„Убиха Бога, сътвориха свят без Бог, без морал, без устои… Да намерим Бога – някъде там, отвъд фалша и лицемерието на прогнилата, дехуманизирана гръцко – юдейска цивилизация, там, където лишеният от своята жадувана връзка с Бога и затова слаб, обречен и смъртен човек, би могъл да я възкреси и така да се превърне в Свърхчовек…“

                                                                                                      Фридрих Ницше

                                                          СВРЪХЧОВЕКЪТ

Човекът е единственото същество, което търси смисъл „в“ и „на“ своето съществуване. Човекът се отличава като Homo sapiens поради непрестанния си стремеж да задава въпроси, не само по отношение на това съществуване – защо сме тук, откъде идваме, какво става след смъртта, какъв е скритият смисъл на нещата, защо носим отговорност, защо изграждаме общества, защо имаме намерения и цели, но и поради вътрешната необходимост да осъзнае измеренията на човешкия ни облик и възможностите на собствения ни духовен потенциал.

Сякаш се опитваме да придадем висша стойност на мимолетното си пребиваване в пространството Време. Сякаш искаме да повярваме, че можем да надскочим собственото си житейско битие и идентичност. Сякаш можем да „преодолеем“ човешките ценности и идеали без последици. И докато през изминалите столетия човекът е растял, възпитавайки и възприемайки висшите идеали като Бог, Държава, национално самосъзнание, морал, то днес всички ние се давим в блатото на консуматорското общество. Висшите идеали бяха захвърлени като архаични матрици на разсъждение и символи на старото време. Стремежите на човека бяха пренебрегнати, отхвърлени, забравени.

И ето ни тук в Новото време. Времето на Потребителя. На Свръхпотребителя. Свръхпотребителят замени Свръхчовека, изваждайки на повърхността най-грозните човешки качества и отключвайки в съзнанието ни нивата на първичното, елементарното, посредственото. Еволюцията взе друга посока, не на развитието, не на разказа, който ни показва как се променят нещата, а на застопоряването, на закърняването, на консуматорското Его. Въпреки това, Човекът продължава да води двойствената игра – да търси отчаяно своя идеал, който все повече му се изплъзва, и на който подсъзнателно знае, че е висшата ценност, на която да се посвети, и едновременно с това, потъвайки все по-дълбоко в бездната на материалния свят и в непрекъснатото си желание за още и още. Порочен кръг. Затворен кръг. Кръг без край. Но с начало. Категорично и видимо.

Началото на отхвърлянето на Бога. „Бог е мъртъв“, казва Ницше. И е мъртъв, защото ние го унищожихме.

Демонтажът на Бог като съвършена, висша, отвъдчовешка инстанция, пред която всички ние отговаряме за деянията си, доведе до загубата на онова, което наричаме душа. Доведе до липсата на морален ориентир. Потъпка красотата на добродетелта. Изкриви представата ни за добро и зло, вярно и невярно, прието и неприето, позволено и непозволено, познато и непознато.  Създадохме свят без Бог. Свят, където всичко е позволено. Сега просто изживяваме последиците от тази промяна. Сега плащаме цената за това „решение“.

Съизмеримостта на това събитие с нас, българите, е дори по-крайна.
След Освобождението, след преминаването като лавина на 20 век, белязан с колосални събития за нашата малка държава, с решения, които са били съпътствани с добри и лоши исторически ходове, преминаването за по-малко от сто години през освобождаване от робство, почти обезличило корените ни, монархия и комунистически режим, и накрая така бленуваната демокрация, която все още не е намерила своя център, изкривиха предствата ни за традиции, ценности, морал, отговорности, доведе ни до духовната бездна – отдалечихме се от Бог. Не онзи Бог, който те обсебва и на който се кланяш като последна възможност за спасение, а Бога, който е бил упование векове наред за българската душа, и който е давал причината и следствието на българските ценности. Звучи жестоко, дори грубо – Демонтажът на Бог. Демонтажът на душите.

