иначе следва фалит- затова и тази икономика се нарича ПАЗАРНА.
При комунизма това определено не е така и затова и резултатите са съответните. По-горе К.Чакъров обяснява точно това, но за съжаление няма кой да го прочете , а още по-малко да го разбере.

От 2010 до 2013 г. Костадин Чакъров беше председател на Съюза на комунистите в България. Не знам дали е много мой човек:)
Просто го цитирам, защото е бил вътре в нещата, а оттам те изглеждат по-съвсем различен начин.

Къв е комунист, като клевети социализма? И дава доводи на едно излъгано дете като тебе.