И си задаваме един, единствен въпрос: „ЗАЩО?“ „ОТГОВОРЪТ?“ – Ще даде ли нужното ни оправдание? Ще ни доведе ли до началото?

Това начало е и демонтажът на идеала за „чистата и свята Република“ на него, на единствения, на Апостола. Идеал, превърнал се в свръхусилие за „малките хора“. Идеал, който е с измерение на свръхпостижение. Идеал, за който всички тези „малки хора“, превърнали се в Свръхчовек, са обединили и отдали живота си, без корист, без очаквания, с едничката мисъл да отвоюват изконното си право, да бъдат свободни и независими човеци – модел, неизменно свързан с идентичността и с изграждането на новопоявяващата се българска държава, основана на европейските принципи и налагаща своите собствени параметри на картата на света

„ … И твойто име само като мълвяха, умираха без страх… „

Думите на Вазов отекват в нас, напомняйки ни безсмъртния подвиг на тези „малки хора“.

Умираха без страх. А днес. Кои сме. Накъде отиваме. Имаме ли идеали. Можем ли да умрем за тях. Кой е храмът, върху който отново да изградим българското самосъзнание. Непоклатимият храм, който да съхрани нашето общо бъдеще и да бъде ясен ориентир за смислени действия. Духовният храм, в който да вградим духа на предците ни, които са имали смелостта да мечтаят за чиста и свята република, и в който няма да демонтираме Бога, а ще търсим новия Свръхчовек. Нищо в България не може да бъде кодирано за бъдещите поколения без нравствен ред и етична система от споделени ценности. И тъй като това е празнината, която все още не можем да запълним, останахме без герои.

Факт! Нямаме герои. Нямаме личности. Нямаме Свръхчовека. Никой не би дал живота си за идеали, които дори вече не помни и не носи в родовата си памет. Никой не би направил саможертва в името на по-висша цел, отказвайки се от материалното си благополучие и битово спокойствие. А представяте ли си какво остава за времето на Потребителя. На Свръхпотребителя. На човека с консуматорското Его.
На посредствените решения, които притъпиха сетивата ни до първичността.

Фрагментарното ни съществуване направи от нас егоисти. Човеци без „човек“ в самоорганизиращия се и самопроменящия се свят. Демонтажът на Свръхчовека. Монтажът на Свръхпотребителя. Абсорбиращото модерно време, което ни погълна, и което безпощадно ни претопи. Зависимостта от лесните, вманиачени оправдания и примиримите решения. Докога?

Надеждата е мотивиращата сила за нашата воля, а целта е брънката, чрез която променяме несъответствията. Двете заедно оформят нишката към „изграждането“ на Свръхчовека. Всяко човешко свръхпостижение, белязало напредъка на човешката история е плод на свръхусилие, на свръхстрадание, на свръхпреодоляване, на преследване на мечтан идеал. Свръхпостижението, което е триумф на волята. От пирамидите в Гиза, до първия човек в Космоса. От първата Библия, до Теорията на относителността. От „Декларация за правата на човека“, до борбите за национално освобождение. От изграждането на една нация, до усъвършенстването на отделната личност. От фантастичното до реалното. От Бог до Човек. До Свръхчовек.

Всичко това е любовен акт. Колосален, отвъдчовешки, отвъдразбираем, но всеобхватен и граничещ с лудост. Любов, която не познаваме. Любов, която ни се изплъзва. Любов, която трябва да намерим отново.

Не губете идеала, не губете смисъла   От http://gambit.bg/%d1%81%d0%b2%d1%80%d1%8a%d1%85%d0%bf%d0%be%d1%82%d1%80%d0%b5%d0%b1%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%bb%d1%8f%d1%82-%d0%b7%d0%b0%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d0%b8-%d1%81%d0%b2%d1%80%d1%8a%d1%85%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba/?fbclid=IwAR2Vf8WC9PdOHYLWMdOtA6Q9iNpNJ32nnRi4rxFYrRBdNbOB81UZSYrDO70